Нямаме ли съвест?

За пореден път, един от многобройните пъти през целия ми, концентриран в тези отношения, скромен живот, ще задам този толкова важен според мен и безкрайно незначителен за вас въпрос към всички раси, прослойки, религии, убеждения, сексуални и хранителни навици, вкусове и безвкусици... Нямаме ли съвест?

За пореден път в нищожното си съществуване на този полуостров аз си сипвам кафе, пускам си Майлс Дейвис и изпитвам неописуемото желание да причинявам ядрени взривове с натискането на копче от клавиатурата, да задействам ракети с всяка буква от прозаичните си размисли и да валят чукове, изстреляни от единиците и нулите, които гневно и самонадеяно изстрелвам в пространството.

Майлс Дейвис, този прекрасен левент, който се отказва от образованието и решава да пробие без да бъде промит от елита. Човек, чиито песни са легенедарни и се свирят от адски добри музиканти в един блус бар на ъгъла на Раковски и Кирил и Методий, докато дипломиран в Америка български джаз китарист сваля някакъв червенокос избит електрон и когато му обяснявам "Слушай бе, джаз китаристе, свирят Майлс Дейвис" той да отговори с надменната си усмивка "Аз не се кефя на Майлс Дейвис, той свири в 3/4-ти.".

Преди това той вече се е качил на сцената и е включил евтиния метроном, който е тафил от даскала си по китара като е почнал на 14 години и го е вградил в крака си, за да каже на музикантите, които откъм години са десетилетия над него, а откъм опит - векове, "дайте нещо фънки", което преминава в електронен блус бектрак, който начинаещи китаристи да потърсят в youtube, за да пробват новопридобития посредством заплатата на мама и тате електрически скуайър комплект, защото вече им е писнало да свирят smoke on the water на старата Кремона, следователно няма никаква идея какво е фънк, но поне е успял да привлече мъртвия поглед на гореспоменатия червенокос избит електрон и сега се опитва да осребри чека за тъжния секс, който може или не може да предстои тази вечер и ще трае не по-дълго от по-кратките песни от албума Kind of Blue. Какво го ебе, че на сцената тече истински джаз? Все пак червенокоси избити електрони, мижащи по средата на втората си бира, са едно на милион, а всеки простак може да свири шибания Майлс Дейвис на сцена в някой блус бар, независимо от факта, че ще ми цъфнеш в някакво по-общоприето заведение да ми покажеш на айфона си колко 2000 лева си изкарал този месец от свирене, ама като ми дойдеш на безплатна сцена като ти кажа "Дай да правим hoochie coochie man, aма както Мъди Уотърс я прави", ти да седиш и да ми изкарваш джубокс кънтри вариант на тая песен, който си чул в някой холивудски филм от 80-тa.

Нямаме ли съвест, хора? Нямаме ли съвест, че да се появим в бара на художествената академия с Маршал усилвател и да си включим Гибсън Лес Пол, да се опитва да свири някой друг на него, докато хващаме микрофона и пеем иронично "Хип хопа ми... е мноо по-добър..."? И да кажем на човек, който се е появил с Орфей със струни, които не е имал пари да смени и са останали същите в продължение на 10 години, "Що за китарист си ако не уважаваш китарата си". И после, разбира се, да не искаме да свирим на Гибсън Лес Пол, щото тялото на тоя Орфей е на поне 30 години и вади тонове, много по-близки до ББ Кинг от този лъскав капитализиран вариант на една световна музикална легенда?

И да ми идват некви невръстни хора, които са научили скалите, използвани в испанската китара откакто съществува испанска китара и скалъпили първата неритмична нехармонична мелодия, да ми казват "Аз съм най-великият китарист, когото познавам, не че се хваля, просто всичко друго е посредствено и позьорско". Брат, това че си се сетил да пляскаш с ръце на фона на испански вокали не значи, че си велик китарист - още повече при положение, че не можеш да предвидиш пет адекватни тона за акомпанимент на пет клиширани акорда от посредствено-композирана песен.

