Сизиф

Имам куп неща, за които да мисля. Оплаквам си се в главата. Често докато бия път до нас ми се отдава възможността да си поговоря със себе си или с някое улично куче, което реши да ме придружи донякъде. Замислям се от време на време, покрай всичките тия мизерни незначителни проблемчета, дето са ми като спънки в цветущото ежедневие, колко ли е хубаво и колко ли смелост се иска да живееш като куче по цял ден на улицата... без никакви грижи. Колко ли е хубаво да нямаш храна, пари, дрехи, подслон, но да имаш цялото време на света? Дали е жалко, че си го мисля? Дали е арогантно?

Ох, не знам. Не мога да го мисля, имам някакви иглички в мозъка, които чакат да бъдат извадени. Това е проблемът на малките проблеми. Трябва много внимателно да се решават малките проблеми, за да не се превърнат в големи катастрофи. Защото са като малки трески, здраво забити в кожата. Ако ги извадиш достатъчно внимателно, без да ги счупиш или да ги бутнеш още по-навътре, ще се разминеш само с лека драскотинка или червена точица. Но ако изгубиш контрол и решиш да насилиш най-малкото стъкълце, ще се счупи, ще ти се забие по-навътре, няма вадене и после кой знае как ще те режат за да го извадят и дали изобщо ще го извадят.

Така и така съм тръгнал да се показвам колко приличам на хората, които с такава ненавист съм псувал преди няколко години, докато съм преживявал фазата си на изстрадал, измъчен тийнейджър, против който има някаква световна конспирация със закономерности, проявяващи се дори в разписанието на градския транспорт, липсата на определени хранителни продукти и тем подобни простотии. Нямам право да мрънкам, но мрънкам. Но не е и точно мрънкане – по-скоро монолози, изпълнени с трагикомичен гняв. Пък и няма кой да ми каже, че само мрънкам за глупости, тъй като нямам достатъчно време да мрънкам на когото и да било. Само си говоря в краткото време, в което се прибирам от нас. Ха! Ето го и моят блок!

Ето го моят блок, трябва да спра да си говоря и да запомня докъде съм стигнал, защото след малко като се прибера ще ме залеят куп нови малки дребни задълженийца и ще забравя какво съм мислил до момента, а ми е много важно да си следя мисълта. Иначе изперквам! Момент! Тук сега ще видя човек, който ще ми промени мнението ми за себе си. Някакъв човек, който влачи нещо адски тежко. Мяза на малко куфарче, но по походката му по-скоро изглежда все едно малкото куфарче го влачи него. И облеклото. Някакви си дрехи от тънка материя, но едвам помръдва тялото си в тях. И телефон, който въпреки факта, че е 15 грама (или 50, интересува ли ме изобщо), му причинява повече тежест, отколкото може да предположи, тъй като се налага да му се мята в ръцете като риба на сухо всеки път, в който някой реши да му се обади по някакъв повод. Голата му, доста добре обръсната глава, също изглежда като нещо, което би го облекчило, тъй като и аз съм почитател на подобни прически и знам практичността им, но го сърби и от толкова заети ръце не може да се почеше, горкият!

Решавам да го заговоря:

 - Ей, човече, чакай малко!
 - Бързам, какъв ти е проблема? – отговаря той.
 - Закъде толкова бързаш? – настоявам аз, настигайки бързия му темп.
 - Имам за семейството да се грижа и да ставам рано за работа – изхилва се тънкото костюмарче и стратегически светкавично ме обхожда с поглед от главата до петите – ти накъде така се влачиш?
 - Към вкъщи. Е не съм баща, нямам деца и жена, нямам работа и още влача образованието, но не търпя надменността, с която ме обливаш, все едно си нямам проблеми.

Често обичах да си прося неприятности с голямата си уста и на чичкото това не му се понрави и почна да ми чете конско, докато напредваме към моя вход:

 - Виж сега, момче, тука в куфара имам 5 листа хартия, които струват повече от апартамента ти, заедно с всичките плейстейшънчета, ексбоксчета, мониторчета и глупости вътре в него. Благодарение на тея 5 странички, които не бих ги поверил на секретарката си, пък камо ли на наперено шимпанзе като теб, аз мога да сложа богата трапеза на масата, да облека децата си и да им покрия сметките. Така че ми се махай от пътя и ме остави да се прибера без проблеми, да си видя семейството и да се наспя, че утре пак ставам рано!

Аз го погледнах как бързо и важно закрачи по тротоара и се изсмях много примирено и искрено, след което извадих ключа, тъй като вече бях пред входа. Но не успях и две крачки да направя към входа и ми хрумна пак да си отворя голямата уста:

 - ЕЙ, СИЗИФЕ!

Мъжът спря, обърна се и ме погледна много сурово. След това си довърши пируета и продължи да си ходи. А аз със същата усмивка погледнах кучето, което пак се беше спряло на завоя на моя блок и ме гледаше тъжно. Погледнах го и, шепнейки на себе си, усещах, че то чува този шепот:

 - Пък като си помислих, че аз имам проблеми!