Приказка за двете пустини

Имало едно време двама души, загубени в пустинята. Средностатистическият човек и Диоген.

Мотали се те из тая пустиня, мотали се и се чудили дали ще ѝ се види края на мизерията. Гладни, жадни, изтощени...

След дни безнадеждно и безрезултатно лутане в кръг под убийствените слънчеви лъчи, двамата намерили в пясъка една стара лампа.

Решили със сетни сили да потрият лампата. Духът от лампата им се явил и им казал:

- Имате право на колкото си искате желания. Който от вас има по-реалистични такива - ще му бъдат сбъднати. Другият ще си остане в пустинята.

Помислили, помислили, дошъл ред на средностатистическия човек. И той започнал да реди:

- Искам харем. От сутрин до вечер като ми скимне да плувам в гъзове и цици. Да не ми дуднат, а само да изпълняват. Искам да плувам в пари. Искам огромен дворец. Със собствен готвач, майстор, но и който да ми готви така както аз му казвам. Искам да мога да пия най-скъпото вино и да нямам махмурлук. Искам да мога да преям, но да не надебелея. Да прекалявам с всичко, но все пак да продължавам да живея. Да ми е толкова добре, че да отвращавам хората, но въпреки това те да ми се радват. Искам да съм здрав, красив и известен. Искам всички да ми завиждат, да ме почитат, но и да не очакват твърде много от мен. И искам да имам деца, които да имат същия охолен живот, който аз имам. И искам целият ми род да може да просъществува за хилядолетия напред, независимо от режими, кризи, катаклизми и катастрофи. Искам целият свят да продължи да съществува по същия начин, бедните да си останат бедни и моите потомци да притежават всички богатства, които човек може да си представи. Искам да наследя цивилизацията и всичките нейни дарове! И не искам да я деля с никого, освен с тези, които са склонни да живеят, пълзейки на четири крака с устни, залепени за гъза ми.

Дошъл ред на Диоген.

Диоген поогледал пустинята, усмихнал се, станало му мило и казал:

- Искам да има на тая окаяна планета поне малко повече честни хора.

Духът и средностатистическият човек се разревали от смях. Държали се за коремите, плескали се по колената, пък накрая му махнали за сбогом и тръгнали към прекрасния нов свят.

По едно време средностатистическият човек се върнал, защото го глождяло любопитството. Видял Диоген, който си лежал на пясъка и дишал тежко, не се сдържал и попитал:

- А бе, Диогене! Ти по принцип си умен. Защо си науми такова тъпо желание, след като знаеше, че ще останеш в пустинята?

Диоген се усмихнал и отвърнал:

- Предпочитам да умра в тази пустиня, отколкото да живея в твоята.

И Диоген умрял в пустинята. И всички ние две хилядолетия след това още живеем в пустинята на средностатистическия човек.

Край.

Дървото на самоубийците

Иван беше беден столичен художник. Интересуваше се от природни пейзажи. Обичаше да чете за растенията и да се опитва да ги прерисува. Иван също така ненавиждаше модерното изкуство. Познаваше много негови колеги, които го критикуваха, че прави етюди и че не позволява на истинската красота да счупи оковите на клишето. За много негови съвременници красотата бе безформена, но той не беше съгласен с това нещо. 

Болката на Иван бе голяма. Той бе излишен в този модерен модернистичен свят. Трудно му беше да накара средностатистическия посетител на пукащите се по шевовете столични галерии да се припознае в картината на една уютна къща в полето повече, отколкото можеше да намери себе си в тапетите на Ротко. Познаваше и много хора, които познаваха болката, но не познаваха Иван. Те можеха да превърнат таланта си в печалба и всичко, което трябваше да направи за да се докосне до техния успех е да рисува портрети. Балове, сватби, дори погребения - хората давали сериозни пари за портрет на любим човек. 

И тук беше другият проблем на Иван. Той харесваше природата и не обичаше хората. Иван дефинираше човека като нещо, което съществува само за да загрозява гледката. Като плевел, който не може да бъде изкоренен. Само седи и пречи с тъпата си стойка и по-тъпата си физиономия на друг човек да види това, което е по-същественото. Най-същественото. 

