Само знае да зяе

 - Ти трябва само това да запомниш - човека само знае да зяе.

Седях на централен площад... някъде. Навсякъде около мене се носеха ужасни звуци, някакви стържения, флексове, викове, на различни езици. Шум от трамвай, каране, бой. Псуване от полицаи, една бабичка не чува на магазина да си вземе рестото, тропане на токчета. И по средата на тоя централен площад някъде... седях. Исках да си затворя очите и да се пренеса някъде другаде, бях нервен, щото понякога верно, че има нерви, ама понякога има и нерви! И тоя път бяха нерви, изтощителни, и нямах силата просто да стана и да почна да ходя. Исках просто да затворя очи и да се телепортирам на по-спокойно място. Поех дълбоко въздух и затворих очи. Усетих други звуци. Птици, шумолене на листа. Усетих слънцето по лицето си. И после сянка.

***

Когато отворих очи, вече се намирах в едно черно безкрайно пространство и под краката ми имаше червен килим. Червеният килим блестеше в черното нищо и водеше по прав път до един голям мозък, за който имаше входна врата с около моя ръст. 

 - ДОБЪР ДЕН - чу се дълбок, сравнително познат глас.

 - добър ден - отвърнаха хорово още познати гласове.

Аз мълчах и се оглеждах. Зачудих се откъде идват тия гласове.

 - Ееее добър ден де, аман начи... - промърмори някакъв по-стар, също толкова познат глас.

 - Така де, добър ден, извинете. Да тръгна ли? - попитах, осъзнавайки, че се очаква мен да спазвам някакъв етикет. Осъзнах, че държа папка с някакви листа вътре. По някаква причина знаех, че са 16. Бях костюмиран и имах лъскави официални черни обувки. 

 - Еми ти как мислиш - дочу се глас на 10 годишно момче.

Отидох, походих, застанах пред вратата. На вратата пишеше "почукай". Почуках. Надписът се смени на "3 пъти". Почуках още 3 пъти. Надписът се смени "Това бяха 4 пъти, пробвай пак" и излезна една нула. 1,2,3. Всички гласове, пак хорово:

 - ВЛЕЗ!

и почнаха един с друг да заговорничат:

 - обувките бе, кажете му

 - ЧАКАЙ, МОЖЕ ДА СЕ СЕТИ, НЕ Е ИДИОТ

 - Ееее ама начи ще може ли да не си играем на догадки...? 

Разбирайки намека, свалих своите обувки и ги оставих встрани преди да влезна през вратата. Погледнах нагоре все едно чаках одобрение. Тишина. Влезнах през вратата, затворих я зад себе си и имаше ключ. Нещо ми казваше, че трябва да врътна ключа два пъти.

 - Ама разбира се, начи, то тва аз ти го казвам - каза дъртия глас без въобще да съм казал каквото и да било.

 - ЕМИ ТО ВИДИШ ЛИ НЯМА НУЖДА ДА ГО КАЗВАШ, НИЕ ГОВОРИМ - обади се друг преди третия да довърши.
 - и изхвърляш ключа след тебе в онова кошче в краката, ама ти си знаеш.

Откъде знаех? Извадих ключа и го метнах в кошчето. Кошчето се запали. Изплаших се и отскочих назад.

 - ОЛЕЛЕ КАКВА ИЗНЕНАДА, НАПРАВО СИ ШОКИРАН - саркастично и хорово отговориха гласовете.

Вътре в мозъка беше тъмно. Почнах да търся някакъв ключ, сляпо опипвайки по стените, но никакъв ключ не намирах. Бавно, но славно се увеличаваха груповите кикоти на гласовете и по едно време нещо като слаба сребърна светлина се появи в средата на помещението, в което се намирах, която огряваше една връв, падаща от тавана, която ту се спускаше, ту се връщаше обратно. Аз тръгнах към нея, пресегнах се нагоре и тя се уви около ръката ми като змия. Дръпнах ръката си надолу, помещението светна колкото да не е без хич и връвчицата като змия се засука нагоре. Помещението беше огромно и изведнъж почнаха да щъкат хиляди пощальони с колички, като тези от филмите, по затворите, като разнасят книги из килиите. И тия пощальони, в униформите си, носят мрачно сума ти пакети в тези колички и ги складират и разместват из сума ти рафтове. Беше като библиотека. Навсякъде рафтове с книги. Видях един от пощальоните да спира количката близо до мен и да се оглежда по рафтовете. Търсеше място за пакета. Побута някакви книги, пъхна пакета между тях и хартиената му опаковка се запали без да вреди на книгите. Под обгорените хвърчащи хартийки остана още една книжна корица. Това правеха всичките пощальони, което ме изумяваше. Всички просто вдигаха една книга от един рафт и го преразпределяха в друг. Вдигат книгата, тя магически се опакова, стигат три рафта в съседство и я слагат между други две, където магически се разопакова.

