Приказка за двете пустини

Имало едно време двама души, загубени в пустинята. Средностатистическият човек и Диоген.

Мотали се те из тая пустиня, мотали се и се чудили дали ще ѝ се види края на мизерията. Гладни, жадни, изтощени...

След дни безнадеждно и безрезултатно лутане в кръг под убийствените слънчеви лъчи, двамата намерили в пясъка една стара лампа.

Решили със сетни сили да потрият лампата. Духът от лампата им се явил и им казал:

- Имате право на колкото си искате желания. Който от вас има по-реалистични такива - ще му бъдат сбъднати. Другият ще си остане в пустинята.

Помислили, помислили, дошъл ред на средностатистическия човек. И той започнал да реди:

- Искам харем. От сутрин до вечер като ми скимне да плувам в гъзове и цици. Да не ми дуднат, а само да изпълняват. Искам да плувам в пари. Искам огромен дворец. Със собствен готвач, майстор, но и който да ми готви така както аз му казвам. Искам да мога да пия най-скъпото вино и да нямам махмурлук. Искам да мога да преям, но да не надебелея. Да прекалявам с всичко, но все пак да продължавам да живея. Да ми е толкова добре, че да отвращавам хората, но въпреки това те да ми се радват. Искам да съм здрав, красив и известен. Искам всички да ми завиждат, да ме почитат, но и да не очакват твърде много от мен. И искам да имам деца, които да имат същия охолен живот, който аз имам. И искам целият ми род да може да просъществува за хилядолетия напред, независимо от режими, кризи, катаклизми и катастрофи. Искам целият свят да продължи да съществува по същия начин, бедните да си останат бедни и моите потомци да притежават всички богатства, които човек може да си представи. Искам да наследя цивилизацията и всичките нейни дарове! И не искам да я деля с никого, освен с тези, които са склонни да живеят, пълзейки на четири крака с устни, залепени за гъза ми.

Дошъл ред на Диоген.

Диоген поогледал пустинята, усмихнал се, станало му мило и казал:

- Искам да има на тая окаяна планета поне малко повече честни хора.

Духът и средностатистическият човек се разревали от смях. Държали се за коремите, плескали се по колената, пък накрая му махнали за сбогом и тръгнали към прекрасния нов свят.

По едно време средностатистическият човек се върнал, защото го глождяло любопитството. Видял Диоген, който си лежал на пясъка и дишал тежко, не се сдържал и попитал:

- А бе, Диогене! Ти по принцип си умен. Защо си науми такова тъпо желание, след като знаеше, че ще останеш в пустинята?

Диоген се усмихнал и отвърнал:

- Предпочитам да умра в тази пустиня, отколкото да живея в твоята.

И Диоген умрял в пустинята. И всички ние две хилядолетия след това още живеем в пустинята на средностатистическия човек.

Край.

Дървото на самоубийците

Иван беше беден столичен художник. Интересуваше се от природни пейзажи. Обичаше да чете за растенията и да се опитва да ги прерисува. Иван също така ненавиждаше модерното изкуство. Познаваше много негови колеги, които го критикуваха, че прави етюди и че не позволява на истинската красота да счупи оковите на клишето. За много негови съвременници красотата бе безформена, но той не беше съгласен с това нещо. 

Болката на Иван бе голяма. Той бе излишен в този модерен модернистичен свят. Трудно му беше да накара средностатистическия посетител на пукащите се по шевовете столични галерии да се припознае в картината на една уютна къща в полето повече, отколкото можеше да намери себе си в тапетите на Ротко. Познаваше и много хора, които познаваха болката, но не познаваха Иван. Те можеха да превърнат таланта си в печалба и всичко, което трябваше да направи за да се докосне до техния успех е да рисува портрети. Балове, сватби, дори погребения - хората давали сериозни пари за портрет на любим човек. 

И тук беше другият проблем на Иван. Той харесваше природата и не обичаше хората. Иван дефинираше човека като нещо, което съществува само за да загрозява гледката. Като плевел, който не може да бъде изкоренен. Само седи и пречи с тъпата си стойка и по-тъпата си физиономия на друг човек да види това, което е по-същественото. Най-същественото. 

Иван мразеше себе си повече отколкото мразеше хората, защото те бяха много повече от него и елементарната логика диктуваше, че той е излишният. Искаше да се самоубие. Бореше се с наркотиците. Бореше се и с алкохола. Всичко, което караше Иван да се чувства по-добре, евентуално се превръщаше в борба. И Иван не умееше да се бори. Затова една от последните му борби беше тази със самоубийството. Една борба, която щеше да загуби. 

Всичко започна с интернет. Иван все пак успя да си намери публика благодарение на социалните мрежи, за които всички негови познати му натякваха, че са толкова токсични и самоубийствени, колкото алкохола, наркотиците и пейзажите взети заедно. Но в интернет освен последователи, Иван успя да намери и любопитна информация за природата. Едно растение му грабна окото. Cerbera odollam. Дървото на самоубийците. Растение, което причинява безболезнена смърт за тези, които искат да достигнат съответната такава. След като беше преоткрил толкова много хоризонти на самоубийството, Иван откри перфектната терапия за себе си. 

Всяка сутрин Иван се събуждаше, правеше си кафе, пускаше си "Don't Fear the Reaper" на Blue Öyster Cult (песен, която е причинила немалко самоубийства) и започваше да рисува отровното растение. След края на песента, независимо докъде беше докарал растението, го публикуваше в социалните мрежи. 

Минаха месеци, мина цяла година и Иван се сдоби с последователи. С последователите дойдоха и парите. Иван започна да се прехранва с невероятните картини на цветя и природни шедьоври, поръчани от хора, които жалееха за едни по-прости времена, в които на хората не им е трябвало нищо друго освен една уютна къща в полето, ако може без тапети по стените. Иван беше успял да превърне тъгата си в успех и най-накрая се научи да обича живота си.

Но както споменах вече, Иван не умееше да се бори. И успя да загуби борбата със самоубийството. 

На един прекрасен юлски ден, в апартамента на Иван слънчевите лъчи разтапяха прозорците. На пода имаше стол, няколко сълзи и капки слюнка. Над локвата от сълзи и слюнка висеше обесеният труп на Иван. На няколко метра от Иван беше включен компютърът му. На компютъра му беше отворен профила на Иван. Бяха изтрили неговия magnum opus. Cerbera odollam. Дървото на самоубийците. 

На екрана светеше следното съобщение:

"Трябваше да премахнем Ваша публикация.

Не позволяваме определен тип публикации, отнасящи се за самоубийство на платформата ни. Искаме нашата платформа да е безопасна за Вас - потребителите. Можете да научите повече ако прочетете нашите Стандарти на Общността. 

Ако не се чувствате добре - моля свържете се с нас! Ние искаме да Ви помогнем."

Въпреки всичко, Иван успя отново да се почувства излишен и в последните си моменти се превърна в това, което най-много презираше - нещо, което съществуваше само за да загрозява гледката.