Класикът

Класикът е обречен на лудост. Виждал съм го с очите си. Няма по-тъжна картинка от човек, който е с ценности в свят на безценица и морален упадък. 
Класикът е диктатор. Човек, който вижда красивото и дава всичко от себе си да го сътвори и претвори. И отива при снобите, да си покаже способностите за да му се изсмеят, че не е актуален. Не е в крак с новото време и идеите му са остарели, макар и праведни.
И тогава той се влюбва в жена, която да го утеши, задето трябва да живее животът на унизен отшелник в обществото, от което зависи, само защото са му се подиграли, че това, което той намира за красиво, е прекалено повърхностно. Та той рисува сгради, по дяволите, вижте го. Що за творец е той? Той обича животните! Той мрази алкохола! Той няма място в нашето прогресивно общество.
И го отлъчват, влюбва се в тази жена и тази жена вече е спала със снобите и те са я заразили. Те са ѝ дали болест, която може да се даде само по един начин... чрез липса на ценности. И той също я хваща. Преживява кастрация.
Класикът е обречен на лудост. Как ще слуша Вагнер, ще рисува сгради и ще обича сифилистичка, преварена от снобите без да си помисли поне веднъж, че ще събере армия и ще унищожи тези сноби в името на собствените си идеали?
Така се ражда най-великата човешка трагедия в 21-ви век. 
Класикът е обречен на лудост. Виждал съм го с очите си. Хитлер, прероден в кльощав дългокос пианист, който не спи и броди през нощта из улиците пеш, запомняйки всичко, което види. Има манерка в джоба, на която пише "Най-добрият баща". Ако отпие тази манерка, Доктор Джекил се превръща в Мистър Хайд. А как и двамата свирят на пиано, но когато отпие от тази манерка, Мистър Хайд започва да блъска по рояла. Започва да гледа лошо и да заплашва хората. Да ги кара да се притесняват и да треперят. Ако някой говори докато той свири, ще почне да крещи и да замеря хората с портфейла си и с документите си, да им се кара "Взехте ми всичко, вземете ми личността, вие ме изядохте и изпихте, но и аз не съм длъжен да съм завинаги трезвен, а това е Шуман и вие сте длъжни да млъкнете!"
Класикът е обречен на лудост. Виждал съм го с очите. Да гледаш класик на модерна изложба е като да гледаш Мерилин Монро сама в джунглата. Бидейки малцинство, тя изведнъж се е превърнала в животното.

Geistervariationen - поема за последната творба на Шуман

Затъмнение

Когато Луната обърне гръб, потъмнее и се скрие в сянката на Земята, когато спре да отразява Слънчевата светлина, астрономите сигурно биха казали, че това е нормално периодично явление. Но за мен Луната отдавна е обърнала гръб. Отдавна е потъмняла. Отдавна се крие в сянката на Земята.

Това, естествено, е метафора. Луната е неодушевен предмет може би. Като една маса. Например една маса хора. Които ще ти кажат, че сега, в толкова часа недей да ядеш месо. Или да пиеш вино. Или не се къпи. Не знам, бяха некви забавни неща, някой ги предложи като подигравка със суеверието.

Ако аз бях Луната, щях да мразя, че осветявам, че отразявам. Може би щях да се чувствам неудобно. Може би щях да искам да се крия. В небето, толкова близо до Земята, толкова далеч от други, видими с просто око обекти, ти се струва достижима. Кара те да си мислиш "мога да кацна там".

Кому е нужно? Да кацнеш там... Кому е нужно да бъдеш мишена в небето? Кое тяло би било адекватно да им свети в очите, да ги кара да не спят и да вият като вълци? Как може да си човек, да се родиш на тази прекрасна Земя, да видиш себеподобни, които искат да те подкрепят и да ти помагат и да родиш безбожно тъпо, повърхностно и каращо човек понякога да си избоде очите влечение по нещо от сорта на "Малкият Принц". Всички се олицетворяват с тоя трагикомичен герой, който седи на Луната. А аз докато чета през цялото време си мисля "Горката Луна".

