Щото мога

В живота винаги е имало и винаги ще продължава да има едни фундаментални принципи, които са неоспорими, постоянно отпечатващи се в съзнанията и подсъзнанията ни, непоколебимо функциониращи под носа ни и навсякъде около нас и вечно доказващи и предоказващи своята специфика, бетонирайки се до мозъка на костите ни.
Предвид тези фундаментални принципи, един от тях е ние да сме хора, да ни се живее и да намираме смисъл в цялото това нещо, дори и това да значи оспорване на абсолютно всеки един от тези фундаментални принципи до образуване на главоболие с визията на размазан череп в стена. Дори и да значи тотално себеотрицание. Понякога трябва да се отречеш от идеята за себе си за да можеш да бъдеш себе си и това е нещо, което ние не можем да допуснем, защото нищо не е перфектно.
Но има причина нищо да не е перфектно. Наистина има и може всеки да си сглобява идеята за това каква всъщност е основната причина, а и по някаква морална задръжка се караме да си мислим, че причината е само една. Понеже така казваше даскалката, за да ни вкара в правия път, някво не е важно да си намериш 1000 причини да не правиш едно нещо, а 1 причина да го направиш. Ама причината никога не е 1. Има 1000 причини Вселената да се уголемява, размножава и да се имплементира в безброй различни комбинации от собствените си съставки, за да може да продължава да се уголемява и размножава. Когато разполагаш с тези неизброими качества ти си един вид божество. В смисъл ти си супербожество. Ти си ГигаБог. Възможностите са безкрайни и причината това разнообразие да продължава е, че може. Според мен това е най-фундаменталния от фундаменталните и най-принципния от принципите. А и тук се спазва правилото, което даскалката разправяше - не е важното да си намериш 1000 причини да не можеш, а 1 да можеш.
Съответно ще приложим този принцип на практика. Вие заставате пред мен, всички. И аз ви питам "А бе... вие защо изобщо живеете?".
И вие се гледате тъпо, гледате тъпо в земята, намирате 1000 причини, поради които вашето съществуване е абсолютно безсмислено, няма да е от полза на никого, няма да промени нищо в реалността, в която тези фундаментални принципи продължават да се самоналагат върху всичко около нас и единственото, което ще искате да промените е точно тези принципи и в опита си да го направите, ще нараните и/или унищожите себе си И други. Та защо изобщо живеете? И тогава сред вас става един човек, усмихнат, уверен в себе си и въоръжен с типичните за един смъртен, но нахакан нетърпение и склонност да пренебрегва празни приказки... става и казва "Задай ми го пак тоя въпрос?". И аз се съгласявам.

 - Защо живееш? - казвам аз.
 - Щото мога - казва той.

И следва един момент в баскетболните микстейпове из интернет, където някой те е финтирал толкова брутално, че всички почват да викат "ОООООООООООООООООО", да вдигат ръце и да превземат баскетболното игрище, да те носят на ръце и да те приемат за ТераУлтраБога, пред който всички други божества треперят и се кръстят или правят еврейски звездички или квото е там, дето правят. Затова го прави Вселената и за мен това е фундаменталният принцип. Тя просто може. Покерът е, поне за мен, прекрасният пример за живота. Имаш прекалено малко правила. Тая комбинация е печеливша, тая е по-печеливша, но понякога незавидно ниската комбинация е по-печеливша от нечия друга. И това са едните принципи, другият основен принцип е, че ти се дават карти и чипове и ти можеш да правиш с тях каквото си поискаш. Каквото си поискаш. Съответно има и последствия от тези действия. Това също е основен принцип. Имаш 5 чипа, даваш 5 чипа, нямаш 5 чипа. Оня срещу тебе губи 10 чипа, ти печелиш 10 чипа. Основни принципи. Елементарна логика. Но за жалост хората сме елементарни същества, поне за мен, и дори елементарната логика ни убягва или не ни изнася. И се опитваме да я променим. Опитваме да разбием стената с глава. Ама не става, защото има една елементарна логика, според която най-вероятно главата ще се счупи първа. И в случая аз мога да се подигравам с хората, които си чупят главите, щото няма причина да го правят. Но тогава и аз ще греша, реално има причина. И аз пак задавам въпроса:

 - Защо си чупиш главата?
 - Щото мога.

