И Хитлер е бил художник

Това е откъс от пета глава на книгата "Лоши Хора".

Дали ще бъде завършена не знам,

но засега ми харесва накъде отиват нещата.

Надявам се да ви се стори интересно.

В книгата се разказва за музикант в отвъдното, който не иска

да се отказва от изкуството си за да продължи към следващия си живот.

Емоционално сакат

  За слепия гняв светът е чернобял. В агресията си човек се намира срещу целия свят и пак не му стига. Тегнещото над него чувство за несправедливост го кара да се изживява като морална везна, която, уви, без стабилна основа винаги се срива. Най-големите трагедии са дело на такива освирепели личности и цели общности, че и народи до ден днешен са белязани от тази изкривена представа за справедливост. Но в крайна сметка всички са се проваляли. 

И все пак тази интуитивна неориентираност се проявява по какви ли не начини. Особено голяма част от изкуството се е появила от този сляп гняв, тази неспособност да преценим тежестта на положението си. И тези терзания, ако дълго време са потискани, накрая избиват откъдето могат. И много често хората смятат, че човек на изкуството е човек в синхрон с околната си среда, но това виждане е грешно според мен. Според моите скромни и, честно казано, излишно вулгарни наблюдения изкуството е лубрикантът за големия кур, който животът ни поднася. Изкуството е отдушник за терзания, толкова нереални, че могат да се излекуват само със свръхестествени удоволствия. И ако смятате, че греша, помнете следните думи - 

И Хитлер е бил художник.

Често си го повтарям. Моментът, в който смятам, че почнах да се оформям като личност, беше моментът, в който за пръв път си казах тези думи. Случи ми се да се запозная с толкова много кадърни, гениални, уникални творци, хора, които дишат изкуство и за които съм се убеждавал, че не са способни на зло. А всъщност хората на изкуството не са хора, овладели кое да е изкуство, а изкуството да бъдеш човек. Злото е нещо чисто човешко. Така че винаги помня - и Ганди е бил адвокат, но и Хитлер е бил художник.

 И може би това бе причината изкуството да не е позволено тук, в тази версия на отвъдното, в която се намирах в момента. Изкуството можеше малкото неща на този свят (който за мен е онзи), на които човекът не беше способен. Уви, на онзи свят (който за мен е този) ония неща (които за мен са тия) са тия неща за онзи свят, който за мен е този.

Следователно изкуството тук можеше само да навреди.

 - И ще навреди ако продължаваш да се носиш с тая китара - прекъсна ме нечий глас. 

Там

По истински случаи

Клиентка влиза в магазина и ме гледа полузаспал:

 - Добро утро!
 - Добро. . .
 - Кой спи?
 - Кой спи?
 - Да. Кой спи?
 - Кой да спи?
 - Ти спиш!
 - Аз спя?
 - Ти спиш, да.
 - Еее... да спях...

Там където се наспивам
улиците са едни и същи,
но различни от всички други.
Блоковете пък са като повечето,
но всеки е различен.
И градинките са като градинки,
но неописуемо богати.

Навсякъде виждам поляни и дървета,
и при тях - цветя и хора,
грейнали или оклюмали
като климатично огледало.

Но там където се наспивам цъфтят спомени.
Там чашата е наполовина пълна.
Ние така я сипваме - да може питието да диша.
Оттам, като истински Диоген, си тръгвам
нито препил нито пък жаден.

Навсякъде докато ям си подсладявам
с хубава напитка.

Там нямам нужда от подсладители.
Там ми е сладостта.
Там ми е младоста.
Там ми е слабостта.
Там е вечността, уви, една от многото.
Ако вечността беше една - щеше да е там.
Но не е - и следователно - не е.

В магазина влиза дете с количка в ръка.
Аз се усмихвам и казвам:

 - Я, самолет!

То вика, че не било самолет.
Горкото дете! Да живее детство без самолети.
Пита ме:

 - Като е самолет, къде са му крилете?
 - Е, нали е САМОлет, лети сам. Не му трябват криле.

Горкото дете! Сигурно и не знае какво е сокчето да се ближе.
И ракията да е развалена вода.
И мачът да е вид спорт. Горкото дете!
Сигурно не му е падала ръждя в окото.
И сигурно играе тенис на маса на тенис маса,
вместо да я ползва по предназначение - да седи на нея,
да яде пуканки и да се хили на гнусни вицове.
Горкото дете!  

Горкото то, че не знае или горкия аз, че помня.
Горкото то, че е тук.
Горкият аз, че не съм там!

С думи... просто с думи...

Хората по цял свят прекаляват
с убийства, разврат,
предателства, алчност, чревоугодничество,
насилствен шовинизъм, геноцид,
войни, наркотици, опиати, медикаменти,
манипулации, злоба, разрушение, омраза,
режими, политическо мародерство и антиполитически екстремизъм,
потъпкване на основните човешки права и унищожаване на стандартите за живот,
масовото унищожаване на живот, подкопаване на морала
и прекланяне на идеи, очевидно, без качество и стойност, в които има
известна уж поетичност...


И трябва ТЕ
да ме карат МЕН
да се чувствам ВИНОВЕН...

че прекалявам с думи...

просто с думи...

Обърканчо

Има много скайп истории, които си отидоха с един харддиск, но тая е нещо вчерашно.