Стигнах до един рафт, на него беше написано с големи скучни букви "СЪНИЩА". Един пощальон беше дошъл от рафта "СПОМЕНИ" и беше поставил книга, после се запъти пак натам. Аз понечих да ги разгледам и вдигнах точно най-прясната. Отворих книгата, вътре имаше една страница. На страницата пише:

"... Седим си ние на дивия плаж и се забавляваме около него и той продължава да свири на китара и да крещи към морето ' ТЪПАЧКА, ТЪПАЧКА, ДА СЪМ СИ МАХАЛ ЛИЦЕТО, АЗ?!? МОЕТО ЛИЦЕ?!?? ДЕТО МАМА МИ ГО Е ДАЛА?!?! '. Ние лежим по пясъка, слушаме го заедно с фона от морски вълни и се заливаме от смях. По едно време идва една групичка към нас и жената се приближава към нашата групичка със сума ти флаери в едната ръка. Прикляка, отделя флаер и го подава към него:

 - Здравей! Искаш ли да дойдеш на фестивала в Ъглен?
 - Фестивала в Ъглен? Извинете, вие знаете ли кой ще свири на фестивала в Ъглен?
 - Кой ще свири на фестивала в Ъглен?
 - АЗ, госпожо, АЗ ЩЕ СВИРЯ НА ФЕСТИВАЛА В ЪГЛЕН!

Още повече смях последва.  ' ТЪПАЧКА, ДА СЪМ БИЛ ДОШЪЛ НА ФЕСТИВАЛА В ЪГЛЕН, АЗ?!? НА МОЯ ФЕСТИВАЛ?!? ' продължи докато групичката се хилеше и вече ни загърбваше. Аз пиех от уискито и подшмърквах алергично..."

Затворих книгата и я оставих пак на мястото й, след което тръгнах да разглеждам някакви други четива и за моя погнуса видях пощальона да взима пакет от рафта "СЪНИЩА" и да тръгва към секцията "СПОМЕНИ". Спрях го:

 - Извинявай, какво правиш?

Той ме погледна, намръщи се и продължи да си бута количката.

 - Брат, защо го правиш това, какво съм ти направил, че така ми бъркаш библиотеката?!?
 - Твоята библиотека?!? - пощальонът се хвана за корема и почна да се хили - ТВОЯТА библиотека. Глупак такъв!

След неговия смях последваха и гласовете, които чувах, преди да влезна в мозъка.

 - ПРОСТИ МУ, ТОЙ Е ОЩЕ НОВ ТУК
 - "негова била библиотеката" все едно той я подрежда цял живот
 - Ама то, начи, цялото тва нещо хваща мухъл заради него и ни се сърди, че го така поразчистваме от време на време...

Аз бях стъписан и не ми се живееше. Какво става, защо така правят? Объркват всичко.

 - ТИ СИ ОБЪРКАНИЯ, МОМЧЕ
 - не може на нас да ни казваш какво ти си видял
 - Еми то , начи, ние сме го видели всъщност, не ти, така че ше може ли малко по-сериозно...

Ма какво става? Какво значи това, аз съм го видял. То е сън, а не беше сън. Беше истина. Помня го този плаж, тези хора, тези флаери, морските вълни...

 - О ВИЖТЕ ГО, МОЛЯ ВИ СЕ, ТОЙ ПОМНИ
 - да бе откога хората помнят самички
 - Еми то начи, ние, като мозък, да си ходим, явно не сме му нужни...

Ма не е това бе, мамка му мръсна, то не е сън.

 - ВИЖ СЕГА, ГОСПОДИНЧО, КАТО НЕ ТИ ИЗНАСЯ - ИЗНАСЯЙ СЕ
 - ше ни се бърка той в работата
 - Еми то, начи, уж си свали обувките, ама дойде с кални помисли...

Аз с кални помисли. Ооо, я си гледайте работата, притрябвала ми е тая простотия, аз я контролирам. Как да не я контролирам аз? Та нали аз си затворих очите, аз го скалъпих това с мозъка, аз седнах на тоя шибан площад и реших да си затворя очите, само защото не ми харесва това, което е отвънка.

