Бъдещето, което избрахте: Втори вариант

Трета Световна Война.
Пленен съм. Униформени ме блъскат в някаква мръсна неугледна килия.
Затварят решетката и си отиват.
Килията е до други килии с други, пленени като мен.
Из цялото помещение се чува някакъв ведър глас от разбити говорители:

 - Честито! Вие бяхте убити по време на служба! Лек ден!

Разнесоха се писъци от всички килии около моята. Хората крещяха, повръщаха, плюеха, ревяха. Някои се молеха на Господ да стигнат до Рая. Други викаха униформените, че трябвало да се свържат със семействата си. Но униформените ги нямаше. Не се знаеше къде са.

Аз се изнервих. Почнах да удрям и ритам стената. Почнах да си бия главата в стената. От говорителите пак се чу ведър глас:

 - Моля ви, не се опитвайте да избягате! Смъртта ви беше неизбежна и опитите ви за бягство са безпочвени и несъстоятелни! Благодаря за вниманието. Лек ден!

Изнервих се още повече. Отидох до решетката и извиках:

 - Ало! Има ли някой?!?

По едно време един от униформените се затича по коридорчето и почна да крещи:

 - Ей, гниди нещастни! Стига с тоя шум, вие сте убити по време на служба! Вие сте мъртви! Това значи да си траете!

След това закрачи нанякъде. Аз бях стъписан. Облегнах се на решетката и решетката поддаде. Бутнах още малко и си отворих килията. Дори не беше заключена както трябва. Замислих се, отстъпих от килията, огледах се... няма никой. Само хората в килиите, които мрънкаха за мама и как са се прецакали да участват във войната.

Хванах решетката на съкилийника си и я отворих. Казах му:

 - А бе, човек, решетките са отключени. Дай да излизаме!

 - Как така да излизаме? - погледна ме той шокиран - Не ги ли чу? Ние сме убити! Никъде няма да ходим! Как ще ходим като сме мъртви? Връщай си се в килията...

Ченето ми увисна. Стоях така няколко секунди след което избухнах в несдържан смях. След това отворих третата килия.

 - Тоя до нас не ще да бяга. Ти ще участваш ли?

 - Как така да бяга? А ти как излезе от килията? Я да се връщаш, мъртвецо. Само ще ни вкараш в неприятности!

 - Ама, брато... - казах му и на него - решетките... са... отключени!

 - Няма такива глупости. Ти си мъртъв, не ме изкушавай! 

След 10 килии не намерих никакъв смисъл да се съпротивлявам. Най-накрая успях да видя някаква врата, която не водеше до още килии, а до свобода. Беше някакъв затвор, който явно бяха превърнали във военна база. Хаосът беше пълен. Бомби и картечен огън в далечината, крясъци от прозорчетата с решетки, а на оградата на няколко метра от вратата, която току що отворих, се бяха облегнали трима военни. Те ме видяха, вдигнаха си автоматите и казаха да не мърдам. Аз мръднах и те почнаха да дърпат спусъците си.

От оръжията им не излизаха никакви патрони, но те продължаваха да дърпат спусъка. Чуваше се само безнадеждното щракане на празните автомати. По едно време единия посегна към колана си, извади граната, дръпна иглата и я метна към мене. Униформените хвърлиха автоматите на земята, излязоха зад оградата и си запушиха ушите. Малко след като клекнаха, аз вдигнах гранатата, метнах я към тях, още не разбрал какво по дяволите се случва и след малко те отскочиха от нея и креснаха заедно "БУМ!".

Гранатата не се беше взривила, но те се гърчеха на земята. Един си беше свил ръката в ръкава така че да му се вижда само лакътя и крещеше "РЪКАТА МИ, РЪКАТА МИ!".

Аз взех един от автоматите, извадих пълнителя и видях, че нямаше никакви патрони, но продължих като хванах човека дето все едно нямаше една ръка на мушка. Почнах да ходя към него, той се разрева, погледна ме и каза:

 - Преди войната бях пианист. Без една ръка не ставам за нищо. Моля те , сложи край на мъките ми! Застреляй ме!

Аз се скъсах да се хиля. Свалих автомата, но той настоя:

 - Не стига, че си безсмъртен, ми и жесток! Не ме оставяй да се мъча, тегли ми куршума.