[01:42:35] ***: ква злоба бе младеж
[01:42:38] ***: пак се е объркал
[01:42:43] ***: малкия обърканчо

хахаах
[01:42:52] snookie: Обърканчо
[01:42:57] snookie: Историята за Обърканчо


[01:43:19] snookie: Обърканчо бил кръстен на Априлското въстание
[01:44:05] snookie: и майка му всяка сутрин за добро утро му крякала "добро утро"
[01:44:16] snookie: а той просто й крякал
[01:45:23] snookie: Обърканчо имал седем братя и три сестри, които му били и първи братовчеди, защото майка им и баща им били брат и сестра
[01:46:02] snookie: имало и едно което още не било ясно брат ли е или сестра
[01:46:07] snookie: на Обърканчо детето
[01:46:09] snookie: в бурканче
[01:46:15] snookie: на рафта със саксиите
[01:47:08] snookie: веднъж на всяка неделя, докато пускали Кеворк Кеворкян по телевизията поливали цветята с вода
[01:47:20] snookie: и в Обърканчовото бурканче подменяли формалдехида
[01:47:46] snookie: но веднъж Обърканчо объркал бутилките
[01:47:51] snookie: и така цветята се превърнали в аборти
[01:47:57] snookie: а аборта цъфнал
[01:48:00] snookie: и вързал
[01:48:03] snookie: Край

Каталановият фотограф

"Той беше луд, а би трябвало да е прав"

Представи си, че те снимам щом заспиш.

А сега си представи, 

че заспиваш щом те снимам... 

Толкова съм готин, че бих си посегнал

Прибирам се вкъщи.
Ходя си в мрака и в далечината чувам крясъци.
Пиян агресивен тип вика под нечий прозорец.
Личи си, че е готов да скочи на бой на всеки.
Но не и на мен.
Аз минавам и го поглеждам.
Той ме вижда, двата ни агресивни погледа се засичат -
неговия пуснат на свобода, а моят - сдържан.
Дори и да иска да ми посегне,
той не може.

Защото аз виждам пред себе си
този, който аз мога да бъда.
Той пък вижда пред себе си
този, който е бил.

Колкото и да е разярен и отчаян,
той не може да посегне на миналото си.
Той само посяга на себе си,
защото е минало.

Той е изгубил всичко и вие
под нечий прозорец и бие по нечия витрина.
Той посяга на хората, които имат всичко
и го пропиляват, защото той е изгубил всичко,
дори и да го е оценявал.

И не ми посяга на мен, защото в единия поглед
разбира, че вижда човек, който тепърва има
да губи.

И аз го подминавам.
Никога не бих му посегнал.
На никого не бих посегнал, пък камо ли на него.
Може би само на себе си...
Определено на себе си.

Филантроп в сайт за запознанства

Наскоро прочетох:

"Търся си гадже. Моите изисквания:"

И след това един километър изисквания за външен вид и общи интереси.

И се изпълних с вдъхновение...

Търся си партньорка.

Изискванията ми са следните:

 - Да е жена. (но не в лошия смисъл на думата)

 - Да обича и да позволява да бъде обичана.

 - Да не позволява да бъде обичана прекалено много.

 - Като цяло да обича. (но не в лошия смисъл на думата)

 - Да е до мен, когато е до мен.

 - Да е с мен, когато не е до мен.

 - Да е с мен.

 - Да е...

 - Да е момиче. (но не в лошия смисъл на думата)

 - Да е момиче. (но не и в нелегалния смисъл на думата)

 - Да е момиче. (в истинския смисъл на думата)
 - Да е истинска. (в истинския смисъл на думата)

 - Като чуят какво казва, да не казват

"За жалост е права" , а

"За жалост е от малкото прави".

 - Да осъзнава, че може да ме ревнува само от изкуството.

 - Да не ме ревнува от изкуството.
 - Да осъзнава, че нашето е изкуството.

 - Да е изкуството.

 - Да е човек. (но не в лошия смисъл на думата)

 - Да се усмихва по нужда, а не по принуда.

 - Да плаче от тъга, а не от гузна съвест.
 - Да помага от съчувствие, а не по принцип.

 - Да прегръща завинаги, а не за сбогом.

 - Да не съществува само в моето съзнание.
 - Да съществува...

но не в лошия смисъл на думата. 

Деменция

Този разказ е на най-добрият ми приятел. Писал го е за негов доста скъп човек и докато го четох си припомних за един мой доста скъп човек. Накара ме да си спомня за сина на една стара жена, който плачеше пред нея и й казваше 'Мамо, аз съм', а тя му отвръщаше с 'Извинете, не ви познавам'. 

Накара ме да се замисля... когато видиш един човек с диагноза,

който по документ не знае къде се намира,

дали всъщност той не знае къде се намира.

Този разказ не е мой.