Място за всеки

Скоро ако продължавам така ще напиша книга и няма да става за нищо, но пак ще е по-добра от повечето книги на пазара. Говорим си с поет за проза под един мост в Благоевград и аз му казвам за мъдростта и целите. Той също признава, че е пазител на цитати, но преравя книгите за тях. Аз успявам да ги изровя без да се изгубя в бездните на авторските съзнания. Може би ми липсва приключението, но не ми липсват глупостите.
Но ми се струва, че и да напишеш книга е провал. Значи, че си се отказал. Значи, че най-накрая си намерил думите. А думи под път и над път, но и под дърво и камък. Хем има, хем няма. Затова поетите правят поезия, ама по-скоро проезия. Или поза. Единият вариант е да изнасилиш речника си, пунктуацията си и словореда си. Другият е просто да напишеш по-кратка проза в повече редове. Аз пък ако кажа, че пиша поезия в повече абзаци, пак ще е самонадеяно, но пък нямам нищо против, защото гадните писатели са самонадеяни егоисти, а аз не се възприемам като писател. Музикантите пък са префърцунени лентяи, но не ме възприемат те като музикант. Сред поетите не съм поет, а сред читателите съм всичко друго, но не и читател. Така че съм най-доволен когато някой дойде до мен, усмихне ми се и добрите му намерения му позволяват само да ми каже "харесва ми това, което правиш". А какво правя аз? Това вече е друг въпрос, който етикетът не ни позволява да зададем.
Защото аз не правя нищо. Нищо не правя. Нищичко. Имам време само да мисля, да тровя с мисли чуждите съзнания и да им смуча от портфейлите, защото в капитализма капитала се върти сред някои, но всички зависят от него и се получава да си гоним опашките, а аз съм просто бълха на нечий задник.
Но защо не работя? Това наскоро ме попитаха, защо не съм сервитьорка? Ами нека видим, почнах в една гимназия да изучавам физика. Даскалът по физика, дето не знаеше физика, ми каза, че не знам физика. Затова отидох в университета да уча английски, да ставам преводач. Станах преводач за малко, но шефа ми каза, че не ставам за преводач. От университета ми казаха, че оттам се излиза само учител. Но ми трябва педагогика. Аз съм мизантроп, не ставам за педагог. За сметка на това станах продавач, но всички клиенти ми казваха, че не съм за продавач. От време на време пеех, свирих на пиано и китара, обаче ми казваха, че не съм певец, не съм пианист и не съм китарист. Пиша, но нямам жанр, защото всички са си присвоили жанровете. По едно време побачках за кратко на един строеж, но собственика на строежа ми каза "Ти не си строител". Бях бояджия, но организма ми казваше всеки ден през сълзи "Не си бояджия." Пробвах се в колцентър, но ми казаха, че не съм могъл да чета сценарий. За сметка на това един адаш ми даде сценарий и ми каза, че чета много добре сценарий, обаче той кинти няма, а и още не е драматург. А и актьорите му викат, че не става за драматург, щото не пие ракия. Сега съм преводач пак и там ми казват "Ставаш за преводач, но не си още преводач". И сега какво съм?
Един българин казва "Няма да се обидя ако ме нарекат любител, защото да обичаш е талант". Слушам Дюк Елингтън и ги пиша тия абзаци и се сещам за едно интервю с него.
Питат го откъде са му дошли идеите и той отговаря, че има милиони мечти и че по цял ден друго не прави, освен да мечтае. Съответно интервюиращият казва "Мислих, че свириш на пиано", а той засвирва на пианото и отговаря "Това не е пиано, това са мечти".

