За мравките

Една мравка всеки ден излизала от мравуняка на тротоара и бягала с всички сили за храна, треперейки, че ако спре само за миг, нечий крак ще я настъпи. Веднъж спряла изтощена и си казала:

"Понякога имам чувството, че на никого не му пука за мен".

След това я настъпил човек, който си мислил същото.

За намеците

Намекваме когато ни е страх
да кажем това, което мислим.
Намекът е само пух и прах,
крайно, отвратително безсмислен.

Намекът е единственият начин
да кажеш нещо без да си го казал.
Всичко може намекът да значи.
Намекнал ли си, значи си замазал.

Намекът пред теб си друса циците
и намеква ти изобщо да не пипаш.
С намек си боравят политиците
и тежко ти и горко ако ги спипаш.

Жената най-обича да намеква,
а уж очаква да си твърд като скала.
Когато я погалиш се размеква,
а щом я хванеш - такава не била.

Намекват и всички бизнесмени
по радиата и по телевизиите.
Коравосърдечни, но засмени,
че с прямост ще си навредят на визията.

В пресата е намек всяка страница.
Истината там не пуска корени.
Не проси, просяко, отправяй намеци
и портфейлите за теб ще са отфорени.

Намеквайте, курви и бедняци!
Намеквайте, бездомни, безработни!
Намеквайте ни в тази демокрация,
че сте можещи, способни, оборотни!

А аз ще съм си в ъгъла наказан
защото нещо казал съм директно.
Предпочитам да съм дъвкан, плют и смазан
пред това да съм мълчал или намекнал. 

Докъде стигнах с книгата?

Щастието и усещането за пълноценност и удовлетворение са все врагове на творчеството и вдъхновението. Няма удоволствие на тоя свят, че може би и на други светове, което ще ме накара да седна и да напиша "Питат ли ме дей зората?". Няма такива работи за мене лично. Песни, стихотворения, книги, това са творби, а творбите са нещо, което човек прави, когато осъзнае, че нещо му липсва. Затова се създават нещата - защото липсват. А когато творците почват да плагиатстват и да крадат от творби, за да трупат още свои - тогава вече липсват пари.

Та и аз почнах да пиша книга с една идея, която никой никъде не е казвал по този начин, с този опит. Това е единственото, което намирам различно в себе си и в която и да е личност - опитът. Поуките са същите, закономерностите в личното развитие пак, но опитът е друго. Опитът е гледна точка. И колкото и да е универсална истината и колкото и да се стига все до една и съща такава, опитът придава цвят на тоя свят. И тази книга, "Лоши Хора", вдъхновена от разговор за музиканти на мои близки и като цяло от мнението на хората за музикантите, беше моят цвят. Щеше да бъде де, дали ще е не знам. Но някак си както почнах с обещаващ старт, така и темпото се позабави и аз обърнах внимание на някои свои неща от живота. И албума го почнах, първия албум, но и там нещата увиснаха по една или друга причина. Било то по работа, по семейни и приятелски работи или по любов - нещата се проточиха и това не значи, че не искам да ги продължа. Но може би значи, че искам да дойде времето. Времето, в което ще ми е нужно да ги направя. Времето, в което ще ми помогнат да се справя с очакващите ме бедствия.

Докато пиша това, клавиатурата избутва панорамен лист с драсканици на Мими... молив, химикалка, темпера и всичко това ден за ден, капка по капка, хронология на болката и проблемите, с които се е сблъсквала в ежедневието. Така съм и аз. Трудно е да имаш много неща на главата и да направиш нещо съсредоточено, цяло и смислено само по себе си. По-лесно ми е малко по малко да сглобявам един общ пъзел от преживявания, като стихотворения, песни, пък дори и глави от роман, които се пишат по ден едната. И сега като видях този лист, който е плод сигурно на месеци драскане за около пет минути, виждам една голяма цапаница, която всъщност е доста красива и си има цялост и смисъл.

Идеята на книгата беше, че щастието и вдъхновението са много далеч едно от друго, но че може би едното е причина за другото.

Когато едното го няма идва другото, а когато другото е дошло някак си първото се връща за малко. А бе сложно е, идеята е, че много хора ме питаха какво става с книгата и то точно тези хора, които едва ли биха я прочели. Което ми напомня, че като споделих с един приятел, че съм написал, той ми направи забележка, че аз не съм прочел неговата. И то уместна забележка. Но като цяло идеята е, че човек понякога трябва да мине през Рая, Чистилището и Ада за да разбере колко му е било хубаво докато е живял. И това е може би смисъла на всяка творба, но от различна гледна точка. Та когато един човек се наслаждава на живота си не му е приоритет да отдели повече време за създаването на нещо с дълбок и велик смисъл. Защо? Защото дълбокия и велик смисъл е да живееш живота на пълни обороти. Ако го правиш, няма нужда от думи... хората биха видяли делата ти и биха се поучили от тях.

А стихотворения, книги, песни... кой ги чете? Кой ги слуша?
Творците помежду си не обръщаме внимание на творбите си, пък камо ли някой почитател. Не ми се вярва де, може и да греша. Но дотам стигнах с книгата. Хемингуей е казал, че за да си писател трябва просто да седнеш и да кървиш. Понякога кръвта се източва бързо и трябва да почакаш да закипи отново. А може би просто е зима и никой не смее да излезне навън, да ме види и да ме пореже...

При всички положения дотук съм стигнал с книгата. Със сигурност има още кръв да се лее по нея, но засега съм доволен. Пускам ви малък цитат от нея, пък дори и да го прочетете, няма да има особено голямо влияние върху Вселената... просто винаги съм се надявал за вас да има:


 - А бе ти си китарист!
 - Да...
 - Е, супер!
 - И ти ли си музикант?
 - Не - каза той, разчиствайки лодката си от всякакви боклуци - затворник съм... като теб.
 - Като мен? - попитах, преструвайки се на изненадан
 - А бе вие музикантите много невинни се изкарвате... Аз имам опит и приживе де, за разлика от теб, но и двамата с теб сме затворници. И то на най-ефективния затвор на цялата Вселена - затворът на свободното човешко съзнание! Най-ефективният! 
- Защо точно най-ефективен?
 - Защото няма нито решетки, нито белезници, нито огради! Няма вериги, няма надзиратели, наказания и задължения...

и въпреки това не можем да се измъкнем, дори в смъртта си.