Намери ми надеждата

Още едно старо и нередактирано:


***


Имало един ненормалник. Човекът не винаги бил луд, стеклите се обстоятелства го принудили да изперка. Не живял - тънел в мизерия. Завивал се с каквото намери и се криел по входовете на хората и им осмърдявал живота. Всички го мразели - постоянно миришел на алкохол, постоянно немит и отвратителен. Всеки път щом се опитали да го изритат от входа издавал смесица от истеричен смях и необуздан болезнен рев.

Човекът не винаги бил такъв. Не винаги е оцелявал в канавката. Не винаги е псувал всеки, който мине покрай него, независимо дали минава да му помогне, оплюва го или го подминава с безразличие. Бил като огромно миризливо лайно по средата на улицата и никой не искал да си изцапа ръцете, та да се отърве от него. От време на време проявявал някаква параноя, но безсмислена. Тъй като се беше довлачил на дъното на съществуванието си, никой не можеше да го закопае по-дълбоко в обществената кал. Но явно това, от което се страхуваше, не бяха хората. Не беше липсата на контакт, или гладът, или студът. Не беше никаква материална липса или физическо ощетение. А това, от което го беше страх повече от самия страх, беше че проблемът може би дори не беше душевен. Страх го беше, че не изпитва страх. Страх го беше, че е спрял да съществува като човешко същество. След много време се озовал в моргата. Погребение нямало - нямало никой, който да го разпознае или да плати за свестна церемония. Имало само двама лекари. В моргата стояли, стъписани от трупа, който виждат пред себе си.

 - Красота - казал с отвращение единият лекар.
 - Счупил прозорец и почнал да дълбае в гърдите си - отговорил другия.
 - Да ДЪЛБАЕ?
 - Да... доведе го една стара жена. Горката, щяла да получи инфаркт като го видяла. Силна жена.
 - Разказвай...
 - Разхождала се из града. Докато подминавала един от контейнерите, в които клошаря спал, чула някакви адски писъци и бръщолевения. Отишла и го видяла, едва не си откъснал сърцето, части от гърдите му лежали на земята, а той си дращел със стъклото по ребрата... Добре ли си?
 - Да, продължавай, не съм гнуслив.
 - Жената ми каза, че докато набирала 112 той измърморил, помолил я, да му намери душата. Човекът едвам станал и упорито опипвал земята, все едно си я е изпуснал някъде.
 - Симпатичен човек.
 - Да... каза също, че умрял два пъти. Първия път бил в клинична смърт още в линейката. Две минути - без пулс. После се събудил, хванал я за ръка, казал й да му намери надеждата и издъхнал.

Двамата лекари стояли и не могли да проумеят това, което гледали.

 - Чакай малко - обадил се другия лекар - каза "надеждата". "Да му намери надеждата". Не ми ли каза по-рано, че е търсил душата си, а не надеждата?
 - Така ми го разказа жената. Има ли значение, може да се е объркала. Хайде, лека нощ, аз се прибирам.
 - Лека.


Клошарят се събудил в празна стая. Лежал на пода, а до него седяло едно гологлаво дете, най-много на 10 години, помислил си той. По едно време погледнал ръцете си, докоснал лицето си и разбрал, че се е подмладил с няколко години. Подмладил се е до времето преди инцидента. Преди да се превърне в клошар. Носил чисти дрехи, но раната още седяла на гърдите му. Зад гологлавото дете се разкрил огромен, като безкраен рафт с наредени на него различни пясъчни часовници. Едните били със странни форми, направени от дърво, което очевидно било остаряло. Другите пък били бледи, с чисти стъкла и орнаментирани. Някои с дребни песъчинки, а други - с малки камъчета. Изведнъж цялата стая се осеяла от часовници, а пред гологлавото момче стояли останките от един счупен, някога красив, но сега ужасяващо избледнял пясъчен часовник. Попитал го първото нещо, което му хрумнало:
 - Това аз ли съм?
 - Събирам ти душата.
Клошарят изтръпнал. "Душата..." повторил, задишвайки се тежко.
 - Душата, да. Падна от рафта. Съжалявам много. Знаеш ли защо те беше страх, че не можеш да си намериш душата?
 - Защото... защото хората, които обичах ме изоставиха. Не ме подкрепяха. Защото всички се погубиха и... не ми оставиха капчица надежда.
 - Не е точно така. Не казах, че другите пясъчни часовници са те избутали, защото им е тясно. Ти сам си паднал. Вярно е, че пясъкът в тях почна да пада по-бързо в един момент, но беше след като твоята стъкленица се счупи. Твоята душа не загина, защото те те изоставиха. Твоята душа загина, защото ти изостави всяка надежда за тях. Ти вдигна ръце от хората, които обичаш, защото поеха по лош път. Съжалявам, че ще го кажа, но доказва колко ти струва обичта.