Иван мразеше себе си повече отколкото мразеше хората, защото те бяха много повече от него и елементарната логика диктуваше, че той е излишният. Искаше да се самоубие. Бореше се с наркотиците. Бореше се и с алкохола. Всичко, което караше Иван да се чувства по-добре, евентуално се превръщаше в борба. И Иван не умееше да се бори. Затова една от последните му борби беше тази със самоубийството. Една борба, която щеше да загуби. 

Всичко започна с интернет. Иван все пак успя да си намери публика благодарение на социалните мрежи, за които всички негови познати му натякваха, че са толкова токсични и самоубийствени, колкото алкохола, наркотиците и пейзажите взети заедно. Но в интернет освен последователи, Иван успя да намери и любопитна информация за природата. Едно растение му грабна окото. Cerbera odollam. Дървото на самоубийците. Растение, което причинява безболезнена смърт за тези, които искат да достигнат съответната такава. След като беше преоткрил толкова много хоризонти на самоубийството, Иван откри перфектната терапия за себе си. 

Всяка сутрин Иван се събуждаше, правеше си кафе, пускаше си "Don't Fear the Reaper" на Blue Öyster Cult (песен, която е причинила немалко самоубийства) и започваше да рисува отровното растение. След края на песента, независимо докъде беше докарал растението, го публикуваше в социалните мрежи. 

Минаха месеци, мина цяла година и Иван се сдоби с последователи. С последователите дойдоха и парите. Иван започна да се прехранва с невероятните картини на цветя и природни шедьоври, поръчани от хора, които жалееха за едни по-прости времена, в които на хората не им е трябвало нищо друго освен една уютна къща в полето, ако може без тапети по стените. Иван беше успял да превърне тъгата си в успех и най-накрая се научи да обича живота си.

Но както споменах вече, Иван не умееше да се бори. И успя да загуби борбата със самоубийството. 

На един прекрасен юлски ден, в апартамента на Иван слънчевите лъчи разтапяха прозорците. На пода имаше стол, няколко сълзи и капки слюнка. Над локвата от сълзи и слюнка висеше обесеният труп на Иван. На няколко метра от Иван беше включен компютърът му. На компютъра му беше отворен профила на Иван. Бяха изтрили неговия magnum opus. Cerbera odollam. Дървото на самоубийците. 

На екрана светеше следното съобщение:

"Трябваше да премахнем Ваша публикация.

Не позволяваме определен тип публикации, отнасящи се за самоубийство на платформата ни. Искаме нашата платформа да е безопасна за Вас - потребителите. Можете да научите повече ако прочетете нашите Стандарти на Общността. 

Ако не се чувствате добре - моля свържете се с нас! Ние искаме да Ви помогнем."

Въпреки всичко, Иван успя отново да се почувства излишен и в последните си моменти се превърна в това, което най-много презираше - нещо, което съществуваше само за да загрозява гледката. 

Как да успеем като лизачи на ботуши в 5 /или по-малко/ лесни стъпки!!! (БЕЗ ВИДЕО)

С този кратък наръчник ще ви помогна да се превърнете в продуктивен член на прогресивното западно общество. 
Тъй като прозата не се смила добре, съм прибегнал до "стъпки". "Стъпки" наричаме малки условия за постигането на нашата безсмислена цел, тъй като изкачвайки се по тази стълбица на прогреса, реално ние не трябва да правим нищо. Като раздробяваме изключително сложния процес в търсенето на какъвто и да е резултат, ни е по-лесно да си мислим, че реално правим нещо по въпроса.
Надявам се прекалено препълнената с думи интродукция да не ви е отказала от текста и се извинявам, че не е десетминутно клипче в YouTube ("Ючюуб", за тези от вас, които са българският еквивалент на юпитата).

 1. Бъдете беден човек.

Някога чувствали ли сте се нищожен? Историята ни учи, че положението не е цветущо ако се чувстваме нищожни. Но не се бойте. Живеем в 21-ви век. В днешното изтощаващо и умопомрачително ежедневие, изпълнено със страдание и лишено от всякакъв смисъл, всеки може да се чувства нищожен. От най-бедния миньор до най-пластмасовия милиардер. Така че тази първа стъпка не е толкова трудна. Следвайки великото мото на американците "fake it till you make it", за да се чувствате бедни не е нужно да сте реално бедни. Може и просто да си погледнете банковата сметка и да осъзнаете, че липсва една нула. С всеки следващ човек, който видите в истинския живот, на когото не му липсва тази нула, вашето заключение, че на вас ви е зле добива много повече валидност. Всеки знае, че от Уол Стрийт бяха богати и вижте какво се случи с тях. Сега са богати, но и Скорсезе прави филми за тях! Трябва да се запитаме човек наистина ли е богат ако Холивуд го смъмри. 

