Щом е българин, значи е чист човек...

Докато чета за извратените мюсюлмани и как трябва да ги бием и да ги гоним, се сещам, че едно момче от квартала, което не познавам лично, бяхме разбрали преди години, че си ебе кучето.

Ма той е българин, така че не се брои...

И като чуя, че трябва да гоним гадните турци си спомням за наркоманите на народен. Или тия на Витошка, дето само се ежат и скачат на бой. И кретените в Люлин дето ти вадят нож. И "истинските македонци" дето се точат на столичанки в по-малките градове, и "истинските калайджии" дето си търсят нещо да се оженят, че сегашните им жени са вече гадни и дебели. И тия, дето седят по селата, бият се с тигани по главата и си устройват кръвосмешения. И тия под прозорците на мои приятели, които минават с БМВ-тата и се стрелят. И хлапетата, които ограбват и убиват пенсионери за по 10-15 кинта. И наркоманите по Черноморието. И тези, които се ножат в Студентски, щото някой им е погледнал приятелката. Или тия дето пребиват 3 годишни дечица до сътресение. Или тия дето пребиват старци в Борисовата. И поповете в манастирите, дето се гаврят с тялото ти ако ти е притрябвал подслон. 

Но те не са лоши хора, нали? Те са българи. Ако бяха турци, да ги изгоним някак си, ама като не са... нека си стоят тука да ни славят великия народ.

И си мисля за бащите, с които мои набори са се занимавали, защото са наричали дъщерите си, техните приятелки, курви и са се появявали със посинени очи. И като ги питаш какво се е случило, те да са ти казали "Ти не разбираш, то е нормално това". И си мисля за тези, които се поливат с боя, или с киселина, и се газят по улиците, и се заплашват по улиците, и се изнасилват, и се стрелят, и се колят, и се ограбват, и се разфасоват един друг, и си хвърлят крайниците по кофите, да ги гледат децата ни, и издевателстват един с друг до такава степен, че да те е страх като излезеш на улицата да погледнеш някого в очите.

Ама защо да те е страх да го погледнеш в очите? Нали е българин? Нали не е турчин? Щом е българин, значи е чист човек...

Не е ли хубаво когато Слънцето грее?

 - Какво? - казвам и всичко затъмнява.
Слънцето грее.
Не е ли хубаво когато Слънцето грее?

****

Звъни ми телефона. Вечер е, аз съм у нас, намирам се в някакъв апартамент на третия или четвъртия етаж. Не знам къде съм. Гледам през балкона. Някаква руса жена стои срещу моя блок, на нейния балкон и си говори с мой съсед. Гледа ме от време на време и се усмихва, преди да продължи да си говори.
Вдигам телефона:

 - Ало?
 - Ало, брат, събираме се в нас, ще дойдеш ли до квартала?
 - Да, ок, тръгвам.

Почвам да се стягам и отнякъде чувам женски глас да казва "Тръгва". Стряскам се за момент, но решавам да не обърна внимание. След малко пак звъни телефона. Спомням си, че нещо странно се е случило наскоро. Видях подобна жена някъде. На улицата.

На тротоара на улица, на която не помня някога преди това да съм бил. Искаше ми телефона за нещо. Раздаваше някакви флаери. На флаера пишеше нещо за края на света. Аз го взех и й дадох телефона. Тя ми намигна и ми каза "Направи правилния избор".

Вдигам телефона:

 - Ало?
 - Ало да, аре, ти няма ли да идваш вече, какво се случва?
 - Ей са тръгвам ма, гаджето ти вече ми звънна.
 - Кое гадже?

Почва друг глас да ми говори по телефона:

 - Какво става, защо ми звъниш, всичко наред ли е?
 - Не съм ти звънял, не знам за какво говориш.

Трети глас, вече се притеснявам:
 - Ало, а бе ти откъде ми имаш номера?
 - Не знам, човек, в момента говоря със съвсем други хора.

Четвърти, стар женски глас:
 - Всичките ти приятели те чакат тука вече, защо не си тръгнал?

Затварям. Пак съм на балкона и русата жена, която ми е адски позната от този тротоар, сега пак ме гледа. Усмихвам й се от неловкост. Тя също се усмихва. След малко се навежда към съседа и казва:

 - Идеята е, че в момента му звънят произволни хора по телефона. Сега е паникьосан.

