Момичето, което вижда

Екзистенциалната криза е твърде често срещано явление сред хората, но освен хората, от нея страдат и творците. Творците, за да творят наистина, понякога дори и цели вселени, трябва да са абсолютни шизофреници и като такива са подвластни на такива чести прояви на психическа лабилност, каквато проява е и екзистенциалната криза.

Докато седя пред KFC-то на Гарибалди и обсъждаме с мои приятели как не трябва да си създавам предразсъдъци за хора, които излизат от клуба Джим Бийм в Студентски град, тъй като ни дадоха бутилка Джим Бийм, в която има ракия, тоест не всичко, което излиза от Джим Бийм е боклук, аз си говоря с един човек за екзистенциалната криза и той казва нещо интересно за творците:

"Ако творецът е художник, той никога няма да е истински художник ако след целия си безупречен талант не нарисува нещо грозно. Никога няма да е истински художник ако не нарисува едно чудовище, което после да изтрие".

И така, докато едвам гледам, аз набързо се сетих за момичето, което вижда.

***

Момичето, което вижда, имало толкова безотказно зрение, че никой не разбрал колко бързо успяла да си изкара шофьорска книжка. За жалост, тя виждала като шахматистите с три хода напред и смятала, че не е много полезно да кара кола.

Момичето, което вижда, била оптимистична, но и предвидлива и предвидлива, ...

но и оптимистична.

Понякога дори го отричала, тъй като не искала тези твърдения да отрекат факта, че тя винаги виждала всичко, включително и лошото. Това било неоспорим факт, но на лошото не обръщала толкова внимание. Обичала да се усмихва и да помага. Обичала да се грижи за хората около себе си, понякога дори докато не й се качат на главата, което приемала като своя слабост, а не като чуждо нахалство. Тъй като била оптимистична, не виждала една много характерна човешка черта - склонността им да бъдат използвачи.

Момичето, което вижда, също имала неприсъщия за много обитатели на планетата Земя навик не само да вижда, но и да чувства. Понякога чувствала по двадесет пъти на ден. Дори веднъж като по-малка решила да си води дневници с регистриран всеки път, в който е чувствала. Това било посрещано от немалко хора с насмешка. Може би защото било странно, а може би защото подигравката е най-сложната емоция, на която тези хора са били способни, но по някаква причина много хора намирали нейната разграфена екзистенциалност за нещо неестествено и напразно. Тя въпреки всичко си водила тези дневници и настоявала, че има причина.

Момичето, което вижда, имала още една интересна черта. Тя се съмнявала строго във всичко, което не виждала. Имало много неща, които тя не разбирала и в които не виждала смисъл, съответно подхождала към тях доста резервирано и с язвителна доза скептицизъм. Най-лошото било, че тя не могла да види себе си. Не била суетна, не се поглеждала в огледалото повече от обикновеното и тъй като не могла да се види отстрани се съмнявала много в себе си. На това състояние със сигурност не помагали чувствителността й и фактът, че въпреки на лошите неща не е хубаво да се обръща много внимание, те все пак са там и правят всичко възможно да го привлекат.

В крайна сметка момичето, което вижда, станала творец и почнала да създава нещата, които досега не е виждала. Уви, докато създаваш едно нещо, преди да го завършиш, виждаш абсолютно всеки негов недостатък и накрая вече не ти се гледа. Дори нямаш сили ако си създал чудовище, да го изтриеш.

На другия край на планетата Земя живеело едно момче, което недовижда. То било късогледо, нетърпеливо и прямо. Веднъж, докато се разхождало из планетата Земя, момчето, което недовиждало видяло момичето, което вижда. Спряло я и я заговорило. Харесали се.

Той й казал, че я обича. Тя му казала "Аз ще променя света". И всеки продължил по пътя си. От време на време се засичали и виждали колко много са сътворили, той постоянно не обръщал внимание на това, което е постигнал в живота си, а тя постоянно се стремяла сътвореното от нея да бъде по-добро и по-добро и никога не била доволна от себе си.

След няколко години пак се срещнали. Той още я обичал, а тя още не била променила света.

***

Екзистенциалната криза е твърде често срещано явление сред хората, но освен хората, от нея страдат и творците. Докато седя пред KFC-то на Гарибалди и едвам гледам, аз набързо се сетих за момичето, което вижда.

Сетих се и за нещо, което един писател ми каза.

"Някои неща са твърде красиви, за да се опишат".

А истинските художници трябва да рисуват чудовища. Момичето, което вижда, ме помоли да я увековеча в разказ. Що за истински творец съм ако се опитам да го направя? И дали изобщо някога ще види нещо, което си заслужава да бъде видяно, щом не може да види себе си?

