Деменция

Този разказ е на най-добрият ми приятел. Писал го е за негов доста скъп човек и докато го четох си припомних за един мой доста скъп човек. Накара ме да си спомня за сина на една стара жена, който плачеше пред нея и й казваше 'Мамо, аз съм', а тя му отвръщаше с 'Извинете, не ви познавам'. 

Накара ме да се замисля... когато видиш един човек с диагноза,

който по документ не знае къде се намира,

дали всъщност той не знае къде се намира.

Този разказ не е мой.

- Денис

 

Началото на един край
Зима. Леден вятър. Студено, а снежната покривка придава образ на бяла пустош. Свечерява се. Слънцето отдавна се е изгубило нейде зад панелните жилища, хвърлили сенки като призрачни фантоми. Сумрака се гони с нощта из тихите стаи на апартамента, докато се чува ритмичното настоятелно чукане от остър предмет по входната врата. Тихо е. Тя е в къщи и дори не подозира какво ще се случи в следващите часове. Мракът вече надделява над малкото оцелели искри светлина, борещи се безцелно да не се изгубят в черната мъгла. Тъмно е. Настоятелното чукане продължава да отеква силно в коридора, сякаш вече е време. Време е дългоочакваният гост да влезе в дома. От другата страна на вратата само острата като бръснач стомана проблясва, осветявана неясно от далечните улични лампи. Аз също съм в къщи. С ръце зад гърба си, гледам замислено в старото дърво, което се поклаща тромаво пред прозореца. Порцеланов звук ме стряска и  се обръщам уплашен към празната стая. Тръпки пронизват гръбнака ми и се прокрадват бавно по цялото ми тяло. Пулсът ми е ускорен, вниманието изострено. Няма никой. Било е сеизмичен трус, разклатил чиниите на сушилника. Но се оглеждам внимателно за да съм сигурен, че няма нищо.
    Мъртвешката тишина бе разчупена от съвсем тихо скръцване на врата. Изострих уши и се обърнах към идващия звук. Чуха се бавни, ситни, плахи стъпки а после се показа и Тя. Бе излязла от стаята си, наметната с жилетка и препасана с жълт пуловер. В ръцете си държеше електрическа печка, а на лицето и бе изписан лек уплах, примесен от притеснение. Мина по коридора и отиде до входната врата и се спря. Ослуша се. Сякаш знаеше, че Той е от другата страна на вратата и чака да дойде време. Тя не посмя да отвори. Върна се обратно по тъмния коридор със същите плахи крачки. Не издържах и щом очите ми я срещнаха учудено я попитах:
    -Какво става?
    -Ааа..? – едва отговори Тя. Като чели изобщо не беше забелязала, че съм там.
    -Какво става? Всичко на ред ли е??
    -Аа... – вече ме беше познала – нищо нищо няма...всичко е на ред – каза Тя с тънък гласец, стискайки силно електрическата печка. Нищо не беше на ред. Всичко тепърва започваше. Кошмарът едва се заформяше като торнадо над нас, а Тя бавно се прибра в стаята си. За миг всичко пак затихна. Нощта бавно се спускаше над сивия град, изсмуквайки и последните късове светлина. Ето го. Пак това ритмично, остро чукане на входната врата. Знаех, че Той е там но бързо подминах вратата и влязох в стаята си. Не исках това да започва, но беше неизбежно. Рано или късно Той щеше да дойде и да започне да чука пак така настоятелно, за това трябваше да се подготвя психически.
    Не след дълго и дъщеря и се прибра от работа, притеснена за нея. Остави си нещата и побърза да отиде да я види. Когато влезе я завари да се облича и да събира разни неща в пликове.
    -Какво правиш?! – притеснено я попита дъщеря и.
    -Събирам си нещата – спокойно отвърна Тя – нали ще се местим?
    -Никой никъде няма да се мести. Живеем в този апартамент от повече от тридесет години, моля те, свали си якето.
    -Тогава какво правим в тази банка? – попита Тя несигурно.
Нямаше престава къде се намира. Какво се случва. Трудно разпознаваше хората. Нямаше доверие на никого.
    -Каква банка, бе жена? У дома си! Моля те съблечи се и си свали шапката – отчаяно направи опит да я разубеди дъщеря и.
    Като по чудо Тя я послуша и остави, с каквото се беше захванала. Дъщеря и притеснена повика бърза помощ и им обясни за какво става дума. След близо два часа чакане и нерви, линейката беше тук и екипът влезе тромаво през входната врата, извинявайки се за закъснението. Започнаха с прегледа,  докато дъщеря и им разказваше за поведението на майка си в последно време. Тя не знаеше какво става, съпротивляваше се, нямаше им доверие, не вярваше, че са лекари и не им даваше дори да и измерят кръвното. Някък си успяха да я прегледат и и дадоха малко лекарства, за да се успокои. Тя все още не знаеше какво се случва около нея и бе малко замаяна. Дали от лекарствата или от това, че още не беше на себе си, не мога да кажа. Дъщеря и изпрати лекарите и след известно време отиде да провери как е Тя. Лутайки се в безпорядък си мислеше, че е някъде другаде и я обвини, че само я тормози, и попита дали ще я вкарва в лудница. Никой нямаше да я вкарва в лудница, но нямаше как да го разбере.
    -...и да не ми ги водиш повече тука тия музиканти!!...
    -Това не бяха музиканти, а лекарите от бърза помощ, моля те лягай си вече..
След като я сложи да спи, дъщеря и остана будна до късно през нощта. Беше седнала в кухнята и четеше книга, в която на вярно нещата бяха далеч по добре. Всичко затихна. Възцарува отново онази оглушителна пустота. В коридора отекваше острото чукане по вратата. Той беше там. Чакаше я, но никой не беше готов да Му отвори, защото още не беше дошло неговото време. Ударите по вратата кънтяха в главите на всички, само за да напомнят, че Той стои и чака.