Смее се. Трябва да тръгвам. Рано сутрин е. Преди да изгрее слънце. Не знам накъде ходя, но вървя. По пътя намирам русата жена. Хващам я за лакътя и я дърпам някъде, тя си изпуска флаерите. По някаква причина, в тези малки часове, улиците са оживени, препълнени с хора.

 - Какво ми причини, защо изобщо го правиш, каква ти е схемата?

Тя се стряска, но остава уверена:

 - Ти трябва да си там. Какво правиш на улицата още? Разбра се с приятелите си, отивай натам.

По едно време русата жена поглежда към небето и изпуска малкото останали в едната ръка флаери, на които пише "Краят на Света". Поглежда към мен и й се насълзяват очите:

 - Отивай. Приятелите ти те чакат. Там ще те посрещнат.

Зад нея, зад бордюра с флаерите, стои една ниска, стара, чернокожа жена със сини устни. На инвалидна количка. Хваща ме и ме води в подземията. Проговаря с гласа на жената, която ми звънна:

 - Ела, момче, това е пряк път.

Какъв пряк път, накъде отиваме? Какво се случва? Мисля си, че се случва нещо ужасно плашещо, реално и неизбежно. Докато го мисля, тя ме поглежда сериозно и ми казва:

 - Правилно си мислиш.

****

Стигаме до нещо като болнично помещение с гадни, тъмножълти светлини. Всички са насядали по пейките, а там където би трябвало да има кабинети, има маси, пълни с хора, които седят и се оглеждат, говорят помежду си и се питат къде по дяволите са се дянали. Вляво от коридорчето, по което след малко ще тръгнем с жената в инвалидната количка, са масите. Вдясно - пейзаж на полутъмното кръгово на четвърти километър. Личи си, че скоро слънцето ще изгрее.

Тръгваме и тя проговаря:

 - Вашата маса е третата поред. Всички са се събрали там и само тебе чакат. Вие трябва да видите какво ще се случи.

 - За какво е цялата тая работа? - питам аз.

 - Ще видиш, момче. Мога само да ти кажа, че телефонните разговори бяха истина. Не си ги представяш. Всичко ще ти се изясни. Усмихни се. След малко ще изгрее слънцето.

Стигаме до масата и там са всичките, Б току що е пристигнал от другата страна на коридора, без да сме се чували с него. Прегръщаме се и отдъхваме. Жената в инвалидната количка се усмихва и се понася надолу по коридора, към другите маси.

 - Леле, братле, изкарах си акъла, някой ми звънна по телефона и каза, че ме чакате. Викам си "Ебиии му мамата, кво се случва".

 - И аз не знам, брат, ама майка ти са сяда на тая маса.

 - Копеле, не мога, дай поне да кажем здрасти.

На масата са всички. И, М, МК, МА, МЛ, всички. Сядаме с Б и и майка му е там. Тя се усмихва и го гали по главата:

 - Ей, мамин, добре ли си?

 - Мамо, кво става?

 - Не знам, аз нещо вдигнах температура и по едно време си помислих, че съм бегала. Ама сега съм тука. Отивам да видя дали баща ти не е тук.

 - Ма за какво сме тук, как стигнахме дотук?

 - Знам колкото и ти, Б. Айде, заедно сте, ще се намерим.

Усмихва се и тръгва. Тази усмивка не вещаеше нищо добро. Седя до Б и почвам да спекулирам над случилото се.

 - И на вас ли ви звъняха? На мен ми звъняха. Даже някои от гласовете бяха вашите.

Б отвръща, докато всички други си говорят помежду си и като че ли не ни забелязват:

 - Оф бате, не знам, ама тва не е на добре. И тъмнината ме плаши, добре, че поне след малко ще изгрее слънцето.

Поглеждаме навън, всичко става по-светло. Четвърти километър добива цвят. Светлината се увеличава. Почва паниката. Всички млъкват в болничното помещение, светлините угасват, навън става все по-светло и по-светло. Тишина. Но не за дълго. Звук, заглушаващ всички предишни звуци в живота ми пори тишината. Чува се ужасна комбинация от свистене, горене и препускане през атмосферата. За момент пейзажът навън затъмнява, после пак се осветява. Следва гръм. Голям, разтърсващ, невиждан гръм. Нещо се удря в моста. Четвърти километър пак губи цвета си. Вдига се прах. Почва вълната. Вълната е от черно. Всичко почва да става черно. Усещам само Б до себе си. Обръщам се към хората на масата. Вече ги няма. Има само черно.

