Намери ми надеждата

Още едно старо и нередактирано:


***


Имало един ненормалник. Човекът не винаги бил луд, стеклите се обстоятелства го принудили да изперка. Не живял - тънел в мизерия. Завивал се с каквото намери и се криел по входовете на хората и им осмърдявал живота. Всички го мразели - постоянно миришел на алкохол, постоянно немит и отвратителен. Всеки път щом се опитали да го изритат от входа издавал смесица от истеричен смях и необуздан болезнен рев.

Човекът не винаги бил такъв. Не винаги е оцелявал в канавката. Не винаги е псувал всеки, който мине покрай него, независимо дали минава да му помогне, оплюва го или го подминава с безразличие. Бил като огромно миризливо лайно по средата на улицата и никой не искал да си изцапа ръцете, та да се отърве от него. От време на време проявявал някаква параноя, но безсмислена. Тъй като се беше довлачил на дъното на съществуванието си, никой не можеше да го закопае по-дълбоко в обществената кал. Но явно това, от което се страхуваше, не бяха хората. Не беше липсата на контакт, или гладът, или студът. Не беше никаква материална липса или физическо ощетение. А това, от което го беше страх повече от самия страх, беше че проблемът може би дори не беше душевен. Страх го беше, че не изпитва страх. Страх го беше, че е спрял да съществува като човешко същество. След много време се озовал в моргата. Погребение нямало - нямало никой, който да го разпознае или да плати за свестна церемония. Имало само двама лекари. В моргата стояли, стъписани от трупа, който виждат пред себе си.

 - Красота - казал с отвращение единият лекар.
 - Счупил прозорец и почнал да дълбае в гърдите си - отговорил другия.
 - Да ДЪЛБАЕ?
 - Да... доведе го една стара жена. Горката, щяла да получи инфаркт като го видяла. Силна жена.
 - Разказвай...
 - Разхождала се из града. Докато подминавала един от контейнерите, в които клошаря спал, чула някакви адски писъци и бръщолевения. Отишла и го видяла, едва не си откъснал сърцето, части от гърдите му лежали на земята, а той си дращел със стъклото по ребрата... Добре ли си?
 - Да, продължавай, не съм гнуслив.
 - Жената ми каза, че докато набирала 112 той измърморил, помолил я, да му намери душата. Човекът едвам станал и упорито опипвал земята, все едно си я е изпуснал някъде.
 - Симпатичен човек.
 - Да... каза също, че умрял два пъти. Първия път бил в клинична смърт още в линейката. Две минути - без пулс. После се събудил, хванал я за ръка, казал й да му намери надеждата и издъхнал.

Двамата лекари стояли и не могли да проумеят това, което гледали.

 - Чакай малко - обадил се другия лекар - каза "надеждата". "Да му намери надеждата". Не ми ли каза по-рано, че е търсил душата си, а не надеждата?
 - Така ми го разказа жената. Има ли значение, може да се е объркала. Хайде, лека нощ, аз се прибирам.
 - Лека.


Клошарят се събудил в празна стая. Лежал на пода, а до него седяло едно гологлаво дете, най-много на 10 години, помислил си той. По едно време погледнал ръцете си, докоснал лицето си и разбрал, че се е подмладил с няколко години. Подмладил се е до времето преди инцидента. Преди да се превърне в клошар. Носил чисти дрехи, но раната още седяла на гърдите му. Зад гологлавото дете се разкрил огромен, като безкраен рафт с наредени на него различни пясъчни часовници. Едните били със странни форми, направени от дърво, което очевидно било остаряло. Другите пък били бледи, с чисти стъкла и орнаментирани. Някои с дребни песъчинки, а други - с малки камъчета. Изведнъж цялата стая се осеяла от часовници, а пред гологлавото момче стояли останките от един счупен, някога красив, но сега ужасяващо избледнял пясъчен часовник. Попитал го първото нещо, което му хрумнало:
 - Това аз ли съм?
 - Събирам ти душата.
Клошарят изтръпнал. "Душата..." повторил, задишвайки се тежко.
 - Душата, да. Падна от рафта. Съжалявам много. Знаеш ли защо те беше страх, че не можеш да си намериш душата?
 - Защото... защото хората, които обичах ме изоставиха. Не ме подкрепяха. Защото всички се погубиха и... не ми оставиха капчица надежда.
 - Не е точно така. Не казах, че другите пясъчни часовници са те избутали, защото им е тясно. Ти сам си паднал. Вярно е, че пясъкът в тях почна да пада по-бързо в един момент, но беше след като твоята стъкленица се счупи. Твоята душа не загина, защото те те изоставиха. Твоята душа загина, защото ти изостави всяка надежда за тях. Ти вдигна ръце от хората, които обичаш, защото поеха по лош път. Съжалявам, че ще го кажа, но доказва колко ти струва обичта.

Клошарят пророни сълза и зададе един последен въпрос:
 - В Ада ли ще отида?
Момчето се изсмя:
 - Адът е душевно понятие. Хората, които вярват в Ада и Рая и имат души, с които да се преоценяват сами отиват там, където се страхуват или вярват, че заслужават да отидат. Ти се отказа от душата си. Виждаш ли този пясък? Той отива в почвата. Ще те превърна в... нещо. Плачеща върба харесва ли ти?

Клошарят се събудил в линейката до старата жена. Тя му продумала:
 - Чуваш ли ме? С какво да ти помогна?!?
Той я хванал за ръката и й казал:
 - Намери ми надеждата!

... и умрял.