Мечтател? Едва ли ставам за "мечтател". Не и като съм мизантроп. Но там някъде е моята професия и може би някой ден ще я намеря. А може би аз си нямам професия. Някои хора са родени без родители. Други хора са родени бездомни. Аз може би съм роден безработен. Не отива на един човек да си плюе по съдбата. Не му отива, а и не му носи резултат. Така че ръся цитати, защото да намираш цитати е лесно, ама да намериш думи е най-трудното. Джак Кероуак го е казал с надежда. Някой ден щял да ги намери думите и щели да бъдат прости. Ама той е мъртъв прозаик, а един мъртъв поет пък казва "Място за всеки и всеки на мястото си".
Моето засега е тука.

"Медиите..."

Една приятелка имаше даскал по реклама, който много обичаше да блудства с идеите на учениците си. Сложихме с нея няколко празни листа за домашно и аз почвам да раждам идеи за рекламен плакат. Нещо на няква социална тема, изразяващо няква позиция. Аз, разбира се, съм скептичен, щото го знам тоя къв е кретен горкия и квото и да измисля ще бъде брутално осакатено. Та накрая една от идеите, която решавам е следната картинка:

 - Просяк подава ръка на камера, която е качена върху торби с пари и го снима. Като от детските, като ограбват анимационните герои банка, с доларовия знак на тях. Отдолу надпис "Болен здрав носи".

Тя ме пита що съм толкова скептичен и аз винаги съм се замислял какво ми е мнението за рекламата, мнението за медиите и т.н.

И някак си винаги се сдържам да коментирам по-сериозно от някъв смотан бъзик на тема рекламите на банка ДСК, примерно, като "дръпни заем за да си купиш кола, че да не се возиш в метрото" или "дръпни заем, щото на жена ти й писна да се къпе в твоята евтина баня, при положение, че на съседа му е по-голяма" и "Тийн кредит за финансова култутра".
И се замислям, че реално съм покрил вече всичко. Брат ми ми се подиграваше, че съм стискал ръката на "тоя педерас Драго Чая" на живо по БНТ. Бях в двете предавания на Вучков, което значи, че мои съученици ме бяха заварили 6 месеца по-късно в Господари на Ефира как се бия по главата на няква негова тъпа история. Видях и как една наша певица, която още не беше достатъчно голяма да има лична карта, беше жестоко посечена от Вучковото впечатление за това тя колко е "сексуална" докато пее. Взимаха ми интервю от вестник Преса преди да фалира и молим ти се там освен че се казвам Денис Попов ми и съм бил напуснал Софийския Университет щото знам повече от учителите там и някви сензационни големи букви оповестяват невероятната новина, че съм бил на стоп до Джулая и съм си дал последните стотинки за дюнер. Цяло чудо, че бултаймс не са ми отделили статия с послеслов "(ВАЖНО!!!)". И, разбира се, всичко беше моя вина. Всичко беше извъртяно така че аз съм се изгаврил, аз не съм знаел кво говоря и така нататък. Еми здраве да е. Един съученик като е бил на 5 примерно си го давали по Кой е по-по-най и го питали кво иска да стане като порасне. Той казал "Искам да стана камионче". Правилно бе! Дайте го него, много е прав. Искам и аз да стана камионче. По-адекватно е. Аз просто искам да се занимавам с изкуство, да се еба и дебила. Та и са ме дават по едно предаване, пей песни, аа, уу, ама ще те изрежем от записите, щото пееш някви простотии от сорта на "Колко лева ни трябват за да се обичаме" или "На красиви външния вид им отнеми и ги гледай как стават по-красиви".

Та както и да е де, връща се тая мома веднъж от даскало и я питам тоя по реклама как й е редактирал идеята за "Болен здрав носи". Тя ми показва следната картинка:

 - Просяка махнат. Торбите с доларчето махнати. Останала само камерата на статив, който е под формата на знака на долара. Отдолу следния надпис:




"МЕДИИТЕ..."