- Денис

 

Началото на един край
Зима. Леден вятър. Студено, а снежната покривка придава образ на бяла пустош. Свечерява се. Слънцето отдавна се е изгубило нейде зад панелните жилища, хвърлили сенки като призрачни фантоми. Сумрака се гони с нощта из тихите стаи на апартамента, докато се чува ритмичното настоятелно чукане от остър предмет по входната врата. Тихо е. Тя е в къщи и дори не подозира какво ще се случи в следващите часове. Мракът вече надделява над малкото оцелели искри светлина, борещи се безцелно да не се изгубят в черната мъгла. Тъмно е. Настоятелното чукане продължава да отеква силно в коридора, сякаш вече е време. Време е дългоочакваният гост да влезе в дома. От другата страна на вратата само острата като бръснач стомана проблясва, осветявана неясно от далечните улични лампи. Аз също съм в къщи. С ръце зад гърба си, гледам замислено в старото дърво, което се поклаща тромаво пред прозореца. Порцеланов звук ме стряска и  се обръщам уплашен към празната стая. Тръпки пронизват гръбнака ми и се прокрадват бавно по цялото ми тяло. Пулсът ми е ускорен, вниманието изострено. Няма никой. Било е сеизмичен трус, разклатил чиниите на сушилника. Но се оглеждам внимателно за да съм сигурен, че няма нищо.
    Мъртвешката тишина бе разчупена от съвсем тихо скръцване на врата. Изострих уши и се обърнах към идващия звук. Чуха се бавни, ситни, плахи стъпки а после се показа и Тя. Бе излязла от стаята си, наметната с жилетка и препасана с жълт пуловер. В ръцете си държеше електрическа печка, а на лицето и бе изписан лек уплах, примесен от притеснение. Мина по коридора и отиде до входната врата и се спря. Ослуша се. Сякаш знаеше, че Той е от другата страна на вратата и чака да дойде време. Тя не посмя да отвори. Върна се обратно по тъмния коридор със същите плахи крачки. Не издържах и щом очите ми я срещнаха учудено я попитах:
    -Какво става?
    -Ааа..? – едва отговори Тя. Като чели изобщо не беше забелязала, че съм там.
    -Какво става? Всичко на ред ли е??
    -Аа... – вече ме беше познала – нищо нищо няма...всичко е на ред – каза Тя с тънък гласец, стискайки силно електрическата печка. Нищо не беше на ред. Всичко тепърва започваше. Кошмарът едва се заформяше като торнадо над нас, а Тя бавно се прибра в стаята си. За миг всичко пак затихна. Нощта бавно се спускаше над сивия град, изсмуквайки и последните късове светлина. Ето го. Пак това ритмично, остро чукане на входната врата. Знаех, че Той е там но бързо подминах вратата и влязох в стаята си. Не исках това да започва, но беше неизбежно. Рано или късно Той щеше да дойде и да започне да чука пак така настоятелно, за това трябваше да се подготвя психически.
    Не след дълго и дъщеря и се прибра от работа, притеснена за нея. Остави си нещата и побърза да отиде да я види. Когато влезе я завари да се облича и да събира разни неща в пликове.
    -Какво правиш?! – притеснено я попита дъщеря и.
    -Събирам си нещата – спокойно отвърна Тя – нали ще се местим?
    -Никой никъде няма да се мести. Живеем в този апартамент от повече от тридесет години, моля те, свали си якето.
    -Тогава какво правим в тази банка? – попита Тя несигурно.
Нямаше престава къде се намира. Какво се случва. Трудно разпознаваше хората. Нямаше доверие на никого.
    -Каква банка, бе жена? У дома си! Моля те съблечи се и си свали шапката – отчаяно направи опит да я разубеди дъщеря и.
    Като по чудо Тя я послуша и остави, с каквото се беше захванала. Дъщеря и притеснена повика бърза помощ и им обясни за какво става дума. След близо два часа чакане и нерви, линейката беше тук и екипът влезе тромаво през входната врата, извинявайки се за закъснението. Започнаха с прегледа,  докато дъщеря и им разказваше за поведението на майка си в последно време. Тя не знаеше какво става, съпротивляваше се, нямаше им доверие, не вярваше, че са лекари и не им даваше дори да и измерят кръвното. Някък си успяха да я прегледат и и дадоха малко лекарства, за да се успокои. Тя все още не знаеше какво се случва около нея и бе малко замаяна. Дали от лекарствата или от това, че още не беше на себе си, не мога да кажа. Дъщеря и изпрати лекарите и след известно време отиде да провери как е Тя. Лутайки се в безпорядък си мислеше, че е някъде другаде и я обвини, че само я тормози, и попита дали ще я вкарва в лудница. Никой нямаше да я вкарва в лудница, но нямаше как да го разбере.
    -...и да не ми ги водиш повече тука тия музиканти!!...
    -Това не бяха музиканти, а лекарите от бърза помощ, моля те лягай си вече..
След като я сложи да спи, дъщеря и остана будна до късно през нощта. Беше седнала в кухнята и четеше книга, в която на вярно нещата бяха далеч по добре. Всичко затихна. Възцарува отново онази оглушителна пустота. В коридора отекваше острото чукане по вратата. Той беше там. Чакаше я, но никой не беше готов да Му отвори, защото още не беше дошло неговото време. Ударите по вратата кънтяха в главите на всички, само за да напомнят, че Той стои и чака.