Аз, стъписан от това, което се беше случило досега, вдигнах автомата, насочих го към него и дръпнах спусъка. Автоматът, още незареден, направи "цък". Униформеният заспа. Какво става бе?

Говорителите изпищяха и се намеси същия ведър глас:

 - Моля ви, господине, вие бяхте убит по време на служба и сега сте мъртъв. Не подобава на човек толкова мъртъв колкото сте вие да ми гърми хората. Върнете се в килията си незабавно!

Забиха сирени, хората от прозорчетата почнаха да крещят още по-шумно. Спряха три военни джипа пред оградата и се появи хеликоптер. Беше ми наредено да си вдигна ръцете. Аз ги вдигнах. Единия от военните, криещи се зад един от джиповете се паникьоса и излезна, размахвайки пистолет:

 - Как така ще си вдигне ръцете? Нали е мъртъв?!? Каква е тая война, където мъртвите хора просто излизат живи и здрави и си вдигат ръцете? Не ви ли е срам, господине?

Той се приближи още до мен, изкрещя "БАМ!", пистолета му направи "цък" и аз останах жив. Той се стъписа. Бавно закрачи назад и почна да се кръсти. Военните почнаха да се плашат. На хеликоптера, който се извисяваше над нас имаше картечница. Човекът зад картечницата хвана мегафона и каза:

 - Убийте мъртвеца! ТУФ ТУФ ТУФ ТУТУФ ТУФ!

Човекът се хвана за картечницата и почна да я клати. Военните зад камуфлажните джипове почнаха да пригласят:

 - ПА ПА ПА!
 - ТЪКЪТЪКЪТЪКЪТЪКЪ!
 - ДАНДАДАНДАН!

Накрая хората почнаха да плачат и да се въртят в кръгове. Някои даже си изпуснаха оръжията, паднаха на колене и почнаха да се молят. Един по-дърт, генерал извади дръжка от нож. Острие нямаше, само дръжката. Излезна, засили се към мен и каза:

 - Господ да ни е на помощ... Този мъртвец е безсмъртен!

Продължаваше да тича, накрая скочи към мен и заби дръжката в гърдите ми. Само дръжката. Аз изкрещях, защото ме заболя и му избих с шамар дръжката от ръката. Той отстъпи назад, шокиран. Аз се изправих, всички ме гледаха в очакване да направя нещо. Накрая един униформен от най-задните джипове извади от багажника противотанков гранатомет, насочи го към мен, каза "ПУФФФФФ" и падна на земята. След това дъртия генерал отскочи на 3 метра от мен и падна по лице. Тогава ми хрумна една блестяща идея.

Отидох до дръжката на генералския нож, хванах я и я метнах със всички сили към хеликоптера. Не успях да уцеля, обаче хеликоптера почна хаотично да се върти, накрая се стабилизира и кацна на земята. От него изпълзяха военните и крещяха:

 - Убийте ни! УБИЙТЕ НИ! Войната е кошмар и искаме да умрем!

По едно време почнах да изпадам в истеричен смях и хората спряха и почнаха да ме гледат, още стъписани от моето безсмъртие. Аз ревах, паднах на колене и почнах да се държа за корема. 

Генералът се изправи на крака, избърса кръвта от крайчеца на устните си и извади пистолет. Пистолета издаде истински гръм и истински куршум прониза главата ми. Всичко стана черно.

***

Събудих се в някакъв офис, вързан за стол. На масата пред мен седеше генералът, бесен. Разкрещя се:

 - Стига си мърдал! Ти си мъртъв! Така не се прави по време на война. Не може всички мъртъвци просто да стават и да се правят, че не са мъртви. Умри веднъж завинаги! Ако не умреш, ще продължавам да те убивам докато не ти писне...

Аз го погледнах и му казах:

 - Ма аз искам да живея!

 - Как ще живееш? Нали си мъртъв!?!

Тогава ме осени една истина. Изобщо не се чувствах жив. Всички мислиха, че съм мъртъв и аз почнах да се чувствам доста умрял. Не ми харесваше да се чувствам умрял. Погледнах нагоре към генерала и продумах:

 - Знаеш ли какво? Прав си...

... и умрях.