Годината на изпитанията

Сутрин. Сух студ. Небето бе чисто. Съмваше се и слънцето несигурно пръсваше първите си утринни лъчи върху изронените заснежени фасади на сивите панелки. Тя вече бе станала. Шеташе. Може би изобщо не си беше лягала, може би дори не знаеше, че до скоро беше нощ, а и за нея нямаше значение. Подреждаше разни неща, луташе се из стаята си, сгъваше старателно дрехи, които слагаше в найлонови пликове. Тръгваше си. Дъщеря и вече беше будна и отиде да я види. Почука на вратата и плахо я открехна, за да не я събуди, но бе късно. Тя беше будна, облечена в шушляково дълго палто, пухена шапка и един чорап. Продължаваше да събира каквото намери и да пълни пликове.
    -Какво правиш? Защо си се облякла така? – притеснено възкликна дъщеря и.
    -Ааа?...Ее.., аз ще си тръгвам вече, че ще идват гости – изненадано отвърна Тя.
    -Какви гости? Никъде няма да ходиш, ти си си у дома!
Дъщеря и я облече в домашни дрехи, сложи я да седне в старото скърцащо дървено кресло, въздъхна тежко и отиде до кухнята да и направи нещо за закуска. Когато и занесе храната я остави притеснено, отвори входната врата и излезе забързано за работа.
Той не беше там. Беше си тръгнал. Но не за дълго. Кръжеше на около. Наблюдаваше. Можеше да се долови призрачното му присъствие в късните часове на дните, точно когато мракът възцаряваше пак на небосвода. Криещ  се в сенките на мъчението и страховете, Той заставаше на входната врата, само когато се чувстваше силен и продължаваше с пронизващото ритмично чукане. Краят на пробляскващото закривено острие се срещаше с дървената врата, като че ли замахваше махало на стар стенен часовник. И може би на моменти само Тя го чуваше. Само Тя знаеше, че Той е там. Че идва за нея. Че я чака... Със ситни крачки, влачейки бавно краката си по студения теракот, Тя заставаше пред входната врата и се опитваше да я отвори. С часове стоеше права в тъмния коридор, въртейки металната топка на бравата. Не се отказваше бързо. Не беше такава. Науми ли си нещо, правеше всичко възможно да го изпълни и това доста дразнеше всички около нея, които загрижено я връщаха обратно в стаята и след куп обяснения всеки път, щом я завареха да виси пред вратата, хванала дръжката, втренчена в нищото. Искаше да му отвори, да го покани, да влезе, да вземе това, за което е дошъл. Но не. Още беше рано. Тепърва всичко започваше. И Той го знаеше, но просто чакаше. Наминаваше само за да напомни за неизбежното. А Тя продължаваше да стои пред вратата, хванала безпомощно дръжката. Искаше да отвори. Да излезе. Да се прибере. Да си отиде в къщи и този адски кошмар да приключи. Не знаеше какво се случва. Защо се случва. С какво го е заслужила и защо на нея? Това никой не можеше да каже. Беше част от магията на природата, част от кръговрата на земята. Можеше да се случи на всеки. Никой не беше застрахован и може би точно от това най-много се страхуваха всички. Да не се превърнат в счупени рицари, лутащи се отчаяно в затвора на несъзнанието, борещи се с вятърните мелници на несъществуващото.
    Излязох от стаята си. Пак беше застанала в мрачния коридор. Въртеше металната топка на бравата, която издаваше много специфично смразяващо тънко и пищящо скърцане. Скърцане, което бе способно да ме събуди в ранните часове на деня, когато Тя си тръгваше за пореден път. Мразех този звук. Презирах го. Всеки път, когато го чуех знаех че Той пак е там. И Тя го чака. Това беше моят начин да разбирам за зловещото Му мрачно присъствие. Не го желаех наоколо. Знаех, че бе неизбежна неговата поява, но някак си не желаех да се примиря с това.