Клошарят пророни сълза и зададе един последен въпрос:
 - В Ада ли ще отида?
Момчето се изсмя:
 - Адът е душевно понятие. Хората, които вярват в Ада и Рая и имат души, с които да се преоценяват сами отиват там, където се страхуват или вярват, че заслужават да отидат. Ти се отказа от душата си. Виждаш ли този пясък? Той отива в почвата. Ще те превърна в... нещо. Плачеща върба харесва ли ти?

Клошарят се събудил в линейката до старата жена. Тя му продумала:
 - Чуваш ли ме? С какво да ти помогна?!?
Той я хванал за ръката и й казал:
 - Намери ми надеждата!

... и умрял.

Из архивите: част 2

Още простотии от близкото ми минало:


***


Да продължим с глупавите приказки.

Имало едно време една крава с най-дългото име на света, която обичала приключения и мразила бикове. Името и било КСНДИНСКОПИМБ. А ИМЕнно - Кравата С Най-Дългото Име На Света, Която Обичала Приключения И Мразила Бикове. Кравата живяла на едно място, наречено ПНСНИОСБСКИМ. А ИМЕнно - Под На Селото На Изток От Столицата Билборда С Кравата И Млякото. КСНДИНСКОПИМБ веднъж се събудила и видяла че БСКИМ изчезнал. Това дало начало на реформите в съществуванието на млекоизхвърлящото чифтокопитно. Като за начало, тя вече не живяла в ПНСНИОСБСКИМ. Местоживеенето записано в документа ЕДВЗДНФГ (А ИМЕнно Един Документ В Задния Джоб На Фермера Гошо) вече бе сменено на ИСДСДВНБСКИМ. А ИМЕнно Източното Село До Столицата Дето Вече Няма Билборд С Крава И Мляко. ФГ (или фермера Гошо) имаше пълно име, което беше ЕФСЕШЕГЕКСИЕКДЖПНСНИОСБСКИМ.

А ИМЕнно - Един Фермер С Една Шапка, Едни Гащи, Една Купа Сено И Една Крава Дето Живее Под На Селото На Изток От Столицата Билборда С Кравата И Млякото

Да обаче след като местонахождението на КСНДИНСКОПИМБ, преди известно като ПНСНИОСБСКИМ, сега променило се на ИСДСДВНБСКИМ във ЕДВЗДНФГ, името на ЕФСЕШЕГЕКСИЕКДЖПНСНИОСБСКИМ вече не било ЕФСЕШЕГЕКСИЕКДЖПНСНИОСБСКИМ, а ЕФСЕШЕГЕКСИЕКДЖПНСНИОСБСКИМНВЖВИСДСДВНБСКИМ. А ИМЕнно - Един Фермер С Една Шапка, Едни Гащи, Една Купа Сено И Една Крава Дето Живееше Под На Селото На Изток От Столицата Билборда С Кравата И Млякото, Но Вече Живее В Източното Село До Столицата Дето Вече Няма Билборд С Крава И Мляко.

Поуката от тази приказка е, че колкото и спокойно да се чувстваш под билборди, изведнъж една малка промяна бележи живота на много хора до края на живота...
на тези много хора. И най-вече поуката е Дайте, Аджеба, Една Банкнота, Аджеба. Инак Полусъществуванието Осъществява Края (си) (може и ми), Аджеба, Трагичния Армагедон.
(ДА ЕБА И ПОУКАТА)

Aко тази поука не ви харесва, имам и друга, още по-неприятна:
На мене ми се еба майката от тия съкращения. А сега се пробвайте да я прочетете на някой!

