По истински случаи
Клиентка влиза в магазина и ме гледа полузаспал:
- Добро утро!
- Добро. . .
- Кой спи?
- Кой спи?
- Да. Кой спи?
- Кой да спи?
- Ти спиш!
- Аз спя?
- Ти спиш, да.
- Еее... да спях...
Там където се наспивам
улиците са едни и същи,
но различни от всички други.
Блоковете пък са като повечето,
но всеки е различен.
И градинките са като градинки,
но неописуемо богати.
Навсякъде виждам поляни и дървета,
и при тях - цветя и хора,
грейнали или оклюмали
като климатично огледало.
Но там където се наспивам цъфтят спомени.
Там чашата е наполовина пълна.
Ние така я сипваме - да може питието да диша.
Оттам, като истински Диоген, си тръгвам
нито препил нито пък жаден.
Навсякъде докато ям си подсладявам
с хубава напитка.
Там нямам нужда от подсладители.
Там ми е сладостта.
Там ми е младоста.
Там ми е слабостта.
Там е вечността, уви, една от многото.
Ако вечността беше една - щеше да е там.
Но не е - и следователно - не е.
В магазина влиза дете с количка в ръка.
Аз се усмихвам и казвам:
- Я, самолет!
То вика, че не било самолет.
Горкото дете! Да живее детство без самолети.
Пита ме:
- Като е самолет, къде са му крилете?
- Е, нали е САМОлет, лети сам. Не му трябват криле.
Горкото дете! Сигурно и не знае какво е сокчето да се ближе.
И ракията да е развалена вода.
И мачът да е вид спорт. Горкото дете!
Сигурно не му е падала ръждя в окото.
И сигурно играе тенис на маса на тенис маса,
вместо да я ползва по предназначение - да седи на нея,
да яде пуканки и да се хили на гнусни вицове.
Горкото дете!
Горкото то, че не знае или горкия аз, че помня.
Горкото то, че е тук.
Горкият аз, че не съм там!