Годината на изпитанията

Сутрин. Сух студ. Небето бе чисто. Съмваше се и слънцето несигурно пръсваше първите си утринни лъчи върху изронените заснежени фасади на сивите панелки. Тя вече бе станала. Шеташе. Може би изобщо не си беше лягала, може би дори не знаеше, че до скоро беше нощ, а и за нея нямаше значение. Подреждаше разни неща, луташе се из стаята си, сгъваше старателно дрехи, които слагаше в найлонови пликове. Тръгваше си. Дъщеря и вече беше будна и отиде да я види. Почука на вратата и плахо я открехна, за да не я събуди, но бе късно. Тя беше будна, облечена в шушляково дълго палто, пухена шапка и един чорап. Продължаваше да събира каквото намери и да пълни пликове.
    -Какво правиш? Защо си се облякла така? – притеснено възкликна дъщеря и.
    -Ааа?...Ее.., аз ще си тръгвам вече, че ще идват гости – изненадано отвърна Тя.
    -Какви гости? Никъде няма да ходиш, ти си си у дома!
Дъщеря и я облече в домашни дрехи, сложи я да седне в старото скърцащо дървено кресло, въздъхна тежко и отиде до кухнята да и направи нещо за закуска. Когато и занесе храната я остави притеснено, отвори входната врата и излезе забързано за работа.
Той не беше там. Беше си тръгнал. Но не за дълго. Кръжеше на около. Наблюдаваше. Можеше да се долови призрачното му присъствие в късните часове на дните, точно когато мракът възцаряваше пак на небосвода. Криещ  се в сенките на мъчението и страховете, Той заставаше на входната врата, само когато се чувстваше силен и продължаваше с пронизващото ритмично чукане. Краят на пробляскващото закривено острие се срещаше с дървената врата, като че ли замахваше махало на стар стенен часовник. И може би на моменти само Тя го чуваше. Само Тя знаеше, че Той е там. Че идва за нея. Че я чака... Със ситни крачки, влачейки бавно краката си по студения теракот, Тя заставаше пред входната врата и се опитваше да я отвори. С часове стоеше права в тъмния коридор, въртейки металната топка на бравата. Не се отказваше бързо. Не беше такава. Науми ли си нещо, правеше всичко възможно да го изпълни и това доста дразнеше всички около нея, които загрижено я връщаха обратно в стаята и след куп обяснения всеки път, щом я завареха да виси пред вратата, хванала дръжката, втренчена в нищото. Искаше да му отвори, да го покани, да влезе, да вземе това, за което е дошъл. Но не. Още беше рано. Тепърва всичко започваше. И Той го знаеше, но просто чакаше. Наминаваше само за да напомни за неизбежното. А Тя продължаваше да стои пред вратата, хванала безпомощно дръжката. Искаше да отвори. Да излезе. Да се прибере. Да си отиде в къщи и този адски кошмар да приключи. Не знаеше какво се случва. Защо се случва. С какво го е заслужила и защо на нея? Това никой не можеше да каже. Беше част от магията на природата, част от кръговрата на земята. Можеше да се случи на всеки. Никой не беше застрахован и може би точно от това най-много се страхуваха всички. Да не се превърнат в счупени рицари, лутащи се отчаяно в затвора на несъзнанието, борещи се с вятърните мелници на несъществуващото.
    Излязох от стаята си. Пак беше застанала в мрачния коридор. Въртеше металната топка на бравата, която издаваше много специфично смразяващо тънко и пищящо скърцане. Скърцане, което бе способно да ме събуди в ранните часове на деня, когато Тя си тръгваше за пореден път. Мразех този звук. Презирах го. Всеки път, когато го чуех знаех че Той пак е там. И Тя го чака. Това беше моят начин да разбирам за зловещото Му мрачно присъствие. Не го желаех наоколо. Знаех, че бе неизбежна неговата поява, но някак си не желаех да се примиря с това.
    Пристъпих към Нея, за да прекратя зловещото скърцане, брутално изнасилващо всяка нервна клетка в мен и я придружих до стаята и за пореден път, за да и покажа пътя. Тя беше изгубена. Нямаше никаква представа къде се намира, къде е стаята и, какво прави, кой съм аз, коя е Тя. Разбрах за сетен път това, когато минахме покрай огледалото в коридора. Тя спря за момент, погледна в него. Беше смразяващо. Взираше се в отражението си и сякаш не виждаше нищо. Тогава отново се усети силното Му присъствие. Като че ли и Той гледаше в същото това огледало, потропвайки настоятелно с дървената част на закривения остър предмет, който бе неразделна част от него. С приканване и леко побутване продължихме по тесния коридор, намиращ края си във вратата, водеща към стаята и. Често я засичах втренчена в същото това огледало, сякаш се бореше отчаяно със себе си да намери нещо познато в отражението, спомен, белег, дори най-малката черта, която да и подскаже какво вижда.
    Но всичко бе изгубено безвъзвратно. Спомените или бяха изтрити, или се преплитаха, като стари корени, изкривени и пречупени през призмата на халюцинациите, които не я оставяха на спокойствие дори за миг. Винаги имаше някой в стаята и, все си говореше с някого, чакаше гости. Друг път стоеше на прозореца в кухнята. Стоеше и гледаше с часове. Гледаше към старото дърво пред блока, към малката горичка в между блоковете. Често се чудех какво ли вижда, какво ли си мисли. А Тя просто си стоеше тихо и гледаше. Не пречеше на никого, не правеше нищо. Стоеше и гледаше. Не исках да я притеснявам. Може би виждаше нещо, което аз не мога да видя или да му се насладя толкова, колкото Тя в този момент. Пристъпвах бавно назад и я оставях да се погледа още малко смрачаващият се зимен пейзаж, поне до колкото можеше да разбере какво вижда.
    Чуваше се телевизорът, който работеше постоянно през деня. Тя не винаги му обръщаше внимание, дори понякога не знаеше, че е там. Друг път си говореше с него. Или пък седеше във стария фотьойл и го гледаше втренчено сякаш се мъчеше да разбере какво и казва. Винаги е гледала телевизия. Още преди да се разболее, по цял ден гледаше сериали, предавания, филми. Може би и точно за това дъщеря и остави работещ телевизор в стаята, въпреки че Тя го поливаше с вода от време на време. Но не и се сърдехме. Знаехме, че не е виновна и не знае какво прави. Въпреки това, понякога, когато погледите ни се срещнеха, виждах страх. В малките и пъстри хлътнали очи можеше да се отличи точно този примитивен страх от непознатото. Защото вече всичко беше непознато.
    И така минаваха дните, седмиците, месеците...Тялото и бавно и постепенно губеше силите си. Лекарствата не помагаха особено, по скоро не влошаваха състоянието. Все се луташе изгубена из апартамента. Не знаеше от къде тръгва, на къде отива. А Той стоеше от другата страна на вратата и чакаше. Почукваше в такт с наточеното острие и припомняше за призрачното си демонично присъствие. Бе стоял достатъчно. Бе видял не малко. Знаеше какво следва, но само Той знаеше кога следва.   