Една тишина

Има една тишина след всеки голям провал, която мирише на безразличие. Въздухът навсякъде около теб е тежък, но ти си се отказал да го дишаш и изведнъж организмът ти сам си е намерил ритъм да се справя въпреки липсата на каквато и да е мозъчна активност. Ти седиш и гледаш. Гледаш си провала. Гледаш си загубите и си мислиш, че нищо няма значение. Дори ако се самоубиеш. Тогава даже ще стане по-лошо. А още по-лошо ще е за теб ако не стане по-лошо тогава. Всичко е сиво. Навън е дъжд. Такъв какъвто го знаеш. Поройния градски дъжд дето в низината не го познават. Дето прави дърветата тъмнозелени, блоковете сиви, от който мухлясват стените на изоставените сгради и ръждясват решетките на прозорците. Но улиците се измиват. И спират да миришат. Има някакъв оптимизъм в тази трагедия. След като нищо не е от значение, след като каквото и да направиш последствия няма, ти решаваш да правиш това, което искаш. Виждаш грешките, поникнали от труда, който си посял и разбираш, че всъщност на никого не му пука. Само на теб. Точно до теб, около теб, всеки апартамент в тия порутени панелки, всеки чува същата тишина. Всеки слуша дъжда по своя перваз. Всеки гледа сивите дървета от своя ъгъл и никой не предполага какво ти е теб. Нито предполага, че съществуваш. Нито пък ти предполагаш, че те съществуват около теб и са се потопили в бездната на собственото си съществуване. Всички просто седим и се разлагаме и никой не прави нищо по въпроса. Освен тия, които правят и посрещат неизбежната зла участ на това да действаш в море от бездействие. Да плуваш в мъртво течение. Цялата тази енергия, която се създава пречи на оптимистите да бъдат оптимисти, но те въпреки това го правят. Защото ако има нещо, с което оптимиста се отличава, то е липсата на всякаква логика и отказът да се подчини на законите на Вселената. Те затова и повечето умират. Защото прекалено много се вкопчват за живота. Толкова интензивно го живеят, че накрая духът им кой знае с каква засилка къде отива много след като тялото им е прах. Знам къде отива. Аз го дишам. Не излита в космоса със сигурност. Имах такава теория, че хората стават звезди. Хипереволюция. След като Айнщайн казва, че за да стигнеш скоростта на светлината трябва да си промениш значително масата, предположих, че човекът става нещо повече от човек когато енергията в него е повече отколкото тялото може да понесе. Всеки физик би се съгласил, че всичко е енергия. Какво ми пречи аз да стана звезда някой ден... освен огромното безразличие де. Въобще не ми пука. Най-много да стана черна дупка, ама ако има пасивни черни дупки. Такива дето просто си седят и не правят нищо, само чернеят. От време на време хапнат нещо и го изплюят обратно. Кажат си „нее... няма смисъл... живей бе“.

И не е като сега, вторник на обяд, да е голям провал. Даже напротив. Имам си любима. Имам си и работа... горе-долу. Мога да си почина. Мога да се наспивам, да мисля, да творя, имам свобода каквато никога преди не съм имал. И въпреки това аз седя и гледам сивите дървета и панелки. Слушам джаз. Гледам дъжда. Пия кафе. Само камина нямам. И пиша на клавиатура, а не на пишеща машина. И някак си, въпреки идилията, в която се намирам, аз мисля за провалите и за безразличието. Няма значение нищо от това. Всичко е преходно, хиля се и целувам през нощта приятелката си. Всичко е лайна, хили се адаша. Ние сме безформени купчини проблеми, които просто се нагаждат по околната си среда. Както Брус Лий казва... сипваш водата в чаша, тя се превръща в чаша. А ние сме предимно вода. Аз знам. Когато не рева от яд, рева от алергии. А когато съм пресъхнал, пак се намира вода да ми тече от носа. Пак се намира да ми изтече от оная работа. Понякога дори от гъза. И решението на тоя проблем? Какво мислите, че ми казват хората? Дехидратираш се, пий повече вода.
А бе ебете си майките, писна ми от вода, аз едвам я изкарвам цялата от себе си, вие искате още да пия. Било здравословно. Да ви пикам на здравословието. Няма нищо здраво в словата ви.