 - Е ТО И ТОВА, КОЕТО Е ВЪТРЕ НЕ ТИ ХАРЕСВА
 - нема угодия
 - Начи, тия, начи, дето им писва от навън и се обръщат навътре най-много ги мразим...

К'во, сега ше ме карате да се чувствам имигрант в собственото си съзнание? Ебахти и тъпите гласове дето сте, защо изобщо съществувате?

 - ЕМИ НАЛИ ТИ СИ КОНТРОЛИРАШ МОЗЪКА?!?
 - а така нали ти създаде всичко откъде сме ние тогава
 - Много е важен, начи, ама само знае да зяе...

Писна ми. Исках да им запуша устите, но те нямаха усти. Всичко излизаше от нищото и се връщаше в нищото. Единственото, което страдаше, беше моята библиотека. Гласовете заповядваха на пощальоните да направят пълна бъркотия и да решават кое съм преживявал и кое не. Да бърникат из моите дежа ву-та или истински случки и да си измислят игрички кое е знание и кое е измислица. Трима пощальона се събраха под секцията "БОЛКА" и почнаха да свалят на количките си книги като щяло и нещяло, блъскат там, трупат да има, после се засилиха към рафта "НАСЛАДА" и почнаха да редят под надписа. Накрая не стигна място и почнаха да свалят стари книги, които си седяха на този рафт, да ги носят към "БОЛКА". Разплаках се. Изкрещях. Те ме видяха, спогледаха се съзаклятнически, и тримата хванаха една книга, посочиха мене, кимнаха и хукнаха с книгата към рафта "ПРИМИРЕНИЕ".

Хукнах срещу тях. Скочих на единия на гърба, почнах да го налагам по главата, той пусна книгата, другите я взеха и продължиха. Тръгнах да дърпам и втория, той издърпа книгата от третия, халоса ме по главата и продължи към рафта. Тръгнах да настигам третия. Подминавайки рафта "ЕТИКЕТ" препънах пощальончето, но той се обърна и го стовари върху главата ми. Всички гласове в мозъка ми се изсмяха. Аз вече си късах косите, размятайки книги от секцията "ЕТИКЕТ" докато накрая табелката не се отлепи и под нея не лъсна предишна табела, с надпис "ШИЗОФРЕНИЯ". Третият, който беше зад мен, ме настъпи по главата докато бях на земята и взе от другите двама книгата. Постави я на секцията и си избърса челото с ръкав. Аз отворих очи.

***

Седях на централен площад... някъде. Навсякъде около мене се носеха ужасни звуци, някакви стържения, флексове, викове, на различни езици. Шум от трамвай, каране, бой. Псуване от полицаи, една бабичка не чува на магазина да си вземе рестото, тропане на токчета. И по средата на тоя централен площад някъде... седях. Исках да стана и да тръгна нанякъде, бях нервен, щото понякога верно, че има нерви, ама понякога има и нерви! И тоя път бяха нерви, изтощителни, и нямах силата просто да си затворя очите и да се преструвам. Исках просто да се изправя и да тичам към някое по-спокойно място.

Исках да запомня всичко това, което видях, винаги да го знам, но един човек дойде и ми наби шамар. Погледна ме сурово и ми каза:

 - Ти трябва само това да запомниш - човека само знае да зяе.

Синдром на Томпсън

Малко по тинтински ще навлезем в разликата между Томпсън и Томсън с това определение, тъй като никой уважаващ себе си писател (какъвто аз не съм и по трите параграфа - не съм писател, не се уважавам и със сигурност не съм на себе си) не би спестил на читателя си проучването зад даден труд (с читател аз и без това не разполагам, ама карай).  Би било мързеливо от страна на един драскач да не обоснове символите и препратките си, а не бива да опропастяваме доброто реноме на хората на изкуството. Ще си кажат, че сме лентяи. Пфф.

Синдромът на Томпсън е моя необразована приумица, която не трябва в никакъв случай да се бърка със синдрома на Ротмунд и Томсън. Синдромът на Ротмунд и Томсън се изразява най-често, доколкото разбирам, в кожна атрофия, ангиектазия и повишения риск от остеопороза. Любопитно състояние - читателите на четива като Джонатан Ливингстън-Чайката, Ошо, Норбеков и тем подобни шарлатани често претендират, че го имат, тъй като си внушават, че могат да летят, но същевременно не са птици. Очевидно такива писатели не се уважават като налагат идеята, че разликата между птицата и човека е, че птицата мечтае, следователно лети. Един голям кур за биологията, която е предпочела да твърди, че всъщност разликата е в кухите кости. Още по-голям кур за многото самоубийци, които са се замечтали и им е скимнало, че от мост не се пада, а се полита. Както и да е де.