Защото момчето, което недовижда, може и да недовижда, но понякога попада на гледки, които никога няма да може да увековечи. Тогава ще може да каже само едно нещо.

"Виждам".

Важно е да се разбираме

 - Ало - каза Джон по телефона след 10 години - името ми е Йоан. Как мога да ви помогна?
 - Ало, здравейте Йоан - чу се леко писклив глас по телефона - имаме проблем с една от услугите ви.
 - Кажете какъв е проблема - продължи Джони.
 - Ами, Йоан, виждате ли - пискливия глас - опитвам се да се свържа с вас от много време, но не сте много отзивчив, Йоан.
 - Госпожо, за проблем с фийдбека мога да ви пренасоча към управителя ми - каза Джон, разглеждайки опциите на екрана си.
 - Ами с фийдбека е, но вече съм говорил с управителя ви, той ми затваря - пискливия глас бавно се превръща в траурен монотонен шепот - не мисля, че той ме разбира, Йоан. Не мисля, че разбира проблема ми. Йоан, не бихте ли се съгласили, че за един човек най-важното нещо е да бъде разбран.

Джон спря дъха си за момент. Стомахът му изкъркори. Заболя го адски силно. "От такото е", помисли си той.

 - Да, разбира се, госпожо... как ви е името, госпожо?

 - Аз съм Яна, Йоан - отвърна траурния монотонен шепот.

Джони записа "Джейн" в едно от многото празни полета на монитора си и погледна дюнера на масата, до компютърната мишка. "Ммм, тако", помисли си и продължи разговора:

 - Джейн, можем ли да си говорим на "ти"?

 - Йоан, мое голямо удоволствие би било да си говорим на "ти". Единствено е важно да се разбираме.

 - На колко сте години, Джейн?

 - На 55.

 - Та ти можеш да си ми майка, Джейн! Звучиш като на моята възраст!

Джейн се разрева по телефона. На Джони му стана неловко:

 - Извинявай, не исках да те нарека стара, Джейн, ако искаш все пак ще те прехвърля към управителя ми за да дадеш оценка на обслужването.

 - Йоане - отвърна Джейн - много добре знам какво искаше да кажеш, просто за съвсем друго нещо плача. Но важното е да се разбираме. Йоане, нали е важно да се разбираме?

Джони пак усети стомаха си в неспокойно състояние. "Деба тва тако" помисли си, докато гледа към дюнера и нито за миг не му хрумна защо вика на дюнера тако.

 - Кажи сега, Яна - продължаваше Джони, без да усеща нищо нередно в разговора - какво е естеството на проблема ти?

 - Ами имам перфектна връзка по принцип, просто с един човек не мога да се свържа, той не получава абсолютно нито едно от съобщенията ми. Не мога да се разбера с него...

 - Яна, извинявай, че те прекъсвам, но не съм компетентен по този въпрос. Все пак ще те свържа с управителя ми, защото аз съм по рутери. Ако рутерът работи, няма да има логика да не се свързваш с някого. Този човек наш клиент ли е? Мога да проверя дали на него му работи рутерът...

 - Ами аз все пак се надявам да работи рутерът му, синко, все пак затова се обаждам. Казва се Йоан, като теб...

 - Името ми е Джон, Джейн, а не Йоан...

 - Джон, Йоан, важното е да се разбираме...

 - За жалост не намирам Йоановци в нашата клиентела. Само Джонове, като мен. Мога да те свържа с управителя, Джейн. Другото, което мога да предложа е да го потърся по други данни и да се обадя по-късно. Само трябва да ми дадеш данните.

 - Няма смисъл - отвръща траурния монотонен шепот - аз мисля, че той ме е блокирал. Все пак може да го направи, нали?

 - Може да откаже всякакъв достъп, да, имаме такава услуга.

 - Ами май отдавна е решил да го направи, но аз все пак да проверя... все пак важното е да се разбираме, а с него от много отдавна не се разбираме. Просто се надявах да не е така.

 - Съжалявам, Джейн - отвърна Йоан, изнервен и потропващ с крак и спонтанно замери кошчето до крака си с такото... така де, дюнера...

***

 - Ало - каза Йоан по телефона преди 10 години - мамо, да знаеш, че утре няма да се прибирам. Наеха ме на тази работа, за която ти говорих, в колцентъра... Харесали ме на интервюто, бил съм много разбран човек. А както ти казваш, важното е да се разбираме...

 - Така казвам - отвърна Яна по телефона - просто...

Яна замлъкна, замисли се и продължи:

 - просто ми обещай, че наистина го искаш...

 - Мамо, говорихме го вече - каза Йоан - трябва да затварям обаче, колегата ще ни води на такота...

 - Такота?

 - Да, така им вика на дюнерите, не знам що. Такота, дюнери, хехе... важното е да се разбираме...