Всичко го прахосвате. Мрънкате ми, че е скъпо да се живее. Ми яжте по-малко, пийте по-малко, не пушете... какви сте вие изобщо да ми давате наклон да хуя какво да правя? И как да гледам на живота...

Оптимистите са най-голямата сган, ненавиждам ги. Представи си, че лежиш смъртно ранен на улицата. Може би ще оживееш, ти винаги оживяваш, нищо, че си смъртно ранен. Но идва полицая. Не ти казва „Добър вечер“. Не се легитимира. Не те пита кой те е ранил. Просто прикляка над тебе, бърка ти в червото и почва да рови с пръст:
- Ти що ревеш бе? Мислиш ли, че това е рана. Ти ако знаеш какви рани съм имал и не съм бил жалък като тебе.

И може и до сърцето ти да стигне и да го изтръгне, да си поиграе на двайсе и едно с него, да го подхвърли на колегата, да си направи вечерта.

- Що ревеш ти бе? Само да ми цапаш улицата и да ми разваляш работната вечер. Да ми заемаш от времето и нервите. Я стига! Животът е хубав, педерас смотан! Спри да пречиш.

И няма кво да направиш по въпроса. Просто седиш и кървиш. Дори не можеш да ревеш, щото повечето кръв ти е изтекла, а и тоя ще продължава да ровичка. Евентуално ти връща сърцето и ти се подиграва:
- Аз само се бъзикам бе, ти пък насериозно го прие.

Еми... Кот такоа. Ставаш, прибираш си червата, изпиваш си кръвта от локвата на улицата преди да дойде някоя кола и наистина да умреш. Ма няма как да умреш. Животът не се умира. Животът се живее. За жалост или не. И всичко е еднакво. Дори кръвта по улицата ти е сива. И се прибираш и има една тишина. Ох, тая тишина. Тя те навестява след всеки провал, но не си тръгва след всеки успех. И ти си държиш червото, ама няма как... губиш малко по малко, крачка след крачка. Като Прометей. Докато стигнеш до леглото, заспиш и на сутринта се будиш с нови органи, готови за вечеря. Кой ще бъде днес? Откъде ще започне този път?

Има една тишина... И да, тя те кара да се замислиш, че наистина можеш да правиш каквото искаш. Което е оптимизъм. Да знаеш, че каквото и да се случва, винаги ще я има тишината, в която можеш да се провикаш, можеш да посвириш, да попееш, можеш да направиш каквото си искаш в тая тишина. Обаче оптимизмът приключва тук. След това идват последствията. Те идват ако правиш нещо и идват ако не правиш и нищо. И после пак тишината.

И защо я пиша? Защо всички правим нещата, които правим? За да се разсеяме от тишината. Затова слушам джаз, затова пия кафе, затова пиша. Защото тишината не ме убива, но не ме и съживява. А и не знам какво точно съживява. Дори и да се съживя, всичко е преходно, хиля се и целувам през нощта приятелката си. Всичко е лайна, хили се адаша. Ние сме безформени купчини проблеми, които просто се нагаждат по околната си среда.

А околната ни среда?

Една тишина...

До изкуствените хора

Тези, които твърдят, че са хора на изкуството.

Заявявам без никакви съжаления, че се отказвам от амбициите си да запиша албум. Ако някога стане ще стане. Ако не - здраве да е. Вече спря да ми пука, претенциите на хората ме изсушават. Мога само да изразя огромното си недоволство към критиците на което и да е от изкуствата, които до момента хората са измислили и продължават да измислят. С навлизането на новите технологии думата "качество" съвсем изгубва смисъла си. Високото качество се мери по дължината на купчината валута, която подкрепя безпочвения детайл на един умиращ занаят, който и да е той. Високото качество вече не е високо, защото изкуството с такова качество помага на човека да се извиси. То е високо, защото стои на тънка и дълга финансова опора, която рано или късно ще падне. Винаги пада. Понеже се наричате хора на изкуството, ще наричам всичките, включително и себе си, с названието "изкуствени". Та така...