Из архивите

Намерих доста интересни работи в компютъра си, докато търсих едни други интересни работи и мисля, че това ще ви е интересно, ако можете да смогнете на хаотичните размишления, които съм имал преди * години.


***



И Вълчо получил запек, задето изял Червената Шапчица. До това заключение достигнал, преди да дойде Ловеца с главно Л, да му даде друго заключение. "Запек?" - запитал се Ловеца, разпаряйки корема на Вълчо. "Запек ли бе, гадино?" - повторил Ловеца, докато вадил Червената Шапчица, към която изпитвал някакво странно, лъхащо на педофилия, привличане. "Запек ли бе, мамицата ти вълча", каза отново Ловеца, докато буташе камъни в разпорения корем на Вълка, който от своя страна, по това време, потънал в агонията си, викаше почти безсилно "АНЕСТЕЗИОЛОГ!"... Очевидно сводника се грижеше внимателно за работниците си...

Вълчо се събуди с издут, тежък, зашит корем, пълен с камъни. Стана, почеса си кратуната и рече:

"Запек ли бе, да си пикам на голямата уста?!?"

Поуката, драги ми читатели е, че на червено не се пресича. И ако видите малко, симпатично момиченце, носещо цвета на изкушението (познат ни от скъпия ни светофар), просто трябва да си стоите на шибания тротоар, щото иначе ще захапете предната броня на удобно ускоряващия ТИР, минаващ мирно по улицата, наречен съдба. Щото, както някои затворници биха казали - малко момиченце? Храна? Пуста гора? Поемеш ли по този път, ще се събудиш със запек (В тази връзка, за да завършим баланса между сравненията в приказката и реалния живот, нали знаете какво правят с изнасилвачите в затвора?). 


***


Да продължим с глупавите приказки.

В една паралелна вселена, в еквивалент на нашия Свят, имало само една империя. Тази една империя имала само един император. Този един император имал само едно царство. Това едно царство имало само един престол. На този един престол той полагал своето едно седалище. Уви, удобно разположен до седалището, не бил само един сферичен носител на ДНК, a цели ДВА! Но в тази единична тенденция, торбата, пренасяща топките на императора, също е само една. В това леко лирическо отклонение показваме, че въпреки че е император, императорът е само човек. Стига отклонения. Този император, който по спомени от предишната ми, в диктаторски стил, приказка, беше Хан, по-късно провъзгласен за Княз от предишния вожд на племето, който наричаха Шаман, ще назова Цар, за да мога напълно да ви прецакам историческите познания за доминантните понятия в древните йерархии. Та този цар имал много време на разположение и решил да се впусне в живота, тъй като септичната му яма зависела от това. Близо до тази империя имало една златна мина. В тази златна мина имало (представете си) злато. Това злато, поради царски устав (да, споменах ли, че в тази толкова идилична империя уставите се пишат от Царя, мдам, много е интересно) се е обявило за доста ценно. Та поради удобно и символично поставения за сюжета свински грип в двете топки на императора (особено в лявата му) Царя имал много време да си крои пъклените планове, защото му писнало да чака за смъртта си (още не са измислили парите, очаквате ли лек за свинския грип в тая история, МОЛИМ ВИ СЕ!). Тази империя се прославяла с безкрайните си гори. По онова време на тяхната планета, която приличала много на нашата, много ограничени хора били изминавали цялата обиколка на планетата, но не им хрумнало, че планетата била с формата на геоид. Заключението, до което стигнали те е, че планетата им е безкрайна, но поради липсата им на знания за други измерения, те изпускали прохода към останалата безкрайност и се връщали от началото. Още една от великите приумици на царя. Та "безкрайната" империя се славила с "безкрайните" си гори. Докато си гледал портрета, направен семпло с черни очертания върху стария стар пергамент (да, имали са пергамент, трябва да спра с тия скоби), на него му хрумнала идея. Горите са безкрайни. Пергамента се добавял от лаврово дърво. Дървета колко искаш, та наслаждавал се на портрета си и след малко му хрумнала брилянтна идея. като в една, както споделих по-рано, идилична империя, отново на Царя му хрумнала идеята, че всички трябва да получават една и съща заплата в злато за труда си. Но видите ли, въпреки хитрия план, да се издигне в очите на обществото, той пропуснал един много голям недостатък на иначе хитрия си план - ТОЙ ПОЛУЧАВА ЕДНАКВА ЗАПЛАТА!А златото не достигало. Затова, за да си поправи грешките от стария план, с нов, по-глупав план (усещате ли глупостта на царя колко е удобна за бедното ми въображение), царят почнал да разсъждава:

