Прибирам се вкъщи.
Ходя си в мрака и в далечината чувам крясъци.
Пиян агресивен тип вика под нечий прозорец.
Личи си, че е готов да скочи на бой на всеки.
Но не и на мен.
Аз минавам и го поглеждам.
Той ме вижда, двата ни агресивни погледа се засичат -
неговия пуснат на свобода, а моят - сдържан.
Дори и да иска да ми посегне,
той не може.
Защото аз виждам пред себе си
този, който аз мога да бъда.
Той пък вижда пред себе си
този, който е бил.
Колкото и да е разярен и отчаян,
той не може да посегне на миналото си.
Той само посяга на себе си,
защото е минало.
Той е изгубил всичко и вие
под нечий прозорец и бие по нечия витрина.
Той посяга на хората, които имат всичко
и го пропиляват, защото той е изгубил всичко,
дори и да го е оценявал.
И не ми посяга на мен, защото в единия поглед
разбира, че вижда човек, който тепърва има
да губи.
И аз го подминавам.
Никога не бих му посегнал.
На никого не бих посегнал, пък камо ли на него.
Може би само на себе си...
Определено на себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар