Синдром на Томпсън

Малко по тинтински ще навлезем в разликата между Томпсън и Томсън с това определение, тъй като никой уважаващ себе си писател (какъвто аз не съм и по трите параграфа - не съм писател, не се уважавам и със сигурност не съм на себе си) не би спестил на читателя си проучването зад даден труд (с читател аз и без това не разполагам, ама карай).  Би било мързеливо от страна на един драскач да не обоснове символите и препратките си, а не бива да опропастяваме доброто реноме на хората на изкуството. Ще си кажат, че сме лентяи. Пфф.

Синдромът на Томпсън е моя необразована приумица, която не трябва в никакъв случай да се бърка със синдрома на Ротмунд и Томсън. Синдромът на Ротмунд и Томсън се изразява най-често, доколкото разбирам, в кожна атрофия, ангиектазия и повишения риск от остеопороза. Любопитно състояние - читателите на четива като Джонатан Ливингстън-Чайката, Ошо, Норбеков и тем подобни шарлатани често претендират, че го имат, тъй като си внушават, че могат да летят, но същевременно не са птици. Очевидно такива писатели не се уважават като налагат идеята, че разликата между птицата и човека е, че птицата мечтае, следователно лети. Един голям кур за биологията, която е предпочела да твърди, че всъщност разликата е в кухите кости. Още по-голям кур за многото самоубийци, които са се замечтали и им е скимнало, че от мост не се пада, а се полита. Както и да е де.

Синдромът на Томпсън всъщност е много често срещано състояние, винаги ескалиращо до неизмерни висини, особено в третите страни и псевдотретите страни (като например България). Синдромът на Томпсън получава една от най-примитивните си дефиниции може би с Кафка и нему подобни писатели, обаче при появата на Хънтър стига последния етап на хипотеза и добива вид на завършена теорема. Синдромът на Томпсън се изразява най-вече във физическата, психическата и може би материалната неспособност да завършиш един труд. Това е като балканската версия на творческа криза. На балканите творческа криза не съществува, защото творческата криза се поражда от скуката, до която води сътворението. Хора, които са набожни, биха се обидили, но има причина човешкия свят е да в постоянен конфликт - на седмия ден Господ казал "Скучно ми е". И бидела Война. Хора, които вярват в гръцката митология също може би биха се засегнали, но нека си признаем, че Прометей (освен Хитлер) е единственото същество, което заслужава газовата камера. Или поне да не го кълват какви да е други пернати, ами чайки на име Джонатан Ливингстън - ВСИЧКИТЕ така трябва да се казват, за да опровергаят предполагаемия индивидуализъм, който иронично не се просмуква в тълпите, образували се покрай писането на тая бълвоч.

Ей, мама му деба, както се появи Боен Клуб, в който Тайлър Дърдън казва "Вие сте пионки, не правете к'вото ви се казва" и всички разбраха от това послание "ооо тоя ме кефи, ще правя к'вото той ми казва", така и Джонатан Ливингстън се изяви като литературния феномен, който с претенция за индивидуалност накара хората да се държат още по-еднакво.

Много се отклонявам от темата, но все пак и аз май страдам от този синдром на Томпсън, а той е като антипод на творческата криза. Видите ли, хората в по-развити страни могат да си позволят творческа криза, защото са видели поне една реализация на собствена идея, че напълно да я загърбят. При заболели от Хънтърия загърбването не се наблюдава по същите причини, тъй като пациентът никога не е видял една негова семка да върже. Загърбването идва от постоянното непостоянство в околната среда, която като червен комунистически мак - плевел пречи на израстването на каквито и да е други култури, които ще допринесат за засищането на нашия колективен организъм и могат само да имат ефекта на изпадане в безсъзнание.

Вариантите са очевидни - откажи се, продрусай се или се самоубий. Хънтър Томпсън е предприемал и трите. По няколко пъти. Общо взето ако нямаш идеи - това е творческа криза. Толкова просто. Ама ако имаш идеи, но няма абсолютно никаква вероятност да видят реализация докато си жив - тва вече е синдром на Томпсън. И съответно не помага, когато някой седне и почне да ти цикли,че трябва да ги реализираш, ама тва е съвсем друг въпрос. Предполагам, че може да се счете и като синдром на Буковски, ама Буковски е много по-комплексна анамнеза.

Както и да е де, причината да ги пиша тия работи винаги е точно тоя синдром. Това са отявлените симптоми. Аз съм в страната на прилепите откакто се помня и със сигурност не са ми трябвали абсолютно никакви психоактивни вещества, че да стигна дотук. Еби му майката, навсякъде по света ни възприемат като Румъния, тя е оригиналната автентична страна на прилепите и ми тича. Не моа да гледам, все се удрям някъде и пищя на умряло, нося се панически, адски неадекватен съм през повечето време и се събуждам с гъза нагоре. Аз съм прилеп. Може би мой сънародник е ухапал Хънтър Томпсън по врата още като е бил малък и се е превърнал във вампир на безнадеждността. Затова и малко хора го понасят, така де - другите вампири. Ма както и да е де, прекалено оптимистично завърших тука, така че Робин Уилиамс се самоуби от дългове, а не от шибаната творческа криза. Тони Скот имаше идея, ама не успя да полети от моста, ми напротив - разби се. Имайки предвид, че е оставил предсмъртно писмо, най-вероятно не е и очаквал, че ще полети, така че не знам колко идеи са му останали, но е имал идея какво се случва. А аз... това е най-песимистичния от всички краища:

Аз още съм жив.