"Хмм... имам много дървета. Но това е единствената открита златна мина в империята. Предполагам, че и дърветата в този случай са изчерпаеми, но за това ще си мълча. Ами ако обявя хартията за ценна. Хората ще ми се подиграват, няма да ми вярват. Хмм... но ако им давам злато в замяна на подпечатаните от мен хартии, с идеята да създам уж по-организирана търговия, ще получавам цялото злато, а и ще създавам хартийки, с които ще получавам още повече злато"

Ако великия ни Цар имаше познания по квантова физика, мозъка му щеше да влезне в резонанс със себе си и да се самоизтрие. А и нямаше да ми служи за пример. Така Царя създал парите. Но не му били достатъчни. Очевидно хартийките не били достатъчно разграничаващи масите на бедни и богати. Трябвало да създаде и по-незначителни предмети за търговия. За да усложни и обърка системата за простия селянин, той въвел и монетите. Свикал най-добрия си поет и му казал:

"Почни да пишеш:

За искрено глуповатия си народ, аз създадох валута - валута, която ще разграничава изключително простите, от абсолютно безнадеждните, и тези две групи от безнадеждно простите (царя бил доста красноречив, чудо, че е имал нужда от поет). Валута, която представлява малка, плоска, обла монета. Плоска като кратуната, с която уж си служите, обла и малка, като мозъка в тази кратуна и заслепяваща - като моите хитри измами.

Вашият грозен, омразен цар"

Минало се време, поетът излезнал пред обществото и почнал да чете великото обръщение на Царя към неговия народ:

"За невъобразимо находчивия си народ, аз създадох валута - валута, която ще улеснява организацията сред обществените социални групи като ги разграничава на упоритите, работливите и гениалните. Валута, която представлява малка, плоска, обла монета. Плоска, като красивата земя, на която стъпвате. Обла и лишена от грубости, като душите, които сте изляли в работата си за царя и малка, като ролята на скромния ви цар във вашия прогрес. И най-вече заслепяваща, като непоколебимата ви лоялност.

Вашият признателен, любвеобвилен цар"

Нека прекъснем за малко и дадем думата на критика, който би прочел тези дълги, сложни, заплетени, ненужни редове. Какво би казал? Та това е простотия! Толкова проста история:

"Царят създал парите за човека, парите развалили живота на човека, а царят бил щастлив". А други, когато се намесват в такива жизненоважни дебати, се обаждат с готов аргумент "Не е толкова просто". А идеята е съвсем различна. Причината да не е толкова просто, е че самите хора са си го усложнявали с всяка изминала година, всеки изминал век, всяко изминало хилядолетие. Купчини и купчини от примери, които се води, че трябва да ни поучат, а се оказва, че ни водят до повторение на грешките, които сме се опитвали да избегнем. Преди време разказах тази история на един познат и той ми каза "Прав си. Проблемът идва от парите." Толкова неловко се изсмях, че ми идеше да му се изплюя на физиономията. Проблемът не идва от парите. Идва от човека. Постоянно подминавам хора, повтарящи една и съща реплика "Не е толкова просто". Сложно е, защото вие сте си го усложнили. Но да завърша историята.

Евентуално царят си умрял от свинския грип в топките. Но като по чудо, бедните свински грип не хващали, което било повече от учудващо, защото доста голям процент от бедните се грижели за шунката на империята. Странно... хмм... но няма значение, казал умрелият цар. Имало едно племе, което явно не било открито в безкрайната империя. То не изсичало горите си за хартия, не одирало животните си за дрехи и не ги колило за храна. Използвало гъстата зеленина за дом, плодовете на природата за храна и спътника в живота им за топлина. Те не създали парите, не били болни от свински грип и нямали проблеми. Идеално малко общество, а? Идеално, може би недостижимо. Невъзможно.