"Но вие просто не разбирате, оставете ми поне хумора. Хумора, сещате се, онова, което осмисля живота, онова, което Георги Парцалев е живял, за да преодолее мизантропията си, въпреки че така и не успява. Онова, което е избило типичния суров британски скепсис от имиджа на Чарли Чаплин. Онова, което Робин Уилиамс притежава за да не разберат хората, че е склонен да се обеси. Него... хумора... оставете ми го поне него, дори понякога да не го разбирате. Нито съм Парцалев, нито Чаплин, нито Уилиамс, моят хумор не е забавен, но е мой. Мой си е. Дайте ми да си го имам. Не ме санкционирайте и затова.
Цяла страна ме гледа обвинително, че живея на неин гръб, като че ли аз искам много или тя има какво да предложи. Няма пари в моя свят, парите никога не съм ги искал, а вие ги давате с отвращение и злоба и за сметка на паричния недоимък, има подслон. Навсякъде има подслон. Но, уви, човек откри камъка, и дървото, и стъклото, и плексигласа, и поливинилхлорида и си каза, че с това нещо ще подобри живота на човека, и качеството на този живот наистина беше подобрено, но накрая човекът надмина себе си и откри приватизацията. И монетизацията. И капитализацията. И преоткри мита за Едип като психологическия комплекс на всеки съвременен човек да си ебе майката отвсякъде. ОТВСЯКЪДЕ.
Ето - звучи апокалиптично, но ме кара от време на време да се смея, само ако вие ми позволите. Оставете го това чувство - то ми остана. Имах време, помня, когато се смях на неща, които реално бяха смешни, а не тъжни. Но малко по малко смешното избледня. Смешното беше неизлечимо болно. Необратима зараза го беше покосила още в зародиш и то трябваше да израсте в дегенеративната си болест, наречена реалност, която бавно изсмукваше като паразит неговото съществуване и се вкопчваше към всеки човек, дръзнал да погледне какво, аджеба, е смешно тук. И нищо не е. Освен за кривите и извратените като мен, които винаги го поглеждат от перспективата на противоречието. За тези хора всичко е смешно, но винаги плачат, и то сухи сълзи.
Нали знаете едно куче като го разходиш да си маркира територията и си изпикае малкото мехурче по всички дървета, но изведнъж вижда някаква прелестна породиста кучка и решава да се направи на дръж ми шапката, вдига крак и почва да си вади от оная работа, уж за да се покаже къв е кучкар и да си маркира територията... ама седи с вдигнат крак, трепери и чуваш как от оная му работа свисти въздух.
Ей така плачем ние, хората, на които им е останал само хумора, но всеки се опитва да го вземе. Плачем без сълзи. Плачем като в пикочна инфекция. Една-две сълзи усещаш, че се задават със страшен напън от дълбините на душата ти и стигат до гърдите ти, където някакво чуждо тяло се е населило в сърцето ти и спира тези сълзи, да не могат да преминат и да натежат, за да паднат в червото ти и да образуват язва. И скърцаш със зъби и ти избива вена на челото, защото през цялото това време ти се гърчиш на тротоара и се питаш ' Как се озовах тука? Аз просто обичам да се смея...'.
И не ти е до смях. На никой не му е. Затова и се опитват да ти го отнемат. Единственото нещо ... хумора. Защото смехът е здраве и хуморът е живот. И когато мъртвата маса види един зъб от тая усмивка, иска да го избие. Иска никога да не се е появявал. От завист, от злоба... от скука. От его. ' Аз съм нещастен, къв е тоя, че да се смее ' .
Но защо сте нещастни, хора, нали всичко си дадох? Нямах пари, но колкото да имам - дал съм ги. Само от хумора имах предостатъчно и пак всичко дадох. И не... само него не щете. Всичко друго ще го вземете, ще ми вземете парите, дрехите, имотите, гащите ще ми свиете, обувките ще ми ги откраднете, ще ги пробвате, ще са ви тесни или широки и ще ги изхвърлите, и хумора ще го вземете, ще му се ядосате и ще си го изчегъртате от подметката, след като сте го настъпили. Ще ми се изплюете на хумора, нищо добро няма да излезе от вашите намерения, защото злобата е рикошет, а таоизмът е противоречивата философия на един човек с воля, който се е сетил да се отрече от нея.
Прозрял е с хумора си един мъдрец преди 2000 и нещо години, че имаме мозък, който да събира всякакви ненужни знания и единственото важно - че знание няма. И крака, които да обходят всевъзможни пътища, само за да могат очите да видят, че има един път. И сетива, с които да усетят, че има толкова много природа и докато я усещат като чуждо тяло върху своето, някак си да прозрат хумора в това, че всъщност единственото чуждо тяло е това, което възприема всичко около себе си за чуждо. Това е животът и той има хумор, но с възрастта отлежава, става по-кисел, като тръгнеш да го отпиваш ти люти на очите и ти пари на небцето, настръхваш, сърцето ти прескача и ти го наричаш с друго име... ирония. А иронията е хаплива и всеки я има, но никой не я обича. Не защото е лоша, а защото е мъдра и те кара да се чувстваш незначителен. И решаваш да я изгониш. Да я направиш изгнаник и като я видиш по улицата да кажеш ' Ааа не... не на мене тия... аз заслужавам повече '.
Но вие просто не разбирате, оставете ми поне хумора, на мен ми стига. Него всички го имаме и никой не го ще. Поне моя не го пипайте. Моля ви! Какво е направил моя хумор, че да ви попречи?"
* * * * *
Този монолог водеше един клоун на улицата.
Никой не го слушаше.
Всички му се мръщеха и го избягваха...
... и хуморът бавно прерастваше в ирония.
Няма коментари:
Публикуване на коментар