Горката Луна наистина. Гледахме я и се дотътри едно оръфано куче. Старо куче. Пребито от живота куче. Уле го видя. Каза "Аз тва съм го ритал". А то наведе глава и седна при нас. То знае, че Уле го е ритал. Щяло е да го захапе и е разбрало по трудния начин, че така няма да го накара да изчезне. И се примири, и седна при нас. Докато споделяхме носталгията си за кой с кого спал като сме били тийнейджъри. Докато пихме бира и си спомняхме едно друго куче, което ни обичаше и беше отровено. Защо ни е обичало? Защо да обичаш нещото, което ще те отрови? Човекът. Тая гад... Това ли ни липсва? Осъзнаването на тази Вселенска мъдрост, че може би едно нещо ние решаваме дали за нас е добро и лошо, а много други, по-тъпи уж от нас разбират, че то щом Е, то просто нека бъде.

Вплитаме се в собствената си интерпретация и погрозняваме, а кучето може би ни обича, щото недовижда и не може да види как се засилваме към него да го ритнем.

А може би Луната продължава да ни свети, както и Слънцето, само защото и двете са две небесни тела, които не се касаят, че нас ни има, а просто се касаят, че щом ни има, нека бъдем. Слънцето е Слънце, защото свети. Луната е Луна, защото отразява. И само човекът не знае човек ли е и защо е човек... И аз празнувам рожден ден. Нямам пари. Не съм взел подарък. Щях да му взема бира. Той закъсня и ми взе на мен. И ми се извини. Приятел. А аз се оплаквах. Тръгнах си рано. Викнаха ме да отпразнуват с мен още една година около Слънцето. Да видим затъмнението на Луната. Аз му казах "Коце... Луната разбра, че имаш рожден ден и се насра". Смях някакъв, колкото да не е без хич. Оплаквах им се, че не искам хора около себе си. Те ме повикаха, защото оценяват компанията ми по техния си странен начин, защото не мога да си представя как би могъл един човек да оцени моята компания. Аз не оценявам хората. Те ме поканиха, казаха ми "Наздраве", слушаха ме, черпиха ме... а аз им се оплаквах. Чувствах се не на място. Бях задълбан в своите си проблеми. И гледах кучето... И гледах Луната. Тая скапана Луна. Защо отразява? Дори скрита в сянката на тая отчаяна проклета планета, тя пак се показва. Защо се показва? Трябва да се скрие завинаги. Никой не трябва да знае за Луната. Цяло чудо е, че сме открили Земята, защо да откриваме повече? Защо да продължаваме да обикаляме Слънцето? Защо Слънцето да продължава да ни топли? Защото така се е случило? Няма абсолютно никакъв смисъл от това...

Рожденика ме пита, като му направих снимки от самолета, с който кацнах аз преди няколко дена, защо изобщо му ги пращам? Как да му обясня без да му насера настроението или да му стане смешно? Как да му кажа, че отгоре, от небето, като погледнеш към Земята не се вижда нито едно от нещата, които са боготворени от хората? Как да му кажа, че отдолу, от Земята, като погледнеш към небето и не се вижда нито едно от нещата, които би трябвало да боготворим? Мъка, мълчание и неспособност да се изрази един човек, ако изобщо е такъв. Защото с хора ще спори на тая тема и те ще му кажат, че не е. И той ще каже, че не са, докато не се окаже сам и не си признае пред всички, но най-вече пред себе си, че ако това са хора, той не иска да е сред хора. Когато Луната обърне гръб, потъмнее и се скрие в сянката на Земята, когато спре да отразява Слънчевата светлина, астрономите сигурно биха казали, че това е нормално периодично явление.

Аз бих обърнал гръб. Аз отдавна съм потъмнял. Отдавна се опитвам да се скрия в сянката на Земята. Защото кому е нужно аз да се покажа? Нима трябва Малкият Принц да се качи и на моята глава? Горката Луна... Може би просто се радва на Слънцето... И то е такава радост, че дори не може да види, че огрява нашето нещастие. Но това е оптимизъм. Успокоява, но малко и за кратко.