Баскетбол

  Учителката ни по литература обожаваше да провежда по-нестандартни часове, тъй като беше наясно, че на никого не му се занимава с литература и тъй като бяхме хора, изучаващи физика и математика, можеше да съзре несериозността, с която се отнасяхме към подобни дисциплини. Звучи прекалено крайно, сякаш обобщавам изкуствата, но един практичен човек никога не обича заобиколки. И това не важи само за хората, които знаят какво по дяволите представлява сублимацията като процес, по принцип мисля, че всички сме минавали през етапа, който аз така и не съм надраснал. Етапът, в който отваряш една книга и докато осъзнаеш, че някакво действие се извършва, вече си изчел 50 страници с пейзаж и си я захвърлил. Това беше отвратително.

  Въпросната учителка знаеше и донякъде приемаше тази гледна точка, изключвайки липсата на интерес и покъртителния мързел, който май беше по-големият фактор. Съответно, намираше разкази и поеми на по-безизвестни творци, някои от тях дори и по-малки от нас, и ни ги даваше за домашно да ги прочетем. Не повече от 4-5 страници. Излишно е да казвам, че това не попречи на липсата на ангажираност, тъй като 4-5 страници са си 4-5 страници, а в даскало обичаме да си клатим краката и да се оправдаваме, че имаме да учим по други предмети. Разбира се, когато ни вдигаха за изпит по другите предмети споменавахме литературата.

  Но доста противоречиво се отклонявам от темата. Веднъж даскалката ни беше дала един разказ около 5-6 страници. Иронията беше в името на главния герой – Иванчо. Като че ли разказ с главен герой Иванчо щеше да ни накара да погледнем по-сериозно на литературата, с която ни дарява милата ни госпожа. Както и да е де, в разказа главният герой Иванчо си ходи по улицата и намира късметче на земята, на което пише

Ако Ви се налага да се преборите със себе си?
Въоръжете се...
С търпение.

  Въоръжен с нетърпение, Иванчо прочита късметчето и следват 4 страници недоволство от негова страна, включващо неграмотната и философски ощетената част от женския пол, псевдо-таоизма, с който запълват тази празнина и дори таксиджията, който го следва на другото платно като гладна акула. В крайна сметка Иванчо изкривява думите в късметчето и стига до заключението, че това, което се казва в него е, че търпението е оръжие срещу тебе. Очевидно не го мисли сериозно, но в гнева си той успява да припише тези мисли на автора на въпросното късметче. Уви, разсеян от всичките тези негативи на неговото и не само неговото съществуване, Иванчо, винаги убеден в това, че да се кара колело в насрещното платно е най-добре, за да виждаш кой идва, бива сгазен от някакъв гологлав задник, надул чалгата, каращ с 90 км/ч в квартал, чиято площ е най-вероятно по-малко от квадратен километър. Още по-очевидно, ако смяташ, че е добре да виждаш кой идва към теб, най-добрият избор е ... да гледаш.

  След като госпожата си задава въпроса „Какво мислите за този текст?” и вижда, че на никого не му се мисли особено, решава да обясни кратко и ясно какво се е опитвал да изрази авторът с тази творба. И общо взето казва, че с 5-6 страници разказвачът се е опитвал да ни каже, че ако не сме търпеливи не сме живи. Аз, разбира се, реших да се намеся:

  - Госпожо, защо нещо толкова просто е изразено по толкова излишно сложен начин?

Съучениците ми, заедно с преподавателката, се смеят, а тя след това отвръща:

  - Добре, Ники, давам ти за домашно да напишеш същия разказ по по-... неизлишен начин.

  Продължавайки монолога си, госпожата ме забелязва как почвам да пиша и след не по-малко от минута вдигам ръка.

  - Кажи, Ники.

  - Готов съм с домашното.

Съучениците ми пак се смеят и преподавателката ми дава думата. Аз ставам, взимам си хартийката и прочитам скромния си преразказ:

Иванчо ходеше по улицата и се оплакваше от отвратителния си живот, провокиран от намерено на улицата късметче, докато не го блъсна кола.
Извод:

Ако беше вървял по тротоара, нямаше да намери късметчето, което го е изнервило и нямаше да го блъсне кола.