 - Какво? - казвам и всичко затъмнява.

****

Събуждам се. Е е тръгнала на зъболекар, Т спи на леглото в стаята.
Сърцето ми ще изскочи от гърдите ми. Поредна нощ, в която сънувам някакъв неописуем кошмар. Невъобразим. Не знам как ми идват на акъла тия сънища, но последните дни успяват да ме разтърсят до основи. Да ме изкарат от релси.
9 часа. Сутрин е.
Слънцето грее.
Не е ли хубаво когато Слънцето грее?

Нямаме ли съвест?

За пореден път, един от многобройните пъти през целия ми, концентриран в тези отношения, скромен живот, ще задам този толкова важен според мен и безкрайно незначителен за вас въпрос към всички раси, прослойки, религии, убеждения, сексуални и хранителни навици, вкусове и безвкусици... Нямаме ли съвест?

За пореден път в нищожното си съществуване на този полуостров аз си сипвам кафе, пускам си Майлс Дейвис и изпитвам неописуемото желание да причинявам ядрени взривове с натискането на копче от клавиатурата, да задействам ракети с всяка буква от прозаичните си размисли и да валят чукове, изстреляни от единиците и нулите, които гневно и самонадеяно изстрелвам в пространството.

Майлс Дейвис, този прекрасен левент, който се отказва от образованието и решава да пробие без да бъде промит от елита. Човек, чиито песни са легенедарни и се свирят от адски добри музиканти в един блус бар на ъгъла на Раковски и Кирил и Методий, докато дипломиран в Америка български джаз китарист сваля някакъв червенокос избит електрон и когато му обяснявам "Слушай бе, джаз китаристе, свирят Майлс Дейвис" той да отговори с надменната си усмивка "Аз не се кефя на Майлс Дейвис, той свири в 3/4-ти.".

Преди това той вече се е качил на сцената и е включил евтиния метроном, който е тафил от даскала си по китара като е почнал на 14 години и го е вградил в крака си, за да каже на музикантите, които откъм години са десетилетия над него, а откъм опит - векове, "дайте нещо фънки", което преминава в електронен блус бектрак, който начинаещи китаристи да потърсят в youtube, за да пробват новопридобития посредством заплатата на мама и тате електрически скуайър комплект, защото вече им е писнало да свирят smoke on the water на старата Кремона, следователно няма никаква идея какво е фънк, но поне е успял да привлече мъртвия поглед на гореспоменатия червенокос избит електрон и сега се опитва да осребри чека за тъжния секс, който може или не може да предстои тази вечер и ще трае не по-дълго от по-кратките песни от албума Kind of Blue. Какво го ебе, че на сцената тече истински джаз? Все пак червенокоси избити електрони, мижащи по средата на втората си бира, са едно на милион, а всеки простак може да свири шибания Майлс Дейвис на сцена в някой блус бар, независимо от факта, че ще ми цъфнеш в някакво по-общоприето заведение да ми покажеш на айфона си колко 2000 лева си изкарал този месец от свирене, ама като ми дойдеш на безплатна сцена като ти кажа "Дай да правим hoochie coochie man, aма както Мъди Уотърс я прави", ти да седиш и да ми изкарваш джубокс кънтри вариант на тая песен, който си чул в някой холивудски филм от 80-тa.

Нямаме ли съвест, хора? Нямаме ли съвест, че да се появим в бара на художествената академия с Маршал усилвател и да си включим Гибсън Лес Пол, да се опитва да свири някой друг на него, докато хващаме микрофона и пеем иронично "Хип хопа ми... е мноо по-добър..."? И да кажем на човек, който се е появил с Орфей със струни, които не е имал пари да смени и са останали същите в продължение на 10 години, "Що за китарист си ако не уважаваш китарата си". И после, разбира се, да не искаме да свирим на Гибсън Лес Пол, щото тялото на тоя Орфей е на поне 30 години и вади тонове, много по-близки до ББ Кинг от този лъскав капитализиран вариант на една световна музикална легенда?

