Китаристи под път и над път, хора с мнение пък да не казвам, така че няма да ви се обидя ако подминете това, което правя. Отнесъл съм какви ли не критики за това, което правя. Аз съм отнасял и заплахи задето изобщо дишам и ползвам майчиния си език така че да изразявам гадните си отровни идеи. Не бих станал известен сигурно, но бих станал. Едва ли бих накарал хората да си говорят за мене, но ми стига да карам хората да говорят. Да покажат какви са. Това винаги е била моята цел в живота.
"Аз съм огледало - нищо съм преди да ме погледнеш" - Марк Сандман
Колкото и известни да са групата му Морфин, все пак много хора не ги знаят. Не знаят и него. Обаче малкото хора дето го знаят, знаят за кво става въпрос. И се събират с общия си интерес и си общуват. Правят си добра обстановка. Създават яка атмосфера. Или не, ако не са зацепили за кво става въпрос, но поне показват! Изкуството има моменти, в които провокира хората да правят велики неща. Но има и моменти, в които изобщо не провокира, хората не правят нищо и изобщо не можеш да го наречеш изкуство, но мнозина имат претенциите да го наричат такова.
"Докато не ме спрат, няма да спирам" - тва е мое. Може и да не е мое, може и да съм го откраднал.
Но няма значение, това ще правя. Хората ме мразят за това, което правя. Хората ме ненавиждат, аз не съм нужен на никого. Но не и вчера. Вчера участвах във фестивал. Че даже и хора, които поканих, дойдоха, което е доста рядко чудо за мен. И присъстващите се изкефиха на това, което правя. И аз си знаех, че ако се случи така, ще е може би най-великата вечер в живота ми. И след като получих комплиментите, на улицата ми се напомни какво е моето място в обществото. Ако отида в бар, в ателие, в ресторант или някъде, където едва се толерира изкуство, от време на време, в много рядки случаи, аз съм почти добре дошъл понякога. Но ако излезна на улицата, ще ме убият само заради това.
Аз съм музикант. Никой няма да ме убие за да ми вземе парите. Аз нямам пари. Никой няма да ме убие, защото ме вижда като заплаха. Аз не съм заплаха. Ще ме убие от неприязън. Ще ме убие както ще убие мравка. Просто защото не съм нужен. Аз не ви трябвам. Ако бъда убит, някои ще плачат, но никой няма да се изненада. И това е реалност, с която всеки, който иска да направи нещо с живота си, се сблъсква. И не знам как някои намират силата. Наистина не знам как е възможно един човек да намери достатъчно воля в себе си да се пребори с целия свят, дори и със себе си за да направи нещо, от което не се знае дали има краен резултат. Но явно отдавна го правя. Може би защото все пак има краен резултат. И хората го избягват, защото не можеш да го пипнеш или да го вкусиш. Не може да те облече, не може да ти купи апартамент. Вярвам, че за истинското изкуство хората не си плащат. Хората на изкуството си плащат всеки ден, за да го правят. Смятам че откакто съществува понятието "общество", то живее на принципа "колкото по-малко, толкова повече". По английски "less is more". И въпреки че има хора, които се съгласяват с тая приумица на някой сигурно признат поет, Милн е написал друго - "колкото повече, толкова повече".
Та кой е прав? Нямам никаква идея. Аз съм просто поредния китарист с мнение. Кой знае? Може би никога няма да ме убият, точно защото съм ненужен. Ще се хилят, ще видят, че мога да понеса униженията, които ми подмятат, ще са си набили чикията с мене и ще кажат "Аре бе, живей бе". Въпросът е кое е по-тъжното - че аз го намирам за изгубено време или че вие не. И не си мислете, че искам няква симпатия или тва ми е самоубийственото писмо ,в което казвам "ВИЕ НЕ МЕ РАЗБИРАТЕ" и туп!
"Слънце грее, дъжд вали" - Паоло Куелю
Според мен няма значение кой кво е написал. Има значение обаче някой изобщо написал ли е нещо.
Това е може би обратното на това, което класния ни в Ломоносов казваше.
"Няма значение кой е счупил вазата, вазата е счупена" - Класния ни в Ломоносов
Няма и значение кой ще я оправи. Има значение само, че като някой тръгне да лепи счупената ваза, ще го счупят и него. И от този вид любов много ми писна.
"Видях аз щастието беше..."