Съучениците отново проявяват невероятно чувство за хумор и се кискат. Госпожата, доста усмихната, ме пита дали забелязвам иронията в това колко не понасям разкази за нетърпеливия Иванчо и самият аз съм нетърпелив, но не й отговорих, защото се загледах навън в двора на даскалото, където някакви по-слаби от мен момчета играеха баскетбол.

Докъде бях стигнал?

    - Гледах усмихнато в Центъра към една пейка, на която седяха мъж и жена. Млади, на около 20 години, жената галеше мъжа с показалеца си, докато той се беше облегнал на пейката, полузаспал. Беше ми малко странно, мога да си представя колко им беше неловко, при положение, че мъжът ме видя, че гледам него и гаджето му, поразтри си лицето, изправи се и ме погледна малко намръщено, след което продължи да обръща внимание на момичето си и разговора, който водеше с нея. Все пак не е приятно някакъв дърт самотен дядка да те зяпа докато си навън с твоята любима и да се усмихва. Ако бях на негово място, щях да си помисля, че срещу тях седи изнасилвач. Или просто много болен дядка. А не е и като да съм в перфектно психическо състояние.

  Много интересно! Като тийнейджър бях същият, какъвто съм сега. Разликата е, че тогава нямах търпение да видя или чуя, да науча нещо ново и интересно. Сега нямам такъв зор, щото вече съм чул и видял достатъчно и всичко съм забравил. Забравил съм дори дали да се впечатлявам когато някой ми каже нещо впечатляващо. Майка спасява детето си, спира камион с голи ръце? Човек пада 150 етажа и се възстановява за два месеца? Факти ли са дори тия неща? Колко метра са 150 етажа? 300? 400?! Възможно ли е изобщо?!? Някой да падне от 400 метра и да се оправи с 9 операции. А бяха ли 9 или по-малко? Тоя акъл е за изхвърляне, омръзна ми. Поне тези неща горе долу ми оставят някакво впечатление. А все забравям да изхвърля боклука. Балконът вони на мърша, не се трае вече. Пак казвам – същото като когато бях тийнейджър. Още мога да чуя майка ми как ми говори по телефона саркастично “Благодаря ти много, че изхвърли боклука”. Сега го казвам на себе си. Евала бе, дъртак, пак се сети да го изхвърлиш. Аман вече от тия глупости.

  Докъде бях стигнал?

  Двойката си тръгна. Станаха и се запътиха нанякъде. Чух момъка да казва нещо за мене на гаджето си, ама забравих какво. Има ли значение изобщо? Аз седя тук, в тоя загубен град, и обсъждам хората. Що пък те да не обсъждат мен? Мразя се. Винаги съм ненавиждал дъртите хора, но си имах едно наум, че ще живея дълго. И ей го – сега живея дълго, ама живея ли изобщо? Дори не знам откога съм тука. Колко ли е часа?

  - Нямам часовник – отвърна на стареца един младеж, който беше седнал на пейката до него.

  - Ох, от кога ме слушаш? Съжалявам, ако ти се е сторило, че съм поредният досаден пенсионер, който търси с кого да си говори. Всъщност съм, но въобще не те видях, че си седнал тук.

  - Няма проблем – усмихна се младежът – сигурно е вече един, между другото. Може да ти прозвучи като много тъп въпрос, но защо си говориш сам? Не те ли е страх, че ще те сметнат за луд?

  - Говоря си сам, не защото съм луд, а защото съм сам! Не ти се занимава с мен, момко, повярвай ми. Историята ми е шибана.

  - А, спокойно, и без това трябва да тръгвам. Просто седнах за две минути, че търча цял ден по градския транспорт. И все пак се надявам да се научиш да си цениш живота. Лек ден!