И да ми идват некви невръстни хора, които са научили скалите, използвани в испанската китара откакто съществува испанска китара и скалъпили първата неритмична нехармонична мелодия, да ми казват "Аз съм най-великият китарист, когото познавам, не че се хваля, просто всичко друго е посредствено и позьорско". Брат, това че си се сетил да пляскаш с ръце на фона на испански вокали не значи, че си велик китарист - още повече при положение, че не можеш да предвидиш пет адекватни тона за акомпанимент на пет клиширани акорда от посредствено-композирана песен.

Нямаме ли съвест, питам? Нямаме ли съвест, че да сме шибани полицаи и да виждаме уличен музикант, който се опитва да допринесе за културното обогатяване на една маса минувачи, които нямат елементарното възпитание да гледат къде ходят, пък камо ли да чуят това, което се случва около тях и има повече стойност от тротоарните ценности на един хилядолетен народ без държава, и да му разглобим шибания инструмент, да се съберем 12 куки около него и да го заплашим с такава глоба, дето като брой левове е задминала количеството на мозъчни клетки, които обитават всичките им 12 кратуни още в първата си цифра?

Нямаме ли съвест, че да се появим напоени с евтина купешка ракия като меценати в заведение в центъра на София и да зяем кога зашумили шумите срещу човек, който вече два часа изпълнява на шепа хора авторски репертоар и после да го потупаме надменно по рамото и да му кажем, че нищо не прави с живота си ако не може да издрънка едно айде яно, айде душо за съвременния български необразован еквивалент на столичен патриций? Да сме псевдобуржоазни фъшкии, които заемат тротоар с разплутата си неподвижност и заемат три пресечки радиус с невменяемото си извинение за аристокрация?

Нямаме ли съвест?
Аз със сигурност нямам.
Да опявам на хора без детство, за своето изгубено и да губя цял албум на Майлс Дейвис, да го пропилявам по мисли за някаква свръхреалност, само защото искам да отбия малко време преди да се хвана на работа. Работа, която няма нищо общо с това, което искам да набия в кратуните на тая човекоподобна сган, към която съм причислен без някой да ме пита. Нямам съвест задето не мога да отделя време за художник, който ми е подарил своя картина и да го сравнявам с някакви други избити електрони, които също жадуват за моето присъствие, което като че ли е толкова ценно. Нямам съвест да ям от храната на приятелката си, защото върша работа, за която евентуално ще ми платят някога, само и единствено защото съм решил, че ще ставам музикант и интересите ми ще бъдат категорично против каквато и да е съществена монетизация. Аз нямам съвест в този свят и още по-лошото е, че няма и кой да ме обвини. Няма и кой да ме порицае. Няма кой да ме посочи с мазните си кебапчета, които нарича пръсти и да изкрещи пред целия свят "Този човек няма съвест". Защото никой от нас вече няма. Ние нямаме съвест. Ние се носим празни, сиви и безразлични към това, което се случва с нас и около нас. Не оставяме нищо и не приемаме нищо. Целият ни живот е плюнка в пустинята.

Нямам съвест да пиша песните, които пиша. Те са грозни, незначителни и несъществени. Аз не вярвам в тях. Не вярвам в причините, които са родили тези песни. Не вярвам, че имам право изобщо да отправям посланията, които ми се иска да отправя. Не вярвам, че някога съм намирал или че някога ще намеря думите, които искам да изкажа, за да има една минимална вероятност аз да въведа промяна в тази константна нереалистична реалност.

Само на едно нещо се надявам - не ходете по моите стъпки, но и не ме упреквайте, че оставям следите си в тази посока, защото нито един от нас няма достатъчно съвест, че да каже кой е правилният подход към живота. Дори и някой да го е открил, той не би го пропилял в приказки "ето така се прави".

Ние нямаме съвест. Дори тези от нас, които са открили нещо приблизително адекватно и едва сравнимо с недостижимата идея за съвестна постъпка, не могат да кажат, че имат съвест, защото цената, която са платили за тези свои познания и виждания, е самият антипод на всичко човешко, добронамерено и като цяло свързано по какъвто и да е начин с чистотата на човешката душа, ако изобщо съществува такова нещо.

Дотук стигат моите прозаични размисли всеки път. Дотам се простира словесната ми "изобретателност". До края на един джаз албум и до простичкото прозрение, че съвестта едва ли някога ще бъде открита.

Dig?