    Пристъпих към Нея, за да прекратя зловещото скърцане, брутално изнасилващо всяка нервна клетка в мен и я придружих до стаята и за пореден път, за да и покажа пътя. Тя беше изгубена. Нямаше никаква представа къде се намира, къде е стаята и, какво прави, кой съм аз, коя е Тя. Разбрах за сетен път това, когато минахме покрай огледалото в коридора. Тя спря за момент, погледна в него. Беше смразяващо. Взираше се в отражението си и сякаш не виждаше нищо. Тогава отново се усети силното Му присъствие. Като че ли и Той гледаше в същото това огледало, потропвайки настоятелно с дървената част на закривения остър предмет, който бе неразделна част от него. С приканване и леко побутване продължихме по тесния коридор, намиращ края си във вратата, водеща към стаята и. Често я засичах втренчена в същото това огледало, сякаш се бореше отчаяно със себе си да намери нещо познато в отражението, спомен, белег, дори най-малката черта, която да и подскаже какво вижда.
    Но всичко бе изгубено безвъзвратно. Спомените или бяха изтрити, или се преплитаха, като стари корени, изкривени и пречупени през призмата на халюцинациите, които не я оставяха на спокойствие дори за миг. Винаги имаше някой в стаята и, все си говореше с някого, чакаше гости. Друг път стоеше на прозореца в кухнята. Стоеше и гледаше с часове. Гледаше към старото дърво пред блока, към малката горичка в между блоковете. Често се чудех какво ли вижда, какво ли си мисли. А Тя просто си стоеше тихо и гледаше. Не пречеше на никого, не правеше нищо. Стоеше и гледаше. Не исках да я притеснявам. Може би виждаше нещо, което аз не мога да видя или да му се насладя толкова, колкото Тя в този момент. Пристъпвах бавно назад и я оставях да се погледа още малко смрачаващият се зимен пейзаж, поне до колкото можеше да разбере какво вижда.
    Чуваше се телевизорът, който работеше постоянно през деня. Тя не винаги му обръщаше внимание, дори понякога не знаеше, че е там. Друг път си говореше с него. Или пък седеше във стария фотьойл и го гледаше втренчено сякаш се мъчеше да разбере какво и казва. Винаги е гледала телевизия. Още преди да се разболее, по цял ден гледаше сериали, предавания, филми. Може би и точно за това дъщеря и остави работещ телевизор в стаята, въпреки че Тя го поливаше с вода от време на време. Но не и се сърдехме. Знаехме, че не е виновна и не знае какво прави. Въпреки това, понякога, когато погледите ни се срещнеха, виждах страх. В малките и пъстри хлътнали очи можеше да се отличи точно този примитивен страх от непознатото. Защото вече всичко беше непознато.
    И така минаваха дните, седмиците, месеците...Тялото и бавно и постепенно губеше силите си. Лекарствата не помагаха особено, по скоро не влошаваха състоянието. Все се луташе изгубена из апартамента. Не знаеше от къде тръгва, на къде отива. А Той стоеше от другата страна на вратата и чакаше. Почукваше в такт с наточеното острие и припомняше за призрачното си демонично присъствие. Бе стоял достатъчно. Бе видял не малко. Знаеше какво следва, но само Той знаеше кога следва.   