2. Поискайте промяна.

Промяната е една от най-големите религии днешно време. Няма абсолютно нито една кауза, която да не се бори за промяна. Абсолютно всички каузи, в които думата "промяна" не фигурира бързо биват отритнати от прогресивното мъдро общество и им се дава клеймото на възгледи, които са "архаични", "назадничави", "традиционни", "консервативни" и "буквално Хитлеристки", дори те да нямат нищо общо с Хитлер, който е бил изключителен пример за подражание на всички либерали - артист, отхвърлен от академията, който обича животните, не яде месо и ненавижда тези, които го консумират. Eстествено, това което прави Хитлер най-либерален обаче е неговата нетърпимост към факта, че не се чувства репрезентиран в академичното общество. Хитлер е искал промяна и тези от вас, които са чели някаква история знаят защо тази промяна не е правилната промяна. Но не се безпокойте - промяната, която вие търсите е различна. И ако сте от сравнително бедна държава, промяната е най-лесното нещо, което можете да постигнете... като се махнете от тази сравнително бедна държава и се преместите в някоя сравнително по-небедна такава (по ваша преценка, разбира се). Ако сте от сравнително небедна държава обаче, винаги можете да се провъзгласите за човек, който се срамува от своята сравнителна небедност в знак на солидарност със сравнително бедните. 

3. Променете си дефиницията за думата "промяна". 

Най-важното нещо, което ще отличи вашата "промяна" от тази на Хитлер, е доколко процента възгледите ви са реализирани. Бъдете Карл Маркс на вашите идеи и когато някой злодей в политиката вече се е опитал да ги имплементира, кажете "не, това не е за което говоря, това е друго нещо". 

Дотук всичко е наред.

Ако не изпитвате абсолютно никакъв когнитивен дисонанс - ПОЗДРАВЛЕНИЯ! Вие сте вече динамичният човек на 21-ви век. Почерпете се с една крафт бира и кажете на шефа с брадата и очилата, че е пич, за разлика от шефа на Амазон, който няма брада и не носи очила. За Бил Гейтс още сме фифти-фифти читав ли е или не.
Ако обаче намирате някакви несъответствия във вашите възгледи и усещате как черупката на разбирането ви леко се пропуква, продължавайте да четете.

4. Осъзнайте, че вашата "промяна" може би не е перфектна.

Съжалявам, че това ще прозвучи толкова тежко и безнадеждно, но за жалост има твърде голяма вероятност това, в което вие вярвате, да не е на 100% правилно. Сигурно четейки това, вие си мислите - не, той не говори за мен, а за другите идиоти. Но за жалост, нито един човек на света не е бил 100% прав. Особено за възгледите си. Съответно много хора, които ние ще наречем "загубеняци" решават просто да се примирят с този факт и да продължат да си живеят живота, бачкайки си тяхната си работа, грижейки се за тяхното си семейство, обичайки си своите партньори в живота и приятели, и тем подобни архаични, консервативни простотии, които са буквално Хитлеристки. Е, все пак... колко може да е лош и гаден един живот, в който си заобиколен от хора, които също като теб правят каквото могат и въпреки многото трудности заедно успявате да сте едно общество.
Да, наистина звучи отвратително и загубеняшко. По-добре просто си сменете работа, намерете си нещо по-добро и си пийте хапчетата, защото идва време да отворите старата, събрала прах книга на Айн Ранд "Изворът", която си спомняте, че някой ви е препоръчал с думите "изглежда прекалено добро, че да е написано от жена". 