Драги ми изкуствени хора,

ние вече нямаме право да твърдим, че се занимаваме с изкуство. Ние сме акушери, които вадят мъртва купчина месо насилствено от утробата на изсушената и убита от умора и мъка майка на всяка творба - човешкото въображение. Очевидно то се изчерпа. Като изкуствен човек не ми се иска да разсъждавам по този начин, но явно и Музата, като всички майки, минава през периоди на цикъл и периоди на плодовитост. Аз лично бях първи свидетел на червените пръски. Почти всеки ден се събуждам с горчивината на творческия геноцид в устата си. Аз неведнъж съм плувал в тези течения, за да се опитам отчаян и безнадежден някъде там в дълбините да намеря зрънце, което е покълнало по някакви несъществуващи вселенски закони. Просто ще трябва да изчакаме. Ще трябва и да спрем, очевидно, да се опитваме да се намесваме в тези неща. Музата си знае времето и мястото. Очевидно то не е тук. Явно то не е днес.

Дори и да е днес, не помага да се издокарваме като капути, че да не разпръснем плода си, а да си го мажем по лицата за да се чувстваме по-пълноценни. Ние търсим просто удоволствието. Ние не правим любов. Ние се ебем. Ние не правим изкуство. Ние сме просто изкуствени.

Години наред ми бе повтаряно, че аз не трябва да се занимавам с нещата, в които намирам смисъла на живота си. Когато почнах да пея ми се подиграваха. Смяха ми се. Упрекваха ме. Насърчаваха ме. Промени го, недей така, не можеш, откажи се, дай малко по-добре, отивай на уроци. Когато почнах да свиря на пиано ми казваха "Ти страхотно пееш, спри да свириш на пиано. Не можеш". Когато почнах да свиря на китара "Стой си на пианото, ти си перфектен пианист, но не можеш да свириш китара". Като почнах да пиша ми казваха "Откажи се, текстовете ти са дълги, ти си китарист". Пианисти ми упрекваха пръстовката. Китаристи ме упрекваха, че не си сменям струните. Новите поети ме упрекваха, че пиша клиширано. Накрая ме упрекваха в морално позьорство, в мързел, в робски манталитет. Признавам, изкуствени хора, звучи като мрънкане. Упрекваха ме и че мрънкам. Най-много ме упрекваха, че мрънкам. Но аз не спирах. И няма да спирам. Това е единият ми талант, който отказвам да заменя или да спестя на хората. Особено на изкуствените.

Вие продължавате, скъпи мои изкуствени хора, да отсявате резултата от вашите фантазии и мечти и като дегустатори просто жабуркате и плюете докато не откриете този единствен изтънчен вкус, който ще ви послужи за пред изисканото жури. Но въпреки че аз си приписвам вината, която всички ние носим, отказвам да нося бремето на тежките последствия, които ще дойдат след изявяването на този твърде самоубийствен и безличен избор. Отказвам да се преклоня пред стандартите на един нестандартен шаблон.

