- Колко по-ясно да се изразя, мамицата ти скапана?
Всъщност, както един писател, който така и не е желал да стане сценарист, си признава, някой ден може би и ние ще намерим думите и ще бъдат прости. Дотогава ще ги забулваме в мъглявината на злободневни приказки и изпуснати метафори и дотогава на мен ще ми се повръща от хората, които нарочно се опитват да си телепортират посланията през девет планини в десета посредством ненужно словоизнасилване. Може би би било един вид самоирония, предвид слоевете на смисъл, които са "скрити" в преразказа на един твърде обикновен и невпечатляващ сън, който има за цел да обобщи човешката природа, но, както съм споменавал много пъти пред много хора, самоиронията е здравословен заместител на иронията. Когато се подиграваш с някого, за да го приеме по-лесно, винаги го адресирай не към него, а към понятието "хората" и причисли себе си към това понятие. Винаги омекотява удара. Пак не се разбира, но омекотява удара...
Сънят ще бъде дословно преразказан и включва в себе си така гениално, както аз никога не бих го изразил буден и трезвен, елементарни примери за това как функционира един човек. Започва с мен на опашка в закусвалня, с притеснение, че нямам време и нямам пари. Сто човека зад мен, чакат да им се изпълни поръчката. Дори няма толкова закуски на витрината, но хората дават зор, разменят пари, касиерката се върти като ненормална. Случва се живот в най-елементарната му форма, познат на всички ни толкова добре.
Аз съм се подпрял на тезгяха и се държа за главата. Нервнича. Не ми се обръща внимание. Бързам. Нямам една стотинка в джоба. Това ме напряга и ме кара да се чувствам по-гладен отколкото съм. Това е често състояние, когато човек сънува или по-общо погледнато ... когато халюцинира. Когато си съчинява и измисля. Когато мозъкът му си играе с него и го кара да чувства, че всяка прищявка е смъртна необходимост. Състояние, което често ме е карало да се чудя кога спя и кога не.
Накрая не издържам и удрям тезгяха, крещейки на касиерката:
- Задействайте се, че си имам друга работа!
Цялото помещение затихва и касиерката ме поглежда, докато върши десет неща едновременно:
- Господине, като ми крещите няма да стане по-бързо.
След това подава закуската на някой от опашката, пропуска няколко човека и идва при мен. "Брей, колко бързо", помислих си. Пита ме какво ще желая. Аз замръзвам.
В цялата тази паника си мислих, че знам какво искам. А не знаех. Цялото помещение почва да се смее. Единственият дето дава зор и не знае какво прави там. Решавам, че и без това нямам парите за да си поръчам закуска изобщо и излизам, изчервен до уши.
Хуквам из някакви хълмове, защото очевидно съм по средата на някаква планина и звъня на приятел, който не съм виждал от много време. Гоня го. Трябва да се стигне донякъде и да се видя с него, защото скоро няма да го има. Заминава. През същото време се притеснявам за шибаните си пари, които ги няма в джоба ми и се чудя къде ли съм ги дянал.
Търчейки по дирите на този човек, се сещам, че имам и ангажимент. Събитие в планината. Трябва да свиря. Стигам до мястото. Хората са там, но не от моята група. Има някакви посредствени музиканти на моята възраст, дори по-малки от мен, които си правят селфита зад сцената и ме прегръщат да си говорят с мен, хилейки се. Обръщат ми внимание, а аз ги мисля за враждебни и се чудя как да реагирам. "Това не е велик саксофонист", казвам си, "това е просто Charlie from just around". Хвърлям си инструмента, който не знам как магически се е появил в ръцете ми и се снимам с тия хора.
Виждам барабаниста, с когото все свиря отвън. Носи се на някакъв футуристичен мотороподобен автомобил, който използва пламтящи двигатели за да левитира и изгаря тревата под себе си. Казва, че офейква, защото така и не е успял да се дореди до сцената от всички тези "ентусиасти". Гледам му автомобила и казвам:
- Това не ти ли излиза скъпо и опасно?
- Скъпо и опасно? - хили се той, издигайки се във въздуха. - Като си добър, какво ти пука колко харчиш?
Кимам в знак на одобрение. "Той е много добър.", мисля си, "Защо да му пука?".
Продължавам да си гоня приятеля в някаква посока, която уж знам, но после пак се сещам за парите. Мамицата му мръсна, нещо нередно има в тоя сън, но не знам какво. Постоянно напрежение като че ли не е повод за оплаквания. Поглеждам си портфейла. Къде ги дянах тия пари? Отварям портфейла, търсейки двадесетолевката, понеже тичайки, аз още съм гладен. Отварям тайното помещение в портфейла и каква изненада! Двадесет двадесетолевки! Ето къде са били... хуквам обратно към закусвалнята, изобщо забравяйки срещата, за която бързах през цялото време...
***
Събуждам се. Посягам към портфейла. Отварям тайното помещение. Празно... цялото в дупки. Подплатата се лющи на черни късчета и сивее като нещо, което няма стимулът да бъде чак черна дупка. Усмихвам се и издишам дълго и спокойно. За малко се бях притеснил. Добре, че е било само сън. Правя си кафе и почвам да комуникирам с хора, които са разбрали виц погрешно и са обидени и възмутени. Пореден ден, прекаран от мен в размисъл. Как и защо функционира един човек? И колкото повече мислиш и се събуждаш, толкова повече ти се иска да спреш да се опитваш и да се проваляш в дешифрирането на мислите и да сънуваш поредния сън, който ти дава отговорите преди да се събудиш и да си зададеш въпросите.