И ако сте съгласни с всичко, което сте прочели дотук - добре дошли на последното стъпало по стълбицата към успеха:

5. "Промяна" 2.0

За разлика от промените, които всички други искат да видят в обществото, вашата промяна е Промяна 2.0. Тя се ъпдейтва всяка седмица, кодирана е от инди програмисти и не съдържа глутен. Тя е фреш промяна. Съдържа авокадо и мега яки идеи.
Защо да бъдем костюмари, като можем да бъдем хип прожект манеджърс. Вие нямате колеги. Вие имате приятели. Нямате брифинг, имате обсъждания. Вие не сте част от корпоратрицата. Корпорацията, за която работите, раздава безплатни стикери, в които изрично се споменава, че корпорацията е против корпорацията. Вашият шеф не ви казва "НАПРАВИ ГО", вашият шеф ви казва "почувствай се свободен да допринесеш към веган целите на свежия ни колектив". Да го духа Мишо Шамара! Ъ! Ъ! Нека не убиваме коня! 

И това е. Вие сте успял. Какво?!? Някой в интернет ви е казал, че сте лизач на ботуши?

Хаха... колко са тъпи и невежи. Шефът ви ходи на работа със сандали. Хаха, типични бедняци загубеняци, само си мислят, че могат да ви накарат да се чувствате безполезни. 

Трябва да направим нещо

1969-та. 
Манхатън. 

Годните млади мъже на Америка защитават страната си от виетнамското присъствие на територията на Виетнам.
Негодните негодуват по улиците на Ню Йорк. Размахват плакати. Сбиват се с полицаи. Крещят лозунги.

"Нищо не правите! Нищо не правите! Нищо не правите! Нищо не правите!"

А негодните негодуващи, далеч от копторите на идеалистичкеската посредственост, седят в кулата на Стайвесант и мислят нов лозунг за реклама на ново революционно противозачатъчно хапче.

Майкъл Гинсбърг, млад обещаващ автор, наскоро уволнен от иновативната рекламна агенция Стърлинг Купър Дрейпър Прайс, излиза от рехабилитация и още мисли за думите, които чул от офис компютъра, произнесени от Мартин Лутър Кинг Джуниър:

 "Аз имам една мечта, че ще направим нещо"

След което образът на Мартин Лутър Кинг Джуниър намигнал на Майкъл Гинсбърг през екрана на машината и му казва, че машините ще ни заместят.

Майкъл Гинсбърг, преборил своя лунатичен пристъп, получава препоръка от Стърлинг Купър Дрейпър Прайс и оферта в кулата на Стайвесант, където да работи над лозунга.

Чувайки негодуванието на народа, Ричард Никсън, президентът на Съединените Американски Щати, свиква пресконференция и казва пред камерите, че в тези трудни времена, Съединените Американски Щати трябва да останат единни в осъзнаването на суровата истина, че трябва да се направи нещо.

500-те най-големи компании на пазара превъртат телефоните. Обяви в Уолстрийт Джърнъл. "Търсят се нещоправячи! 100 долара на нещоправене!"

Крясъците на народа продължават. Бунтове. Набези. Престъпления. Викове. Писъци. Истерия.

"Нищо не правите! Нищо не правите! Нищо не правите! Нищо не правите!"

Майкъл Гинсбърг къса коси пред монитора на компютъра си. Има среща следващия понеделник в девет сутринта. Опитва се да напише нещо. Трябва нещо да се направи. Уикенд в офиса. Няма никой. Всичко е тъмно. Само компютър стърже и му повтаря:

"Нищо не правиш! Нищо не правиш, Майкъл Гинсбърг! Нищо не правиш! Нищо не правиш!"

Майкъл Гинсбърг пише идеи:

"Войник се прибира от войната в Корея. Слиза на гарата. Жена му го чака. Провокативно. Провокативно? Нищо не е, Майкъл Гинсбърг. Нищо не правиш! Нищо не правиш! Нищо не правиш! Жената намигва към камерата? Може би... защо пък не? Мартин Лутър Кинг Джуниър намигва към камерата. Иска те. Не ви трябват противозачатъчни. Това дори не е истина. Този офис е лудница! Не мога да дишам".

***

На следващата сутрин в сградата представители на компания Еновид гледат потящия се млад обещаващ автор Майкъл Гинсбърг. Той чупи пръсти. Заеква. Не му е добре. Накрая отпива глътка вода и започва да ръкомаха:

 - Войник се прибира от войната в Корея. Слиза на гарата. Жена му го чака. Провокативно. Намигва към камерата, която се премества от погледа ѝ надолу по превъзходното ѝ тяло и се спира на идеалната ѝ тънка талия, докато тя целува своя любим съпруг. "Нищо не може да застане между мен и моят герой".

