Не е ли хубаво когато Слънцето грее?

 - Какво? - казвам и всичко затъмнява.
Слънцето грее.
Не е ли хубаво когато Слънцето грее?

****

Звъни ми телефона. Вечер е, аз съм у нас, намирам се в някакъв апартамент на третия или четвъртия етаж. Не знам къде съм. Гледам през балкона. Някаква руса жена стои срещу моя блок, на нейния балкон и си говори с мой съсед. Гледа ме от време на време и се усмихва, преди да продължи да си говори.
Вдигам телефона:

 - Ало?
 - Ало, брат, събираме се в нас, ще дойдеш ли до квартала?
 - Да, ок, тръгвам.

Почвам да се стягам и отнякъде чувам женски глас да казва "Тръгва". Стряскам се за момент, но решавам да не обърна внимание. След малко пак звъни телефона. Спомням си, че нещо странно се е случило наскоро. Видях подобна жена някъде. На улицата.

На тротоара на улица, на която не помня някога преди това да съм бил. Искаше ми телефона за нещо. Раздаваше някакви флаери. На флаера пишеше нещо за края на света. Аз го взех и й дадох телефона. Тя ми намигна и ми каза "Направи правилния избор".

Вдигам телефона:

 - Ало?
 - Ало да, аре, ти няма ли да идваш вече, какво се случва?
 - Ей са тръгвам ма, гаджето ти вече ми звънна.
 - Кое гадже?

Почва друг глас да ми говори по телефона:

 - Какво става, защо ми звъниш, всичко наред ли е?
 - Не съм ти звънял, не знам за какво говориш.

Трети глас, вече се притеснявам:
 - Ало, а бе ти откъде ми имаш номера?
 - Не знам, човек, в момента говоря със съвсем други хора.

Четвърти, стар женски глас:
 - Всичките ти приятели те чакат тука вече, защо не си тръгнал?

Затварям. Пак съм на балкона и русата жена, която ми е адски позната от този тротоар, сега пак ме гледа. Усмихвам й се от неловкост. Тя също се усмихва. След малко се навежда към съседа и казва:

 - Идеята е, че в момента му звънят произволни хора по телефона. Сега е паникьосан.

Смее се. Трябва да тръгвам. Рано сутрин е. Преди да изгрее слънце. Не знам накъде ходя, но вървя. По пътя намирам русата жена. Хващам я за лакътя и я дърпам някъде, тя си изпуска флаерите. По някаква причина, в тези малки часове, улиците са оживени, препълнени с хора.

 - Какво ми причини, защо изобщо го правиш, каква ти е схемата?

Тя се стряска, но остава уверена:

 - Ти трябва да си там. Какво правиш на улицата още? Разбра се с приятелите си, отивай натам.

По едно време русата жена поглежда към небето и изпуска малкото останали в едната ръка флаери, на които пише "Краят на Света". Поглежда към мен и й се насълзяват очите:

 - Отивай. Приятелите ти те чакат. Там ще те посрещнат.

Зад нея, зад бордюра с флаерите, стои една ниска, стара, чернокожа жена със сини устни. На инвалидна количка. Хваща ме и ме води в подземията. Проговаря с гласа на жената, която ми звънна:

 - Ела, момче, това е пряк път.

Какъв пряк път, накъде отиваме? Какво се случва? Мисля си, че се случва нещо ужасно плашещо, реално и неизбежно. Докато го мисля, тя ме поглежда сериозно и ми казва:

 - Правилно си мислиш.

****

Стигаме до нещо като болнично помещение с гадни, тъмножълти светлини. Всички са насядали по пейките, а там където би трябвало да има кабинети, има маси, пълни с хора, които седят и се оглеждат, говорят помежду си и се питат къде по дяволите са се дянали. Вляво от коридорчето, по което след малко ще тръгнем с жената в инвалидната количка, са масите. Вдясно - пейзаж на полутъмното кръгово на четвърти километър. Личи си, че скоро слънцето ще изгрее.

Тръгваме и тя проговаря:

 - Вашата маса е третата поред. Всички са се събрали там и само тебе чакат. Вие трябва да видите какво ще се случи.

 - За какво е цялата тая работа? - питам аз.

 - Ще видиш, момче. Мога само да ти кажа, че телефонните разговори бяха истина. Не си ги представяш. Всичко ще ти се изясни. Усмихни се. След малко ще изгрее слънцето.

Стигаме до масата и там са всичките, Б току що е пристигнал от другата страна на коридора, без да сме се чували с него. Прегръщаме се и отдъхваме. Жената в инвалидната количка се усмихва и се понася надолу по коридора, към другите маси.

 - Леле, братле, изкарах си акъла, някой ми звънна по телефона и каза, че ме чакате. Викам си "Ебиии му мамата, кво се случва".

 - И аз не знам, брат, ама майка ти са сяда на тая маса.

 - Копеле, не мога, дай поне да кажем здрасти.

На масата са всички. И, М, МК, МА, МЛ, всички. Сядаме с Б и и майка му е там. Тя се усмихва и го гали по главата:

 - Ей, мамин, добре ли си?

 - Мамо, кво става?

 - Не знам, аз нещо вдигнах температура и по едно време си помислих, че съм бегала. Ама сега съм тука. Отивам да видя дали баща ти не е тук.

 - Ма за какво сме тук, как стигнахме дотук?

 - Знам колкото и ти, Б. Айде, заедно сте, ще се намерим.

Усмихва се и тръгва. Тази усмивка не вещаеше нищо добро. Седя до Б и почвам да спекулирам над случилото се.

 - И на вас ли ви звъняха? На мен ми звъняха. Даже някои от гласовете бяха вашите.

Б отвръща, докато всички други си говорят помежду си и като че ли не ни забелязват:

 - Оф бате, не знам, ама тва не е на добре. И тъмнината ме плаши, добре, че поне след малко ще изгрее слънцето.

Поглеждаме навън, всичко става по-светло. Четвърти километър добива цвят. Светлината се увеличава. Почва паниката. Всички млъкват в болничното помещение, светлините угасват, навън става все по-светло и по-светло. Тишина. Но не за дълго. Звук, заглушаващ всички предишни звуци в живота ми пори тишината. Чува се ужасна комбинация от свистене, горене и препускане през атмосферата. За момент пейзажът навън затъмнява, после пак се осветява. Следва гръм. Голям, разтърсващ, невиждан гръм. Нещо се удря в моста. Четвърти километър пак губи цвета си. Вдига се прах. Почва вълната. Вълната е от черно. Всичко почва да става черно. Усещам само Б до себе си. Обръщам се към хората на масата. Вече ги няма. Има само черно.

 - Какво? - казвам и всичко затъмнява.

****

Събуждам се. Е е тръгнала на зъболекар, Т спи на леглото в стаята.
Сърцето ми ще изскочи от гърдите ми. Поредна нощ, в която сънувам някакъв неописуем кошмар. Невъобразим. Не знам как ми идват на акъла тия сънища, но последните дни успяват да ме разтърсят до основи. Да ме изкарат от релси.
9 часа. Сутрин е.
Слънцето грее.
Не е ли хубаво когато Слънцето грее?