Гошко много обичаше да си яде сополите. Всеки път, в който успееше да извади някакво огромно мътно-зелено парченце от полезното изкопаемо, си го слагаше на езика и почваше да го дундурка в устата си. Толкова беше обсебен от приятния вкус на носните си отпадъци, че дори когато ги вадеше по-втечнени, почваше да ги размята между пръстите си докато не образува идеална сополна дъвчица.
Веднъж обаче, докато гледаше някакъв филм и дълбаеше с пръст в носа си, така го съдра, че почна да кърви. Изплашен Гошко се зачуди какво да направи, затова завря една сламка в носа си, захапа я и почне да смуче кръвта. Смучеше, смучеше, смучеше, накрая ниското кръвно и недостигът на кислород го накараха да припадне.
Гошко се събуди след половин час целият в кръв и сополи. В крайна сметка осъзна, че не бяха сополите проблемът му. Не беше проблемът, че се докарваше до адски нехигиенични ситуации. Проблемът му беше, че беше прекалено стиснат. Възприемаше се като толкова безкрайно и безмилостно пълноценен, че всеки път, в който му се случваше да отдели нещо ценно от тялото си, той бързо го хващаше, преди да е избягало и го заключваше в себе си, където няма да мръдне и където ще го кара да се чувства перфектен. И въпреки че наистина възприемаше тази своя особеност да си яде секретите като недостатък, чувството за величие, което получаваше от този странен ритуал, го обнадеждаваше и го караше да си мисли, че все пак не е чак толкова странен.
"Какво толкова?" - каза си Гошко - "Ям си сополите. Не съм първия, няма да съм и последния!".
Гошко беше толкова развълнуван, че спря да се съмнява в себе си и мислеше, че го чака дълъг и вълнуващ живот, стига да можеше да улови абсолютно всеки процент от потенциала си преди да го напусне. Мислеше си, че по този начин ще постигне безсмъртие.
Уви, съдбата му се оказа по-немилостива, защото в този момент на Гошко му се доака...
Няма коментари:
Публикуване на коментар