Мълчание в сградата. Още повече пот от страна на Гинсбърг. Очите му мърдат по-бързо отвсякога. През цялото време си мисли дали изобщо е напускал клиниката.

Накрая един от по-старите представители се усмихва, гаси си цигарата в пепелника на масата и ръкопляска. Другите представители стават на крака и следват неговия пример. Всички се изреждат един по един да му стиснат ръката. Един от тях го заговаря:

 - Уикендът не е бил пропилян, г-н Гинсбърг! Направили сте нещо голямо!

Гинсбърг се сопва:

 - Нещо голямо? Хаха, нещо голямо! Аз имах една мечта, че ще направим нещо голямо.

Усмивките на представителите бързо изчезват.

 - Знаете ли кое е това голямо нещо, което ще направим? Ще се затрием! С машини! Ще създадем перфектната машина за да се отървем от неперфектния човек. Та тя дори не може да зачене! Представете си какво ебане ни очаква! Продънвате им кинескопите на тия неща. О, повярвайте ми, ще сме направили нещо и то какво! Нещото на нещата! Знаете ли...?

Гинсбърг в този момент се разплаква.

 - Понякога, през тези дълги разходки из коридорите на психиатричната клиника в Ню Йорк се разхождам и си мисля. И си мечтая. Имам мечта. Че всички някой ден, някога, в бъдещето, ще заживеем в един свят, в който ще се примирим с факта, че никой от нас никога няма да е могъл да направи абсолютно нищо!

***

1969-та.
Психиатричната клиника в Ню Йорк.
Годните млади мъже на Америка защитават страната си от виетнамското присъствие на територията на Виетнам.
Негодните негодуват по улиците на Ню Йорк. Размахват плакати. Сбиват се с полицаи. Крещят лозунги.

"Направете друго! Направете друго! Направете друго! Направете друго!"

Чернокож служител на име Мартин оставя списанието Тайм, което чете докато се предполага, че трябва да наглежда пациента Майкъл Гинсбърг. Той гледа по телевизията нова реклама. Еновид. "Нищо не може да застане между мен и моят герой". Мартин се смее и вижда на корицата на списание Тайм награда за човек на годината. "The Middle Americans". И лицето на Майкъл Гинсбърг.

 - Майкъл! - провиква се чернокожият Мартин. - Време е да те прибирам.

Майкъл тихичко си става от стола и следва чернокожия Мартин.

 - Знаеш ли, Майкъл? Ти не си луд. На всички ни е трудно...

 - Трудно? - сопва се Майкъл. - Трудно?! Какво пък знаеш ти за трудности? Да не би да си евреин? 

Класикът

Класикът е обречен на лудост. Виждал съм го с очите си. Няма по-тъжна картинка от човек, който е с ценности в свят на безценица и морален упадък. 
Класикът е диктатор. Човек, който вижда красивото и дава всичко от себе си да го сътвори и претвори. И отива при снобите, да си покаже способностите за да му се изсмеят, че не е актуален. Не е в крак с новото време и идеите му са остарели, макар и праведни.
И тогава той се влюбва в жена, която да го утеши, задето трябва да живее животът на унизен отшелник в обществото, от което зависи, само защото са му се подиграли, че това, което той намира за красиво, е прекалено повърхностно. Та той рисува сгради, по дяволите, вижте го. Що за творец е той? Той обича животните! Той мрази алкохола! Той няма място в нашето прогресивно общество.
И го отлъчват, влюбва се в тази жена и тази жена вече е спала със снобите и те са я заразили. Те са ѝ дали болест, която може да се даде само по един начин... чрез липса на ценности. И той също я хваща. Преживява кастрация.
Класикът е обречен на лудост. Как ще слуша Вагнер, ще рисува сгради и ще обича сифилистичка, преварена от снобите без да си помисли поне веднъж, че ще събере армия и ще унищожи тези сноби в името на собствените си идеали?
Така се ражда най-великата човешка трагедия в 21-ви век. 
Класикът е обречен на лудост. Виждал съм го с очите си. Хитлер, прероден в кльощав дългокос пианист, който не спи и броди през нощта из улиците пеш, запомняйки всичко, което види. Има манерка в джоба, на която пише "Най-добрият баща". Ако отпие тази манерка, Доктор Джекил се превръща в Мистър Хайд. А как и двамата свирят на пиано, но когато отпие от тази манерка, Мистър Хайд започва да блъска по рояла. Започва да гледа лошо и да заплашва хората. Да ги кара да се притесняват и да треперят. Ако някой говори докато той свири, ще почне да крещи и да замеря хората с портфейла си и с документите си, да им се кара "Взехте ми всичко, вземете ми личността, вие ме изядохте и изпихте, но и аз не съм длъжен да съм завинаги трезвен, а това е Шуман и вие сте длъжни да млъкнете!"
Класикът е обречен на лудост. Виждал съм го с очите. Да гледаш класик на модерна изложба е като да гледаш Мерилин Монро сама в джунглата. Бидейки малцинство, тя изведнъж се е превърнала в животното.

