За хляба и бонбоните

 - Днес беше успешен работен ден! Ето ти един бонбон!

Така се прибра баща ми след поредния, вероятно изтощителен, ден на работа. Просто беше усмихнат, че се прибира без много главоболия и ми даде един бонбон. Това се случваше много често и аз, за жалост, леко свикнах с идеята всяка вечер да получавам бонбон, който с нищо не съм заслужил. Бонбон, който ми е изработен.

Една вечер както си седях чух баща ми как се прибира и седнах на един стол в очакване. Вратата на апартамента изскърца бавно и измъчено и още тогава предположих, че нещо не е наред. Той тропаше тромаво и пъшкаше тежко. След като се събу, влезна в кухнята и почна да шета. Аз реших да си остана на мястото и да го изчакам да влезне в стаята ми. След около пет минути дойде с една нелепа усмивка, прикриваща предстоящия му нервен срив и каза:

 - Днес не беше успешен ден! Ето ти една филийка хляб.

Почувствах се отвратително, хванах филийката хляб и я изядох. Без вода, без да я намажа, без нищо. Сурова филия хляб. Преглътнах я. Стори ми се като нещо правилно.


Десет години по-късно вече бях приключил с образованието и бях решил, че е време да почна да помагам с парите вкъщи. Намерих си работа, обучих се и за един месец всичко вървеше по план. Накрая на месеца се зачудих какво да направя с първата си заплата и се сетих, че баща ми ми даваше по бонбон на ден. Двадесет работни дена - цяла кутия с бонбони. През целия път се хилих и се чувствах горд със себе си. Мислих си как ли ще реагира баща ми, дали ще се зарадва, дали ще му харесат бонбоните и тем подобни простотии. Накрая се прибрах и му ги дадох. Той беше изморен след поредния, вероятно изтощителен, ден на работа. Дори и да се е зарадвал, по физиономията му не можеше човек да каже дали е просто женен или някой друг го е наръгал.

Въпреки това на мен настроението си ми остана и на следващия работен ден.
Да де, ама когато човек забравя за реалността, винаги ще намери къде да го сръчка. И сгафих на работа. И ми се караха. И ми беше гадно.

Прибрах се, поразрових се из кухнята, извадих филия хляб и щях да се разрева. Реших обаче да се стегна малко и да отида в спалнята, да се пошегувам нелепо пред баща ми. Влезнах при него и му подадох филийката хляб:

 - Днеска не беше успешно. Ето ти хляб.

Той се обърна, усмихна се, взе филията и я налапа на две хапки. Докато я дъвчеше, забелязах, че под леглото си беше оставил кутията с бонбоните, която му бях купил. Не беше разопакована, дори цената й стоеше още на целофана. Недоумявайки го попитах:

 - Защо не си пробвал бонбоните, не ти ли харесват тези?

Баща ми се изхили и каза:

 - Нищо им няма на бонбоните. Истината е друга - хляб след провал е десет пъти по-ценен от бонбони след успех.

Момче и клошар

На спирката на 280 седи момче и клошар.

Момчето е с раница и е прилично облечено, дрехите са му чистички, обувките му изглеждат достатъчно скъпи, изглежда като дете, което си живее добре. Поне така изглежда де. Техните се грижат за него и очакват от него след 12-ти клас да следва в някой университет, където, разбира се, ще го приемат, защото е умно и има невиждан потенциал. Докато е в университета ще се е пробвал на няколко работи, защото техните малко или много ще са се охарчили покрай образованието му и финансовото им положение ще стане доста неприятно. Така момчето хем ще учи, хем ще трупа опит за по-хубава работа, да представи на интервю, че не е вчерашен. Да покаже CV, хубава снимка, да е представителен, да има изисквания за заплатата и работното време...
Момчето съвсем не иска да е преуспял банкер, или адвокат, или счетоводител, или която и да е от тези високоплатени професии. Той просто иска да живее. И въпреки че родителите му биха му казали да стои далеч от клошари, защото се страхуват за безопасността му, той не вижда клошар до себе си, а просто човек в определена ситуация. И с право - клошаря определено е човек в доста определена ситуация.

Клошаря си е клошар - дрипа върху дрипа, няма зъби, ма се хили, едвам гледа, ма като те погледне вижда през тебе, косата му не е коса, а слоеве от продърпана козина, дето му е залепена на главата с кир. Ей такава - обикновена гледка. Клошаря гледа момчето и се усмихва. Много за миналото му не се знае, знае се само че има от всичко по малко. Работил е, учил е, бил е женен, живял е в дълг, не е работил, станало е инцидент може би, пил е, пушил е, много неща е имало и някои от тях са доста човешки и доста предвидими. И все пак, в окаяното си състояние той гледа момчето и се усмихва. Заговаря го, има нещо в него, което му харесва. Има някаква обич. Пита го как е училището и му отвръща с това как е било училището тогава. Почва да му разказва своята история, момчето от време на време допълва със своя бегъл, но доста различен опит. Двамата се разбират. Все едно са един и същ човек...
Клошаря обяснява как и той е бил малък и е учил. Как и той се е надявал да стане нещо от него и да може да се грижи за семейството си. Момчето пък от своя страна му говори за амбиции как няма да е като клошаря на улицата. Клошаря му го пожелава най-искрено. Говорят си, днес е много хубаво времето, най-накрая малко слънце да грейне. Къде се дяна този автобус? 280 по принцип е много редовен, ма в тия задръствания. Айде, той поне е нов, ма другите отдавна са за смяна. А бе и двамата се съгласяват - гадна държава, един градски транспорт да не може да уреди. Но няма начин - ще се чака.

И двамата цял живот са чакали и продължават да чакат. И двамата са имали семейство, и двамата са имали образование, и двамата са имали възможности. И двамата са били амбициозни и изпълнени с надежда. И момчето, и клошаря...

На спирката на 280 седи момче и клошар.