Нямаме ли съвест, питам? Нямаме ли съвест, че да сме шибани полицаи и да виждаме уличен музикант, който се опитва да допринесе за културното обогатяване на една маса минувачи, които нямат елементарното възпитание да гледат къде ходят, пък камо ли да чуят това, което се случва около тях и има повече стойност от тротоарните ценности на един хилядолетен народ без държава, и да му разглобим шибания инструмент, да се съберем 12 куки около него и да го заплашим с такава глоба, дето като брой левове е задминала количеството на мозъчни клетки, които обитават всичките им 12 кратуни още в първата си цифра?

Нямаме ли съвест, че да се появим напоени с евтина купешка ракия като меценати в заведение в центъра на София и да зяем кога зашумили шумите срещу човек, който вече два часа изпълнява на шепа хора авторски репертоар и после да го потупаме надменно по рамото и да му кажем, че нищо не прави с живота си ако не може да издрънка едно айде яно, айде душо за съвременния български необразован еквивалент на столичен патриций? Да сме псевдобуржоазни фъшкии, които заемат тротоар с разплутата си неподвижност и заемат три пресечки радиус с невменяемото си извинение за аристокрация?

Нямаме ли съвест?
Аз със сигурност нямам.
Да опявам на хора без детство, за своето изгубено и да губя цял албум на Майлс Дейвис, да го пропилявам по мисли за някаква свръхреалност, само защото искам да отбия малко време преди да се хвана на работа. Работа, която няма нищо общо с това, което искам да набия в кратуните на тая човекоподобна сган, към която съм причислен без някой да ме пита. Нямам съвест задето не мога да отделя време за художник, който ми е подарил своя картина и да го сравнявам с някакви други избити електрони, които също жадуват за моето присъствие, което като че ли е толкова ценно. Нямам съвест да ям от храната на приятелката си, защото върша работа, за която евентуално ще ми платят някога, само и единствено защото съм решил, че ще ставам музикант и интересите ми ще бъдат категорично против каквато и да е съществена монетизация. Аз нямам съвест в този свят и още по-лошото е, че няма и кой да ме обвини. Няма и кой да ме порицае. Няма кой да ме посочи с мазните си кебапчета, които нарича пръсти и да изкрещи пред целия свят "Този човек няма съвест". Защото никой от нас вече няма. Ние нямаме съвест. Ние се носим празни, сиви и безразлични към това, което се случва с нас и около нас. Не оставяме нищо и не приемаме нищо. Целият ни живот е плюнка в пустинята.

Нямам съвест да пиша песните, които пиша. Те са грозни, незначителни и несъществени. Аз не вярвам в тях. Не вярвам в причините, които са родили тези песни. Не вярвам, че имам право изобщо да отправям посланията, които ми се иска да отправя. Не вярвам, че някога съм намирал или че някога ще намеря думите, които искам да изкажа, за да има една минимална вероятност аз да въведа промяна в тази константна нереалистична реалност.

Само на едно нещо се надявам - не ходете по моите стъпки, но и не ме упреквайте, че оставям следите си в тази посока, защото нито един от нас няма достатъчно съвест, че да каже кой е правилният подход към живота. Дори и някой да го е открил, той не би го пропилял в приказки "ето така се прави".

Ние нямаме съвест. Дори тези от нас, които са открили нещо приблизително адекватно и едва сравнимо с недостижимата идея за съвестна постъпка, не могат да кажат, че имат съвест, защото цената, която са платили за тези свои познания и виждания, е самият антипод на всичко човешко, добронамерено и като цяло свързано по какъвто и да е начин с чистотата на човешката душа, ако изобщо съществува такова нещо.

Дотук стигат моите прозаични размисли всеки път. Дотам се простира словесната ми "изобретателност". До края на един джаз албум и до простичкото прозрение, че съвестта едва ли някога ще бъде открита.

Dig?