Geistervariationen - поема за последната творба на Шуман

Затъмнение

Когато Луната обърне гръб, потъмнее и се скрие в сянката на Земята, когато спре да отразява Слънчевата светлина, астрономите сигурно биха казали, че това е нормално периодично явление. Но за мен Луната отдавна е обърнала гръб. Отдавна е потъмняла. Отдавна се крие в сянката на Земята.

Това, естествено, е метафора. Луната е неодушевен предмет може би. Като една маса. Например една маса хора. Които ще ти кажат, че сега, в толкова часа недей да ядеш месо. Или да пиеш вино. Или не се къпи. Не знам, бяха некви забавни неща, някой ги предложи като подигравка със суеверието.

Ако аз бях Луната, щях да мразя, че осветявам, че отразявам. Може би щях да се чувствам неудобно. Може би щях да искам да се крия. В небето, толкова близо до Земята, толкова далеч от други, видими с просто око обекти, ти се струва достижима. Кара те да си мислиш "мога да кацна там".

Кому е нужно? Да кацнеш там... Кому е нужно да бъдеш мишена в небето? Кое тяло би било адекватно да им свети в очите, да ги кара да не спят и да вият като вълци? Как може да си човек, да се родиш на тази прекрасна Земя, да видиш себеподобни, които искат да те подкрепят и да ти помагат и да родиш безбожно тъпо, повърхностно и каращо човек понякога да си избоде очите влечение по нещо от сорта на "Малкият Принц". Всички се олицетворяват с тоя трагикомичен герой, който седи на Луната. А аз докато чета през цялото време си мисля "Горката Луна".

Горката Луна наистина. Гледахме я и се дотътри едно оръфано куче. Старо куче. Пребито от живота куче. Уле го видя. Каза "Аз тва съм го ритал". А то наведе глава и седна при нас. То знае, че Уле го е ритал. Щяло е да го захапе и е разбрало по трудния начин, че така няма да го накара да изчезне. И се примири, и седна при нас. Докато споделяхме носталгията си за кой с кого спал като сме били тийнейджъри. Докато пихме бира и си спомняхме едно друго куче, което ни обичаше и беше отровено. Защо ни е обичало? Защо да обичаш нещото, което ще те отрови? Човекът. Тая гад... Това ли ни липсва? Осъзнаването на тази Вселенска мъдрост, че може би едно нещо ние решаваме дали за нас е добро и лошо, а много други, по-тъпи уж от нас разбират, че то щом Е, то просто нека бъде.

Вплитаме се в собствената си интерпретация и погрозняваме, а кучето може би ни обича, щото недовижда и не може да види как се засилваме към него да го ритнем.