Отхвърлям, уважаеми изкуствени хора, вашето т. нар. "изкуство" и продължавам да правя това, което съм правил цял живот. Да се изразявам. Да споделям. Да раждам идеи и да се опитвам да ги реализирам въпреки абсолютно всеки брутален удар в топките, който има обществото да нанесе щом чуе тази пагубна псувня. "Идея". Платон да го духа. Моите идеи имат консистенция. Моите идеи могат да се пипнат. Моите идеи можеш да ги вдишаш, можеш да ги видиш, можеш да усетиш тяхната плътност, можеш да ги фразираш и със сигурност можеш да ги извършиш. Ако искаш! Ако не искаш, се успокоявай с лекциите на Платон. Аз не съм Платон, аз съм Диоген бе бате. Не искам да съм Сократ да отида на пазара и да кажа от колко неща нямам нужда. Искам да съм Диоген, да изпълнявам. Аз ще правя музика с дъска и пирони ако трябва, но не и с инструмент за пет хиледарки в студио за петдесет хиледарки и всеки скептичен осъждащ поглед, който посмее да ме озари, ще бъде гасен с равната по големина и обратната по посока сила. И не ми пука колко силно крещите и пред колко хора, че аз не уважавам публиката си заради финансовите си недъзи, "качественото" си непостоянство и необратимия и без капка колебание изричен отказ да възприема себе си или ваште думи сериозно. Аз ще продължавам да правя това, което съм си наумил и дори няма да отстоявам тази своя позиция. Няма да се боря за това свое право. Аз просто ще ви се смея. Ще ви се подигравам, и то с чиста съвест. Само съвестта ми остана.

Всеки път, в който ми е казвано, че ми ръждясват струните, аз съм плакал над тях и съм се потил над тях... те са закалени в моята кръв. В моята кожа. Всеки път, в който ми е казвано, че нямам глас, аз съм го извисявал въпреки жлъчта си, въпреки астматичната изтощеност, въпреки недостига на чисти намерения в белите ми дробове. Всеки път, в който ми е казвано да се погледна съм се носил с преиграна гордост за да мога да бъда огледало на противоположностите, в което вие да видите какви не сте и да се отвращавате от мен, защото нямате смелостта да ми подражавате и искате да носите маските на многото ви личности. И аз буквално съм се къпал във вашите плюнки, защото те нямат съдържание и стойност. Те са напъни от чиста вода, която повече не може да трае и да населява отдавна изсушена неплодовита почва.

Ние бяхме хора, имахме толкова много, ние бяхме изкуство. Сега сме изкуствени. И аз ще поема тази вина, колкото и вие я заслужавате, но ще откажа да я нося с гордост, като медал. Даже напротив, ще си я окача на стената на срама, при другите трофеи, които съм гонил в детската си невинност само за да осъзная, че те са просто цветя, които виждам красиви и ярки и късам, без да се замисля, че ще се разпилеят на черен прах по земята. Ще ги окача и ще чакам и те да се разпаднат. Защото стената на срама ми е направена от гипсокартон и когато той изгние и падне, зад него ще се разкрие мраморът на моите вечни постижения. И когато се разкрие аз ще бъда готов не да го опропастявам, като го окичвам с посредствени декорации, а просто ще се грижа за него. Защото когато ме замеряте с яйца и развалени домати, гипсокартона ми загнива, но мраморът остава. Не само остава, той се измива от отпечатъците на грешните ръце, които са го докопали и почва да свети като огледало, в което още повече да се отвращавате от себе си.

Така, близки мои изкуствени хора, ще завърша това свое надменно обръщение към вас. Аз ви обичам и ви желая само най-добрите неща. Но това, което искаме никога не е това, което получаваме. Затова ако все пак ви се случат лоши неща или сторите лоши неща, аз ще приема ролята си на съучастник, но няма да го правя с усмивка, а с погледа на човек, на когото не му е останало нищо друго, освен да си каже това, което му е на акъла, докато той съвсем не е избягал. И то няма да е критика, мои незаменими изкуствени хора, то ще е изявление. Изявление, изградено от мрамор. Можете да го откраднете, можете да го надраскате, можете дори да го натрошите, за да не ви напомня колко сме прокажени, сравнени с него, но ако ще се опитвате да го бутате, го бутайте с всяка възможна капка енергия... Стени не се разбиват с глави, особено ако са тикви.

Това имам да кажа, мои любими изкуствени хора. И аз съм изкуствен като вас, но не отричам изкуството. И не го критикувам. Аз просто му служа на всяка цена. И когато утробата е готова, ще изстрелям към нея възможно най-красивите си обичани деца. И когато се изстрелят обратно от розовите завеси на майката Сътворение няма да им се налага да прохождат, защото ще са вече полетяли.