Отивам да се самоубия

Отивам да се самоубия - каза Диоген.

Учениците му бяха свикнали на чувството му за хумор и гледаха на всяко негово изказване като на гатанка. Не че Диоген имаше постоянни ученици. На някои им писваше да му слушат шегите и решаваха, че е ненормален или е просто човек, който търси внимание. Други просто не се гордяха с факта, че живееха животите си по примера на предимно гол човек, живеещ в бъчва. Въпреки това, тези, които оставаха, все се опитваха да разбият шифрите на Диоген Синопски. Често учениците му говориха за него и казваха, че за да разбереш Диоген, трябва да търсиш вица. Всяко негово изказване се градеше около присмешка. Много от учениците му не бяха много разсъдливи и често му задаваха малоумни въпроси. Риск, който Диоген рядко осъзнаваше, че поема, изказвайки се по елементарен начин – рискът да си говори с елементарни хора. И често се отегчаваше от сериозни разговори, когато виждаше, че не водят доникъде и завършваше с някакъв бъзик, над който бившите събеседници да си блъскат мълчаливо главата или с тази фраза – „Отивам да се самоубия”.

Хората, често се плашиха за него, сякаш не знаеха колко е приспособим и непреклонен пред обстоятелствата си. Веднъж чули, че Диоген бил хвърлен на кучетата с пръчка в ръка. Какво ли е правил, че го хванали с пръчка в ръка и защо ли го хвърлили на кучетата? Друг път се разнасяло слух хората да стоят далеч от него, защото е бил нахапан от кучета и се е разболял. Според някои дори веднъж дотолкова е предизвиквал организма си, че се е разболял след като е изял суров октопод. Но дори след срещата му с Александър Велики, след която знаели, че какъвто е устат няма как да оцелее, той все пак се връщал по-жив от всякога. И винаги с някой весел анекдот. Казвал как всъщност предложил да го хвърлят на кучетата без резултат, разказвал за заплахите, които получавал от заможните деца, след като се подигравал с тях. Разказвал и как дори когато бил налаган с пръчки, не е бил той унизения. И макар и запознати с триумфалните му приключения сред обществото, всички негови последователи винаги се страхуваха за живота му. Накрая дотолкова му писнало от досадните тревоги, че ги успокоил с това, че ако някога умре, то ще е по негова си воля. И от тогава всеки път, в който някой се загрижеше за него, той напускаше разговора с усмивка на лицето и с думите:
 - Отивам да се самоубия.

Когато спряха да му се връзват, хората научиха един от най-важните уроци, които някога бяха научавали от Диоген – какво прави човек с живота си си е негова работа. И след като живяха в страх, приеха мъдростта на умишлено бездомния старец и почнаха да живеят мъдро. Поне повечето. Много хора още го намираха за ненормален и често думите и деянията му потвърждаваха тези съмнения. В крайна сметка Диоген почна да използва тази фраза вместо „довиждане”. Макар и уверени в това, че поуката е да вземеш живота си в свои ръце, те все пак търсиха вица. Търсиха шегата и не бяха сигурни, че я разбират. 

Всичко в живота на учениците вървяло както трябва, докато една сутрин един от учениците не отишъл до бъчвата да събуди Диоген. Викайки го няколко пъти без отговор, той погледнал в бъчвата и видял, че го няма. Решил да го потърси и го видял недалеч от бъчвата, увит в плат, затворил очи и усмихнат. Олекнало му,че го вижда отново да се излежава на слънце и му казал, че учениците го молят да се присъедини към тях за закуска. Старецът обаче не реагирал. След много покани, ученикът леко изплашен свел глава до него и открил, че не диша. В паника извикал учениците и всички стояли около тялото му в продължение на часове и се чудили какво да правят. След много сълзи и недоумение, един младеж почнал да се смее. Били му няколко шамара, но той не успял да се овладее и почнал да разправя:

 - Схванах шегата! Все ни казваше, че отива да се самоубие и единия път, в който не казва нищо, го е направил, за да не му попречим. Така той е умрял по своя воля!

Учениците още му се дразнили, че се хили, но не след дълго един от тях го доближил и му казал със сълзи на очи:

 - Не! Грешиш! Шегата е, че той е безсмъртен!