02:24:43

Беше пролет. Първият слънчев ден от няколко седмици. Раззеленилите се дървета приютяваха птичките, които пееха по цял ден. Бяха се минали година четири месеца и двадесет дена от първата Му поява. Тя беше отслабнала, трудно се движеше, трудно се хранеше, едва говореше. И все пак със сетни сили продължаваше да шета, оправяше си леглото с часове и разнасяше разни дрехи, които вадеше от гардероба, и оставяше на произволни места из апартамента. Сякаш за нея това бяха най-правилните места за тези неща и изглеждаха съвсем наред. Но единственият ред, който не отстъпваше от възцарилия хаос в изкривената реалност, в която съществуваше душата и, бе продължаващото ритмично чукане по входната врата. Той стоеше там и търпеливо чакаше. Чакаше да падне и последната песъчинка време от часовникът, който само Той виждаше.
    Минаваше дванадесет на обед. Дъщеря и тъкмо се беше прибрала от работа, за да я нахрани. Стопли храната и я занесе в стаята и. Тя беше в леглото си. Телевизорът работеше, но бе там сякаш само за фон. Тънките завеси се спускаха ниско до пожълтелия балатум, не за да спират светлината, а по скоро само да я ограничават. И все пак беше достатъчно светло, тъй като следобед Слънцето се обръщаше и огряваше западно изложената стая. Вратата бавно се отвори и дъщеря и влезе с белия поднос. Остави го на масичката и и помогна да стане, и да се премести на фотьойла. Вече не бе способна да се справи сама. Силите я напускаха бавно и Тя усещаше присъствието Му.
    -Хайде, време е за обяд – прикани я дъщеря и.
    -Аа... Мерси – отвърна Тя, след като бавно си извърна главата към яденето. Това може би беше единствената и адекватна реакция към околния свят. Винаги, когато някой от нас носеше храна, Тя учтиво отвръщаше с „мерси“ или „благодаря“. Сякаш наистина беше благодарна, че има кой да се грижи за нея, че не е останала съвсем сама, със своите призрачни видения.
    След като си изяде всичко, пожела да остане в стария, дървен фотьойл, покрит с зелен китеник.
    -Искаш ли да те завия, да поспиш? – попита дъщерята.
    -Да, може – отвърна Тя.
    -Добре ли е така?
    -Да, добре е.
    -Добре, ще се видим довечера.
    -На мен ли говориш?
    -Да, на теб. Хайде чао, ще се видим довечера.
    -Чао.
    Дъщерята затвори вратата след себе си и се запъти към работа. И тогава Той се завърна. Стоеше на вратата и чакаше.Чакаше и продължаваше с ритмичното чукане. Тя знаеше, че Той е там. Че я чака, че идва за нея, че срещата им е неизбежна. Чакаше я дълъг път. Беше уморена от този живот. Реши да поспи за един последен път преди да го посрещне. Онесе се и затвори очи за една следобедна дрямка.
    Привечер, около шест часа, когато дъщеря и се прибра от работа, слънцето вече озаряваше скромната стара панелна стая с едни от последните лъчи за деня. В апартамента беше тихо. Чуваха се само звуците от метални прибори и порцелан. Вечерята бе готова. Дъщерята тръгна бавно с белия пластмасов поднос по тъмния коридор. Внимателно отвори вратата, и когато влезе я завари в същото това старо, зелено кресло. Но беше закъсняла.
    Лежаща безжизнено, Тя се бе отпуснала, с положена назад глава, леко отворена уста, затворени очи и спокойно пуснати ръце. Беше се пренесла в небесното царство, за да може най-сетне душата и да намери покой. В последните си минути на земята, Тя се бе събудила за да го посрещне. Беше  събрала сили да се отвие, да стане, да изключи телевизора и да си полегне обратно в стария фотьойл. Там, където отиваше не и бе нужно одеяло, нито телевизор, а Тя навярно знаеше какво следва. Искаше да си отиде тихо и скромно от този свят.
    Когато влязох в стаята, долових тази тишина. Тя и Той най-сетне се бяха срещнали. Сякаш времето там не беше спряло, а просто свършило. Погледнах към часовника, който стоеше на етажерката над леглото. Беше спрял на два часа, двадесет и четири минути, и четиридесет и три секунди. Стрелката на секундарника съвсем леко трепваше, но беше далеч от мисълта да се помести. Работата му беше приключила. Тя нямаше да се нуждае повече от него, защото отиваше на място, където времето не значеше нищо. Погледнах обратно към нея, а Тя си стоеше там, не помръдваше. Слънцето се скриваше зад сивите панелни блокове. Отиваха си последните лъчи за деня а с тях си бе отишла и Тя. Беше легнала така, че последното нещо, което можеше да погледа преди да затвори очи завинаги, бяха точно тези пролетни слънчеви лъчи светлина, които я изпратиха от този свят.
    Мракът бавно се стелеше над сивите сгради. Птиците замлъкваха, а в далечината отекваше кучешки лай. Цареше спокойствие. Нямаше какво повече да се направи освен да стоим и да чакаме. Лекарят трябваше да я види, и да подготви документите. Не беше минал час от повикването му и дойде. Едър висок мъж с бяла къса коса и накити по ръцете. Беше облякъл тънко пролетно яке, а под него имаше тениска, на която пишеше Bцhse Onkelz и под надписа беше изобразен Той. Сякаш минаваше още един път да провери дали всичко е както трябва. Беше изобразен с отворени челюсти, разперени обятия и в лявата си ръка държеше този дълъг дървен предмет с проблясващо закривено острие. Докторът потвърди диагнозата, седна в кухнята и започна да пише. Въпреки че тениската му малко ме смути, не беше лош човек. Може би просто прекалено символичен за случая. На излизане се размина с екипа, който идваше да я поеме и да обясни какво следва. Хората я изнесоха и всичко приключи. Тя успя да се освободи от този лабиринт на несвързаност, халюцинации и безпомощност. Тук се разделиха житейските ни пътища и това беше краят. Краят и едно ново начало.

                                        С уважение: Б.П.

Някой ден

Историята зад този текст е толкова ценна и истинска, че никой не иска да я чуе.

Днес разбрах какво е 
да погледнеш в очите
най-безмилостния си злодеятел
и да му кажеш...
"Извинявай".

Чувствам се като куче,
отритнато от пътя.
Всеки път.
От всеки път.

Според някои свободата
е да поемеш отговорност за нещата,
които се случват около теб.

Ако е така,
аз съм толкова свободен,
че ми се гади
и не мога да заспя.

Ма то все тая...

Някой ден всички ще заспиме...

Истинската телепатия

 Изображение166.jpg
14.09.2011г.
 01:37ч.




  
Здравей!
Пиша ти защото преди няколко години ме откри. Поради куп обстоятелства, наречени "живот", бъдещето ни сега не е такова, каквото сме си го представяли. Променихме се за това време, но и си останахме същите. 



Но се случи пак да се засечем. Малко понаучени, малко позабравени, май беше добре, че се случи така. Но и двамата сме преживявали през тези години. И двамата сме минали през неща, през които може би много хора са минавали. И двамата сме се опитали да направим нещо по-добро за всички около нас и за себе си. Но и двамата някъде сме се отдалечили от целта си. Дали сами, дали заради обстоятелствата, или защото другите са ни избутали към този резултат - не мога да ти кажа. Знам само, че не трябва да съжаляваме.

Знаеш ли го този момент, в който гледаш някого и искаш с поглед да му кажеш всичко? Знаеш, че не можеш и мълчиш, знаейки, че това, което искаш да кажеш е прекалено голямо и ценно, че да се изръси просто ей така. Но гледаш и мълчиш. И се надяваш с поглед да предадеш всичко това, което премълчаваш. От време на време още се връщам към тези моменти на провалена телепатия. Мълчах, мълчах години наред, надявайки се, че някой ще прочете мълчанието ми като отворена книга. Но всъщност всички подминаваха тишината, както е и най-логично.

Бях хлътнал, ти имаше тези обстоятелства в живота си, а може би и аз бях поредното обстоятелство. И аз разбирах защо се дърпаш и мълчах от уважение към личното ти пространство. И мълчах. И мълчах и те гледах. И в резултат на това мозъка ми почна да кипи и се надявах да изкипи през погледа ми. Не знаех дали се получава. Изобщо нямаше никакви следи и доказателства от ефект.




Затова веднъж си направих един експеримент. Една вечер, 14-ти септември, 2011-та година... будувах. Един и половина след полунощ. Мислих за теб и за себе си и отидох в кухнята, където можех да съм сам с изгледа към градинката пред блока. Към дърветата, към тревата. Видях тежкото нощно небе, чисто и топло и си казах, че това е нощта, в която ще постигна телепатия. Погледнах към телевизора, който беше изгасен, но отгоре пишеше номера на канала, на който е бил последно включен. Номер 6!

Погледнах шестицата, снимах я с телефона си точно в 01:37ч. и почнах да мисля за нея. Застанах на балкона и почнах да повтарям името ти и числото. И повтарях "Чуй ме... ШЕСТ. ЧУЙ МЕ... тази шестица ти ще я уловиш във въздуха, по течението, от моята уста и утре ще ми я поднесеш. ШЕСТ. ШЕСТ! ШИБАНОТО ШЕСТ!"


Заспах обнадежден. Дойде утре, мина към другиден, минаха седмици, месеци, никаква шестица не видях. Отчаяно гледах телефона, позвъняване или съобщение, в което ще фигурира тази шестица. Но така и не се случи. И я забравих. Забравих за шестицата, разочарован от провала си като телепат. Като пророк. Като предсказател и мислител.


Но се случи пак да се засечем. След време, претърпяли катастрофи, изкачили върхове, понаучили нещо от живота, неосъзнаващи, че той винаги ни оценява с шестици. И на теб се беше случило нещо, на което не знаеше как да реагираш. Но през цялото време реагираше. И аз наблюдавах. И на мен се беше случило нещо, на което не знаех как да реагирам, но реагирах през цялото време. И ти наблюдаваше. И си споделяхме, и се замислихме. И стана интересно. И накрая получих съобщение на телефона. Ти ми писа за изпит.


"Имам шестица".

И аз се усмихнах, без изобщо да се замислям и ти казах по въздуха, все едно съм телепат "Виждаш ли, всичко се нарежда". Но след няколко минути се замислих, стъписах се и осъзнах, че съм говорил на себе си.

Виждаш ли , Денисе, всичко се нарежда. Тя ти поднесе шестица.

Не, това не може да е тая шестица. Това е някво ненормално съвпадение. Шест е доста често срещано число, защо това да има някакво значение сега, след това време, след тия случки? Аз съм почти сигурен, че тая снимка не съществува!


Но съществуваше. И на нея шестицата ми се хилеше. Усещах я. Шестицата просто ме гледаше и си казваше всичко с поглед и мълчание. И аз се успокоих и се захилих с нея. Явно не ставам за телепат. Посланията ми преминават с две години закъснение.

После ни стана гадно. След тая шестица и двамата почнахме да мислим за някои неща и някои хора, за някои случки. И как да ги оценим. Но аз ти казвам...

Тия хора може и да не заслужават шестица, тъй като не са научили нищо от нас. Но поне са присъствали. Поне са се опитали. Били са там. Не им пиши двойка, да се занимаваш с тях, да си навлечеш ПОПРАВКА!

Пиши им шест и не го мисли. Така съм забелязал, че прави животът с нас. Независимо кво ни се случи и как гледаме на него. Навсякъде около нас е пълно с шестици. С награди. Ако моята загриженост наистина значи нещо на тоя свят, да знаете, че всички имате от мен по една шестица. Това сме ние хората. Хора, но отлични.



Милиарда... но шест!
Изображение166.jpg
14.09.2011г.
 01:37ч.

За хляба и бонбоните

 - Днес беше успешен работен ден! Ето ти един бонбон!

Така се прибра баща ми след поредния, вероятно изтощителен, ден на работа. Просто беше усмихнат, че се прибира без много главоболия и ми даде един бонбон. Това се случваше много често и аз, за жалост, леко свикнах с идеята всяка вечер да получавам бонбон, който с нищо не съм заслужил. Бонбон, който ми е изработен.

Една вечер както си седях чух баща ми как се прибира и седнах на един стол в очакване. Вратата на апартамента изскърца бавно и измъчено и още тогава предположих, че нещо не е наред. Той тропаше тромаво и пъшкаше тежко. След като се събу, влезна в кухнята и почна да шета. Аз реших да си остана на мястото и да го изчакам да влезне в стаята ми. След около пет минути дойде с една нелепа усмивка, прикриваща предстоящия му нервен срив и каза:

 - Днес не беше успешен ден! Ето ти една филийка хляб.

Почувствах се отвратително, хванах филийката хляб и я изядох. Без вода, без да я намажа, без нищо. Сурова филия хляб. Преглътнах я. Стори ми се като нещо правилно.


Десет години по-късно вече бях приключил с образованието и бях решил, че е време да почна да помагам с парите вкъщи. Намерих си работа, обучих се и за един месец всичко вървеше по план. Накрая на месеца се зачудих какво да направя с първата си заплата и се сетих, че баща ми ми даваше по бонбон на ден. Двадесет работни дена - цяла кутия с бонбони. През целия път се хилих и се чувствах горд със себе си. Мислих си как ли ще реагира баща ми, дали ще се зарадва, дали ще му харесат бонбоните и тем подобни простотии. Накрая се прибрах и му ги дадох. Той беше изморен след поредния, вероятно изтощителен, ден на работа. Дори и да се е зарадвал, по физиономията му не можеше човек да каже дали е просто женен или някой друг го е наръгал.

Въпреки това на мен настроението си ми остана и на следващия работен ден.
Да де, ама когато човек забравя за реалността, винаги ще намери къде да го сръчка. И сгафих на работа. И ми се караха. И ми беше гадно.

Прибрах се, поразрових се из кухнята, извадих филия хляб и щях да се разрева. Реших обаче да се стегна малко и да отида в спалнята, да се пошегувам нелепо пред баща ми. Влезнах при него и му подадох филийката хляб:

 - Днеска не беше успешно. Ето ти хляб.

Той се обърна, усмихна се, взе филията и я налапа на две хапки. Докато я дъвчеше, забелязах, че под леглото си беше оставил кутията с бонбоните, която му бях купил. Не беше разопакована, дори цената й стоеше още на целофана. Недоумявайки го попитах:

 - Защо не си пробвал бонбоните, не ти ли харесват тези?

Баща ми се изхили и каза:

 - Нищо им няма на бонбоните. Истината е друга - хляб след провал е десет пъти по-ценен от бонбони след успех.

Момче и клошар

На спирката на 280 седи момче и клошар.