  - Ех, точно там е проблемът - прекалено много го ценя! Не мога да не си го спомням, не може нищо да ми отнеме спомените. Не може нищо да ме накара да спра да тъгувам за това, което имах. Колко са 90 години? Около хиляда месеца. Когато бях на 20 ми се струваха като цяла вечност, но когато бях на 20 живях с нашите, и не плащах сметки, и нямах идея колко бързо може да мине един месец от деня, в който си платил, до деня, в който ще ти се наложи пак да платиш. А пък за детството да не говоря – мина като миг. В един момент тичахме с часове из тая градинка пред мен с приятелите и в следващия момент ми се струва тясна. Отиде си тоя живот и всичко го изгубих в мисли. Един от многото моменти, в които бях щастлив, си казвах... имам всичко това, какво ли още ме очаква?

  И си изпросих отговор. Оставаше ми да се боря за него. Ма не се преборих. И сега съм сам. А тоя пич си тръгна и пак говоря само на себе си. Прекъсна ми мисълта и си тръгна. А тъкмо бях стигнал донякъде...

Докъде бях стигнал?

Истории с крадци

Нещо, вдъхновено от истинска случка, което написах бързо и нескопосано, но се надявам да ви хареса. 

  Седяхме 4 човека в мазето, както всяка друга вечер, и обсъждахме най-дебилните неща, които са ни се случвали. Аз си се бях облегнал и се отдавах на приспивните ефекти на втората чаша бира, след като осъзнах, че прекалено дълго ми е отнело да изпия първата. Още с гадния вкус в устата, попитах дали има някакво пиене останало. Ники ми подаде двулитровката, която беше повече от преполовена и отвртатително топла. Бяхме менкали много теми, преди да стигнем до това колко е опасно градчето ни в малките часове и какви простотии са ни се случвали. След като си налях бирата и с кратко нацупване протестирах срещу липсата на каквато и да е газировка, се намесих в интересните им разговори:

 - Чухте ли, че Жоро са го ограбили в Центъра?

 - Не, кво е станало?

 - Ми ходил си пича към 10-11 в Центъра – продължих аз, след като отпих от чашата, присвих рамене и изсъсках от горчивината - и в най-голямата цигания, наречена Лъвов мост, некви пичове го помолили да им помогне да избутат няква кола на две преки от тях.

  Изчаках смеха да отмине и продължих.

 - Жоро, като най-големия пич, казал що не и го ограбили.

 - Ооо, това не е нищо, ние какви истории имаме да разправяме на тая тема – каза Ники и погледна ухилен към Радо – да разказвам ли?

 - НЕ! – извика Радо – Ники, моля те, дай аз да разкажа.
 - Ок, разказвай.

Радо започна разказа:

  Вървим си аз и Ники в Борисовата и си бяхме заченали точно тая същата тема за най-дебилните обири. Как се почна не знам, но аз му разправях, сега ще ви кажа и на вас.

  Седя си аз в трамвая, на път за вкъщи и си мисля, колко е як тоя квартал късно вечерта. Много ме ебават, щото съм живял точно в Люлин и се чудят как се прибирам, без да ме, цитирам, наебат или намушкат. Ма както и да е – седя си, при което, имайки предвид, че трамваят е почти празен, някъв качулат съмнителен тип идва при мене и си вади някво смешно джобно ножче от джоба. И ми вика:

 - Сега ще слезна с тебе и ще си дадеш парите, чу ли?

Аз му се изхилих и той супер сериозно, стискайки зъби, ми вика:

 - Кво ми се хилиш бе, боклук, сериозно ти говоря!

Аз му отвръщам:
 - Не бе, не се съмнявам. Ма аз се хиля, щото нямам никакви пари в мене.

Той се огледа много изнервен и разочарован, след което ме погледна отчаян и отегчен от живота и вика:

 - Сигурен ли си?

Аз се изхилих още по-силно и другите пет човека в трамвая ме чуха. След това си извадих портфейла и му го подадох с думите:

 - Ако щеш вярвай.

Той погледна портфейла, замисли се дали да го вземе, ма после махна с ръка, каза ми “Заеби” и си тръгна.

Ники, вдъхновен от моята история, разказа своята:

  Аз пък веднъж отидох да си взимам цигари. Беше към полунощ вече и бях взел 4 кинта от майка ми и монети по 5 стотинки до 40. Та отивам аз и няколко човека ми бяха казали, за един тип, дето дебне около денонощното, да види кой минава и какво си купува и ако реши, че може да се справи с него, го ограбва няколко метра далече от магазина. Не вярвах на тая история, звучеше ми адски абсурдна, ма пред мене мина някъв съмнителен гологлав тип, дето гледаше, все едно току що е заварил техните да правят секс и си купи някви цигари. След него аз си купих една кутия и тръгнах към нас. На петдесетия метър вече ми стана съмнително, щото се обърнах и го видях как ходи след мене. Стана ми съмнително, щото беше преди мене на опашката в магазина, а сега ходи зад мене и то по някакъв супер стряскащ начин. Накрая ме настигна на другия край на блока, дето е до магазина, опря ми нож в гърлото и ми вика “Дай пари некви”.

Супер много се паникьосах, ма успях да му кажа с някъв пъзлив тон, че току що ме е видял да си ги давам всичките пари в магазина.

Той се изнерви, наби ми един тупаник в носа, бръкна ми в джоба, сви ми кутията с цигарите и избяга. Дори не ме пита за телефон дали имам да му дам, за телефона щеше да ме е яд по-малко. Да ми вземе цигарите, нещастник!

  Та и двамата се хилим след тия две истории и почваме да си говорим още некви 5-10 минути, докато някъв тип не ни настигна. Някъв абсурден тип ни видя и ни извади патлак. Както бяхме в адски доброто настроение, и двамата посърнахме и се спогледахме като най-преебаните хора на Земята. Каза ни да се приберем от тротоара някъде на по-тъмно място. След като ни заведе ни вика да му дадем кинти за да не ни гръмне, при което Ники полудява и почва да му разправя как баща му разбирал от оръжия и как тоя пистолет не бил истински. И аз го гледам и не мога да повярвам какво се случва, на тоя с пистолета също му е малко трудно да възприеме какво чува и решава, че не му се занимава, та натиска спусъка. Преди да осъзнаем, патлака му прави “цък”. Изненадва се защо по дяволите му е заял пистолета, а Ники се възползва от момента и тръгва да му го взима. Малко се бият, аз се чудя какво да направя, в последствие пичът го фраска с пистолета в коляното, отдръпва се две крачки назад и натиска пак спусъка.

И като го натисна, патлакът му гръмна в ръката. Първо се бяхме стреснали и двамата, аз си помислих, че съм се насрал в единия момент, а в другия се попикавах от смях. Той седи, реве, вика “Звънете на 112”, а Ники му се прави на големия мъж.

  - И какво стана с него? – попитах аз, преполовил гнусната бира.
  - Ми звъннах, операторът не ми повярва в началото докато му обяснявах и го изебавахме, че всъщност са ми затворили. Оставихме го там, сигурно се е оправил.
  - Е евала – хиля им се аз – човека си е отпрал ръката, а вие сте го оставили там.

  - Да бе – отвръща Ники – горкият крадец, как да не го прежалиш.

  2 часа по-късно станахме да си тръгваме и почнахме да си стискаме ръцете и да си казваме “Чао”. Избъзикахме се с Радо да се прибере по-внимателно, да не го наебат или намушкат по път към тях и аз си тръгнах към нас.

  На двеста метра от мазето, на няколко крачки от входа ми, ме нападна някакъв тип и ме наръга. Взе ми двата лева ресто от бирата, сви ми телефона и ми повика линейка с моя телефон. Като по чудо, линейката дойде след 30 минути – 30 минути адската болка. А аз лежах на тротоара, държах се за корема, под мене имаше някаква доста стабилна локва кръв, и гледах към небето. Едвам дишах, гледах нагоре, ревах и се скъсвах да се хиля. Успокоявах се с това, че има още истории за разказване, ако доживея да ги разкажа. Само дето ще ми е трудно да разказвам като вицовете на Ники и Радо. Не ми е много смешно да ме наръгат в корема...