Денят, в който никой не умря

ЧАРЛИ

Денят, в който никой не умря

- Няма да пия повече - каза Линда докато допиваше втората си чаша бира - това ми е последната бира... знаеш ли защо, Чарли?
 - Защо?

 - Защото колкото повече пия, толкова повече такива като тебе ме убеждават в глупости...
 - В момента си напълно адекватна, много добре знаеш за какво говоря. Но ако щеш ми вярвай. Аз ти дадох доказани факти и факти, които още не мога да ти ги докажа. Сънувам гадателски сънища и това не е шега. Наистина вярвам, че бъдещето е запечатано в подсъзнанието ни. Аз знам, че съвсем скоро ще дойде края на света и знам какво ще е началото на този край.

Линда вече си поръчваше трета бира. Линда и Чарли бяха едно много странно и съмнително единство. Отношението им беше много рядко, но и много директно. Те нямаха понятие за ежедневията си, но по въпроса за личностите се знаеха наизуст. Чарли бе преминал през всички нюанси на спектъра на вярванията, само за да разбере, че колкото повече вярва, толкова повече се саботира, отклонявайки се от истинската си цел. За него вярата беше пречка, която той уважаваше в другите. Това, което не казваше на вярващите е, че той ги уважава и смята вярата за силна черта при един човек. Защото слабите се разклащаха от вярата, а тези, които я приемаха и продължаваха по пътя си, бяха според него истински ориентирани в живота си хора.

Но доколко Линда беше от непоклатимите беше много спорно да се каже. Тя беше от тези вярващи, които сами не знаят дали да си вярват, че вярват. И точно това, от което се страхуваше, бе фактът, че толкова лесно се разубеждава. И то "разубеждава" не беше точната дума. Тя не губеше вярата си след всеки спор с някъв досаден надут многознайко, който държи да си мери акъла. Просто се ядосваше... ядосваше се, че се чувства притисната от някакви идиоти да обясни нещо, което не може да се обясни, особено на човек, който няма достатъчно акъл да осъзнае идеята на това един човек да вярва в нещо. Но доколко Чарли беше от тези идиоти беше много спорно да се каже. Макар че и той нямаше много доказателства в ръкава си и единственото, което можеше да извади като подкрепа на твърденията му беше "Аз го сънувам бе".

Но въпреки тези абсурдни фактори и двамата знаеха, че и двамата имат някаква основа, имат някаква идея за какво става въпрос. Ако можеха и да се изказват като нормални човешки същества и не се губеха безследно в собствената си човечност, щяха да стигнат до нещо доста ползотворно.

 - Добре - отсече Линда, осъзнавайки, че барманът скоро няма да й даде поръчаната трета бира - кажи ми... как ще свърши света?

 - Не знам... но знам защо ще свърши!

 - Добре де, защо ще свърши?

 - Рак няма да има. Спин няма да има. Чума отдавна няма. Човекът се страхува от това, че е смъртен, че е неперфектен, че има срок на годност. И понеже е човек решава да изшлайфа тези детайли, както обича да лъсва абсолютно всичко, което не намира за удачно да е грубо. Накрая просто човечеството дотолкова ще се оттласка от естествената си същност, че ще бъде перфектното нещо в тази недодялана реалност. Всеки път, в който човекът постигне невъзможното, действителността се преобръща. Ние сме толкова могъщи, че можем да се унищожим. Ще живеем по-дълго. Ще спрем да стареем. И тук стигаме до съня ми...

Имаше един ден... един трагичен ден, в който никой на света не умря. За един цял ден всеки човек на тая планета се изправи срещу Смъртта и победи. Родиха се много деца, напълно здрави и нямаше нито един смъртен случай на цялата планета. Балансът беше нарушен, защото решихме да сме перфектни.

Поставихме си тази цел - да бъдем перфектни. Повярвай ми - когато човек си постави цел, той я постига! Накрая станахме перфектни и това беше за нас. Изминахме избрания от нас път и Земята не се нуждаеше повече от нас.

И знаеш ли кое беше най-тъжното? Оказва се, че през цялото време сме били перфектни, но не сме го осъзнавали. Оказва се, че сме създадени точно както е трябвало, но сме решили, че не е достатъчно. Алчността и самонадеяността ни ни тласкат от нужда към излишък. Никога не искаме толкова... винаги искаме повече. И като получим повече - искаме още повече! И залъците стават все по-големи и ние оставаме все по-малко...

 - Няма да пия повече - каза Линда докато допиваше втората си чаша бира - това ми е последната бира... знаеш ли защо, Чарли?
 - Защо? - попита Чарли, осъзнавайки, че вече десет минути се взира в някаква точка в стената, докато Линда си откриваше душата пред него в приказки за предпочитания, мъже и неловки случки от ежедневието.

 - Защото постоянно мълчиш и въобще не се интересуваш от това, което говоря. Никакъв контакт не осъществяваме. Защо по дяволите не успях една дума да ти измъкна от устата, мама му мръсна?

Чарли я погледна и се ухили:
 - Ех, Линда... не си достатъчно пияна за да чуеш това, което мисля...