Момчето е с раница и е прилично облечено, дрехите са му чистички, обувките му изглеждат достатъчно скъпи, изглежда като дете, което си живее добре. Поне така изглежда де. Техните се грижат за него и очакват от него след 12-ти клас да следва в някой университет, където, разбира се, ще го приемат, защото е умно и има невиждан потенциал. Докато е в университета ще се е пробвал на няколко работи, защото техните малко или много ще са се охарчили покрай образованието му и финансовото им положение ще стане доста неприятно. Така момчето хем ще учи, хем ще трупа опит за по-хубава работа, да представи на интервю, че не е вчерашен. Да покаже CV, хубава снимка, да е представителен, да има изисквания за заплатата и работното време...
Момчето съвсем не иска да е преуспял банкер, или адвокат, или счетоводител, или която и да е от тези високоплатени професии. Той просто иска да живее. И въпреки че родителите му биха му казали да стои далеч от клошари, защото се страхуват за безопасността му, той не вижда клошар до себе си, а просто човек в определена ситуация. И с право - клошаря определено е човек в доста определена ситуация.

Клошаря си е клошар - дрипа върху дрипа, няма зъби, ма се хили, едвам гледа, ма като те погледне вижда през тебе, косата му не е коса, а слоеве от продърпана козина, дето му е залепена на главата с кир. Ей такава - обикновена гледка. Клошаря гледа момчето и се усмихва. Много за миналото му не се знае, знае се само че има от всичко по малко. Работил е, учил е, бил е женен, живял е в дълг, не е работил, станало е инцидент може би, пил е, пушил е, много неща е имало и някои от тях са доста човешки и доста предвидими. И все пак, в окаяното си състояние той гледа момчето и се усмихва. Заговаря го, има нещо в него, което му харесва. Има някаква обич. Пита го как е училището и му отвръща с това как е било училището тогава. Почва да му разказва своята история, момчето от време на време допълва със своя бегъл, но доста различен опит. Двамата се разбират. Все едно са един и същ човек...
Клошаря обяснява как и той е бил малък и е учил. Как и той се е надявал да стане нещо от него и да може да се грижи за семейството си. Момчето пък от своя страна му говори за амбиции как няма да е като клошаря на улицата. Клошаря му го пожелава най-искрено. Говорят си, днес е много хубаво времето, най-накрая малко слънце да грейне. Къде се дяна този автобус? 280 по принцип е много редовен, ма в тия задръствания. Айде, той поне е нов, ма другите отдавна са за смяна. А бе и двамата се съгласяват - гадна държава, един градски транспорт да не може да уреди. Но няма начин - ще се чака.

И двамата цял живот са чакали и продължават да чакат. И двамата са имали семейство, и двамата са имали образование, и двамата са имали възможности. И двамата са били амбициозни и изпълнени с надежда. И момчето, и клошаря...

На спирката на 280 седи момче и клошар.

Честита Нова Година

"Супер съм си! Харесвам се такава, каквато съм" 

- Пенка Кърипскуту тялу

Учим се на музика от Кенлиии, учим се на благоприличие от сина на Данаилов, дето бил пръднал, философията ни идва от сценарий на Шоуто на Слави (и от "ще ми изтриете кура" Сиромахов), комедията от Робин Кафалиев, трагедията от Господари на Ефира, дето ако не ни се повтори пет пъти за една минута, няма да я запомним...

Мъжете гонят адреналинки и силиконки, жените им пеят "хвани ме де", знаем за любовта от чалгата, знаем за спорта от цветущите призиви "Кур за Левски", а дали знаем кой е Левски и дали не е роден 1914-та година? А Ботев от Пловдив ли е? Учим се на бедност от студентите, които нямат пари за една водка, па камо ли за хляб. Учим математика, както казва Донев, да станем сервитьори и да не ни цакат със сметките. Учим български език за да отидем на море да продаваме кукуруз и да ни викат Verstehe Nicht. Учим се на щедрост от дядо Добри и на недоимък от бедния Сидеров.

После сме достатъчно нагли да видим Пенка и да се изсмеем. Не трябва да се смеем, трябва да плачем. Ние не виждаме Пенка, ние просто поглеждаме в огледалото.

 - Ко? Не!

Не, ама да. Ранобудните студенти си навиват алармата за 500 лева на семестър. Министърът на културата заплаши да ни изсече Витоша, а ние отидохме да пазим жълтите павета. По цял свят фенове мятат цветя по музиканти, ние хвърляме салфетки. На мен ми се иска да ги замерям пък с развалени домати, ама доматите ни не се развалят. При опасност звъним на полицията - по-голямата опасност. Звъним на лекар. Ако сме болни - нищо ти няма, ако сме здрави - дай 20 лева за антибиотик. Учим за да бачкаме, бачкаме за да можем да живеем и живеем за да можем да бачкаме. Приходът ни е половината на разхода, а производството ни е една десета от работното ни време, съответно - един на всеки десет работи, ма той най-често остава безработен.

Владеем чужди езици - половината население ни е в чужбина, другата половина - емигранти в собствена държава, както пее Васко. Съответно докато пее за емигранти, публиката вика "Няма бира". Поне си имаме приоритети. Всичко ни е надолу с главата, а главите са ни в гъзовете. Американците на Нова Година казват "Нова Година, ново аз", ние казваме "Нова Година, нов късмет". Аз казвам "Нова Година, същия кур". Аз-ът го няма, разчитаме само някой да дойде и да ни оправи. Чакаме някой да дойде и да ни дръпне ушите, но ако стане - най-много за да се освободи място под кръста за бъдещето на България.

И после по-стари хора ни казват "младите сте оптимисти". Не, младите сме учени да си траем. "Или хубаво, или нищо". Народните ни мъдрости са диагноза, а бъдещето на България е трибуквен епитаф.