Синдромът на Томпсън всъщност е много често срещано състояние, винаги ескалиращо до неизмерни висини, особено в третите страни и псевдотретите страни (като например България). Синдромът на Томпсън получава една от най-примитивните си дефиниции може би с Кафка и нему подобни писатели, обаче при появата на Хънтър стига последния етап на хипотеза и добива вид на завършена теорема. Синдромът на Томпсън се изразява най-вече във физическата, психическата и може би материалната неспособност да завършиш един труд. Това е като балканската версия на творческа криза. На балканите творческа криза не съществува, защото творческата криза се поражда от скуката, до която води сътворението. Хора, които са набожни, биха се обидили, но има причина човешкия свят е да в постоянен конфликт - на седмия ден Господ казал "Скучно ми е". И бидела Война. Хора, които вярват в гръцката митология също може би биха се засегнали, но нека си признаем, че Прометей (освен Хитлер) е единственото същество, което заслужава газовата камера. Или поне да не го кълват какви да е други пернати, ами чайки на име Джонатан Ливингстън - ВСИЧКИТЕ така трябва да се казват, за да опровергаят предполагаемия индивидуализъм, който иронично не се просмуква в тълпите, образували се покрай писането на тая бълвоч.

Ей, мама му деба, както се появи Боен Клуб, в който Тайлър Дърдън казва "Вие сте пионки, не правете к'вото ви се казва" и всички разбраха от това послание "ооо тоя ме кефи, ще правя к'вото той ми казва", така и Джонатан Ливингстън се изяви като литературния феномен, който с претенция за индивидуалност накара хората да се държат още по-еднакво.

Много се отклонявам от темата, но все пак и аз май страдам от този синдром на Томпсън, а той е като антипод на творческата криза. Видите ли, хората в по-развити страни могат да си позволят творческа криза, защото са видели поне една реализация на собствена идея, че напълно да я загърбят. При заболели от Хънтърия загърбването не се наблюдава по същите причини, тъй като пациентът никога не е видял една негова семка да върже. Загърбването идва от постоянното непостоянство в околната среда, която като червен комунистически мак - плевел пречи на израстването на каквито и да е други култури, които ще допринесат за засищането на нашия колективен организъм и могат само да имат ефекта на изпадане в безсъзнание.

Вариантите са очевидни - откажи се, продрусай се или се самоубий. Хънтър Томпсън е предприемал и трите. По няколко пъти. Общо взето ако нямаш идеи - това е творческа криза. Толкова просто. Ама ако имаш идеи, но няма абсолютно никаква вероятност да видят реализация докато си жив - тва вече е синдром на Томпсън. И съответно не помага, когато някой седне и почне да ти цикли,че трябва да ги реализираш, ама тва е съвсем друг въпрос. Предполагам, че може да се счете и като синдром на Буковски, ама Буковски е много по-комплексна анамнеза.

Както и да е де, причината да ги пиша тия работи винаги е точно тоя синдром. Това са отявлените симптоми. Аз съм в страната на прилепите откакто се помня и със сигурност не са ми трябвали абсолютно никакви психоактивни вещества, че да стигна дотук. Еби му майката, навсякъде по света ни възприемат като Румъния, тя е оригиналната автентична страна на прилепите и ми тича. Не моа да гледам, все се удрям някъде и пищя на умряло, нося се панически, адски неадекватен съм през повечето време и се събуждам с гъза нагоре. Аз съм прилеп. Може би мой сънародник е ухапал Хънтър Томпсън по врата още като е бил малък и се е превърнал във вампир на безнадеждността. Затова и малко хора го понасят, така де - другите вампири. Ма както и да е де, прекалено оптимистично завърших тука, така че Робин Уилиамс се самоуби от дългове, а не от шибаната творческа криза. Тони Скот имаше идея, ама не успя да полети от моста, ми напротив - разби се. Имайки предвид, че е оставил предсмъртно писмо, най-вероятно не е и очаквал, че ще полети, така че не знам колко идеи са му останали, но е имал идея какво се случва. А аз... това е най-песимистичния от всички краища:

Аз още съм жив.