02:24:43

Беше пролет. Първият слънчев ден от няколко седмици. Раззеленилите се дървета приютяваха птичките, които пееха по цял ден. Бяха се минали година четири месеца и двадесет дена от първата Му поява. Тя беше отслабнала, трудно се движеше, трудно се хранеше, едва говореше. И все пак със сетни сили продължаваше да шета, оправяше си леглото с часове и разнасяше разни дрехи, които вадеше от гардероба, и оставяше на произволни места из апартамента. Сякаш за нея това бяха най-правилните места за тези неща и изглеждаха съвсем наред. Но единственият ред, който не отстъпваше от възцарилия хаос в изкривената реалност, в която съществуваше душата и, бе продължаващото ритмично чукане по входната врата. Той стоеше там и търпеливо чакаше. Чакаше да падне и последната песъчинка време от часовникът, който само Той виждаше.
    Минаваше дванадесет на обед. Дъщеря и тъкмо се беше прибрала от работа, за да я нахрани. Стопли храната и я занесе в стаята и. Тя беше в леглото си. Телевизорът работеше, но бе там сякаш само за фон. Тънките завеси се спускаха ниско до пожълтелия балатум, не за да спират светлината, а по скоро само да я ограничават. И все пак беше достатъчно светло, тъй като следобед Слънцето се обръщаше и огряваше западно изложената стая. Вратата бавно се отвори и дъщеря и влезе с белия поднос. Остави го на масичката и и помогна да стане, и да се премести на фотьойла. Вече не бе способна да се справи сама. Силите я напускаха бавно и Тя усещаше присъствието Му.
    -Хайде, време е за обяд – прикани я дъщеря и.
    -Аа... Мерси – отвърна Тя, след като бавно си извърна главата към яденето. Това може би беше единствената и адекватна реакция към околния свят. Винаги, когато някой от нас носеше храна, Тя учтиво отвръщаше с „мерси“ или „благодаря“. Сякаш наистина беше благодарна, че има кой да се грижи за нея, че не е останала съвсем сама, със своите призрачни видения.
    След като си изяде всичко, пожела да остане в стария, дървен фотьойл, покрит с зелен китеник.
    -Искаш ли да те завия, да поспиш? – попита дъщерята.
    -Да, може – отвърна Тя.
    -Добре ли е така?
    -Да, добре е.
    -Добре, ще се видим довечера.
    -На мен ли говориш?
    -Да, на теб. Хайде чао, ще се видим довечера.
    -Чао.
    Дъщерята затвори вратата след себе си и се запъти към работа. И тогава Той се завърна. Стоеше на вратата и чакаше.Чакаше и продължаваше с ритмичното чукане. Тя знаеше, че Той е там. Че я чака, че идва за нея, че срещата им е неизбежна. Чакаше я дълъг път. Беше уморена от този живот. Реши да поспи за един последен път преди да го посрещне. Онесе се и затвори очи за една следобедна дрямка.
    Привечер, около шест часа, когато дъщеря и се прибра от работа, слънцето вече озаряваше скромната стара панелна стая с едни от последните лъчи за деня. В апартамента беше тихо. Чуваха се само звуците от метални прибори и порцелан. Вечерята бе готова. Дъщерята тръгна бавно с белия пластмасов поднос по тъмния коридор. Внимателно отвори вратата, и когато влезе я завари в същото това старо, зелено кресло. Но беше закъсняла.
    Лежаща безжизнено, Тя се бе отпуснала, с положена назад глава, леко отворена уста, затворени очи и спокойно пуснати ръце. Беше се пренесла в небесното царство, за да може най-сетне душата и да намери покой. В последните си минути на земята, Тя се бе събудила за да го посрещне. Беше  събрала сили да се отвие, да стане, да изключи телевизора и да си полегне обратно в стария фотьойл. Там, където отиваше не и бе нужно одеяло, нито телевизор, а Тя навярно знаеше какво следва. Искаше да си отиде тихо и скромно от този свят.
    Когато влязох в стаята, долових тази тишина. Тя и Той най-сетне се бяха срещнали. Сякаш времето там не беше спряло, а просто свършило. Погледнах към часовника, който стоеше на етажерката над леглото. Беше спрял на два часа, двадесет и четири минути, и четиридесет и три секунди. Стрелката на секундарника съвсем леко трепваше, но беше далеч от мисълта да се помести. Работата му беше приключила. Тя нямаше да се нуждае повече от него, защото отиваше на място, където времето не значеше нищо. Погледнах обратно към нея, а Тя си стоеше там, не помръдваше. Слънцето се скриваше зад сивите панелни блокове. Отиваха си последните лъчи за деня а с тях си бе отишла и Тя. Беше легнала така, че последното нещо, което можеше да погледа преди да затвори очи завинаги, бяха точно тези пролетни слънчеви лъчи светлина, които я изпратиха от този свят.
    Мракът бавно се стелеше над сивите сгради. Птиците замлъкваха, а в далечината отекваше кучешки лай. Цареше спокойствие. Нямаше какво повече да се направи освен да стоим и да чакаме. Лекарят трябваше да я види, и да подготви документите. Не беше минал час от повикването му и дойде. Едър висок мъж с бяла къса коса и накити по ръцете. Беше облякъл тънко пролетно яке, а под него имаше тениска, на която пишеше Bцhse Onkelz и под надписа беше изобразен Той. Сякаш минаваше още един път да провери дали всичко е както трябва. Беше изобразен с отворени челюсти, разперени обятия и в лявата си ръка държеше този дълъг дървен предмет с проблясващо закривено острие. Докторът потвърди диагнозата, седна в кухнята и започна да пише. Въпреки че тениската му малко ме смути, не беше лош човек. Може би просто прекалено символичен за случая. На излизане се размина с екипа, който идваше да я поеме и да обясни какво следва. Хората я изнесоха и всичко приключи. Тя успя да се освободи от този лабиринт на несвързаност, халюцинации и безпомощност. Тук се разделиха житейските ни пътища и това беше краят. Краят и едно ново начало.

                                        С уважение: Б.П.