А може би Луната продължава да ни свети, както и Слънцето, само защото и двете са две небесни тела, които не се касаят, че нас ни има, а просто се касаят, че щом ни има, нека бъдем. Слънцето е Слънце, защото свети. Луната е Луна, защото отразява. И само човекът не знае човек ли е и защо е човек... И аз празнувам рожден ден. Нямам пари. Не съм взел подарък. Щях да му взема бира. Той закъсня и ми взе на мен. И ми се извини. Приятел. А аз се оплаквах. Тръгнах си рано. Викнаха ме да отпразнуват с мен още една година около Слънцето. Да видим затъмнението на Луната. Аз му казах "Коце... Луната разбра, че имаш рожден ден и се насра". Смях някакъв, колкото да не е без хич. Оплаквах им се, че не искам хора около себе си. Те ме повикаха, защото оценяват компанията ми по техния си странен начин, защото не мога да си представя как би могъл един човек да оцени моята компания. Аз не оценявам хората. Те ме поканиха, казаха ми "Наздраве", слушаха ме, черпиха ме... а аз им се оплаквах. Чувствах се не на място. Бях задълбан в своите си проблеми. И гледах кучето... И гледах Луната. Тая скапана Луна. Защо отразява? Дори скрита в сянката на тая отчаяна проклета планета, тя пак се показва. Защо се показва? Трябва да се скрие завинаги. Никой не трябва да знае за Луната. Цяло чудо е, че сме открили Земята, защо да откриваме повече? Защо да продължаваме да обикаляме Слънцето? Защо Слънцето да продължава да ни топли? Защото така се е случило? Няма абсолютно никакъв смисъл от това...

Рожденика ме пита, като му направих снимки от самолета, с който кацнах аз преди няколко дена, защо изобщо му ги пращам? Как да му обясня без да му насера настроението или да му стане смешно? Как да му кажа, че отгоре, от небето, като погледнеш към Земята не се вижда нито едно от нещата, които са боготворени от хората? Как да му кажа, че отдолу, от Земята, като погледнеш към небето и не се вижда нито едно от нещата, които би трябвало да боготворим? Мъка, мълчание и неспособност да се изрази един човек, ако изобщо е такъв. Защото с хора ще спори на тая тема и те ще му кажат, че не е. И той ще каже, че не са, докато не се окаже сам и не си признае пред всички, но най-вече пред себе си, че ако това са хора, той не иска да е сред хора. Когато Луната обърне гръб, потъмнее и се скрие в сянката на Земята, когато спре да отразява Слънчевата светлина, астрономите сигурно биха казали, че това е нормално периодично явление.

Аз бих обърнал гръб. Аз отдавна съм потъмнял. Отдавна се опитвам да се скрия в сянката на Земята. Защото кому е нужно аз да се покажа? Нима трябва Малкият Принц да се качи и на моята глава? Горката Луна... Може би просто се радва на Слънцето... И то е такава радост, че дори не може да види, че огрява нашето нещастие. Но това е оптимизъм. Успокоява, но малко и за кратко.

За един сън

Хората още не сме се научили да си дешифрираме мислите по най-ефективния и безопасен за нас и околните начин, което винаги ме е натъжавало. Често преобладаващата неспособност да приведем всичко в една много ясна картинка с докрай разбраните препратки ме е задушавала и ме е карала не да търся смисъл като при наличието на поредния смилаем Макгъфин, ми напротив - да съм сценаристът в този филм, който с две ръце излиза от екрана и хваща всеки един зрител за гушата и почва да го налага с микрофона, крещейки:

 - Колко по-ясно да се изразя, мамицата ти скапана?

Всъщност, както един писател, който така и не е желал да стане сценарист, си признава, някой ден може би и ние ще намерим думите и ще бъдат прости. Дотогава ще ги забулваме в мъглявината на злободневни приказки и изпуснати метафори и дотогава на мен ще ми се повръща от хората, които нарочно се опитват да си телепортират посланията през девет планини в десета посредством ненужно словоизнасилване. Може би би било един вид самоирония, предвид слоевете на смисъл, които са "скрити" в преразказа на един твърде обикновен и невпечатляващ сън, който има за цел да обобщи човешката природа, но, както съм споменавал много пъти пред много хора, самоиронията е здравословен заместител на иронията. Когато се подиграваш с някого, за да го приеме по-лесно, винаги го адресирай не към него, а към понятието "хората" и причисли себе си към това понятие. Винаги омекотява удара. Пак не се разбира, но омекотява удара...

Сънят ще бъде дословно преразказан и включва в себе си така гениално, както аз никога не бих го изразил буден и трезвен, елементарни примери за това как функционира един човек. Започва с мен на опашка в закусвалня, с притеснение, че нямам време и нямам пари. Сто човека зад мен, чакат да им се изпълни поръчката. Дори няма толкова закуски на витрината, но хората дават зор, разменят пари, касиерката се върти като ненормална. Случва се живот в най-елементарната му форма, познат на всички ни толкова добре.

Аз съм се подпрял на тезгяха и се държа за главата. Нервнича. Не ми се обръща внимание. Бързам. Нямам една стотинка в джоба. Това ме напряга и ме кара да се чувствам по-гладен отколкото съм. Това е често състояние, когато човек сънува или по-общо погледнато ... когато халюцинира. Когато си съчинява и измисля. Когато мозъкът му си играе с него и го кара да чувства, че всяка прищявка е смъртна необходимост. Състояние, което често ме е карало да се чудя кога спя и кога не.

Накрая не издържам и удрям тезгяха, крещейки на касиерката:

 - Задействайте се, че си имам друга работа!

Цялото помещение затихва и касиерката ме поглежда, докато върши десет неща едновременно:

 - Господине, като ми крещите няма да стане по-бързо.

След това подава закуската на някой от опашката, пропуска няколко човека и идва при мен. "Брей, колко бързо", помислих си. Пита ме какво ще желая. Аз замръзвам.
В цялата тази паника си мислих, че знам какво искам. А не знаех. Цялото помещение почва да се смее. Единственият дето дава зор и не знае какво прави там. Решавам, че и без това нямам парите за да си поръчам закуска изобщо и излизам, изчервен до уши.

Хуквам из някакви хълмове, защото очевидно съм по средата на някаква планина и звъня на приятел, който не съм виждал от много време. Гоня го. Трябва да се стигне донякъде и да се видя с него, защото скоро няма да го има. Заминава. През същото време се притеснявам за шибаните си пари, които ги няма в джоба ми и се чудя къде ли съм ги дянал.

Търчейки по дирите на този човек, се сещам, че имам и ангажимент. Събитие в планината. Трябва да свиря. Стигам до мястото. Хората са там, но не от моята група. Има някакви посредствени музиканти на моята възраст, дори по-малки от мен, които си правят селфита зад сцената и ме прегръщат да си говорят с мен, хилейки се. Обръщат ми внимание, а аз ги мисля за враждебни и се чудя как да реагирам. "Това не е велик саксофонист", казвам си, "това е просто Charlie from just around". Хвърлям си инструмента, който не знам как магически се е появил в ръцете ми и се снимам с тия хора.

Виждам барабаниста, с когото все свиря отвън. Носи се на някакъв футуристичен мотороподобен автомобил, който използва пламтящи двигатели за да левитира и изгаря тревата под себе си. Казва, че офейква, защото така и не е успял да се дореди до сцената от всички тези "ентусиасти". Гледам му автомобила и казвам:

 - Това не ти ли излиза скъпо и опасно?
 - Скъпо и опасно? - хили се той, издигайки се във въздуха. - Като си добър, какво ти пука колко харчиш?

Кимам в знак на одобрение. "Той е много добър.", мисля си, "Защо да му пука?".

Продължавам да си гоня приятеля в някаква посока, която уж знам, но после пак се сещам за парите. Мамицата му мръсна, нещо нередно има в тоя сън, но не знам какво. Постоянно напрежение като че ли не е повод за оплаквания. Поглеждам си портфейла. Къде ги дянах тия пари? Отварям портфейла, търсейки двадесетолевката, понеже тичайки, аз още съм гладен. Отварям тайното помещение в портфейла и каква изненада! Двадесет двадесетолевки! Ето къде са били... хуквам обратно към закусвалнята, изобщо забравяйки срещата, за която бързах през цялото време...

***

Събуждам се. Посягам към портфейла. Отварям тайното помещение. Празно... цялото в дупки. Подплатата се лющи на черни късчета и сивее като нещо, което няма стимулът да бъде чак черна дупка. Усмихвам се и издишам дълго и спокойно. За малко се бях притеснил. Добре, че е било само сън. Правя си кафе и почвам да комуникирам с хора, които са разбрали виц погрешно и са обидени и възмутени. Пореден ден, прекаран от мен в размисъл. Как и защо функционира един човек? И колкото повече мислиш и се събуждаш, толкова повече ти се иска да спреш да се опитваш и да се проваляш в дешифрирането на мислите и да сънуваш поредния сън, който ти дава отговорите преди да се събудиш и да си зададеш въпросите.