Малкия пръст

Тя пристигна с лечебно излъчване и ракови намерения.

На срещата де. Имаха среща. Не беше романтична среща. Той не беше привлекателен. Просто имаше нещо в него, което казваше, че е алергичен към простотия, което го правеше добър събеседник, стига човекът срещу него да не е пълен простак. А колко хора бяха пълни простаци. Не може да се брои дотам. И той не се надяваше да е среща. Въпреки че не беше привлекателен, той със сигурност не изпитваше нужда. Не и ако идва с всички други главоболия. Любовта в обкръжението му се възприемаше твърде често твърде повърхностно, следователно той странеше далеч от такива вредни навици и си намираше нещо, с което да се разсейва.

Но тя е друго нещо. Тя ги въртеше както си иска. На малкия си пръст. Всичките бяха побъркани по нея. Не прекаляваше с грима, но го имаше там където трябваше, облеклото й винаги беше уместно и въпреки това можеше да ти извади очите и да ти откачи ченето. Докато тя се приближаваше с лечебното си излъчване и раковите намерения, мъже и жени си пречупваха вратовете да видят накъде отива това божествено създание. И какво да видят? Отива към него. Неугледния намръщен тип. С какво той е заслужил нейната компания? Реагираха неодобрително, все едно гледаха как нещо чисто и невинно бива прегазено и завлачено на задна от бакшиш.

"Хубавите ябълки ги ядат прасетата", казваха си наблюдателите докато тя се приближаваше към него с лечебно излъчване и ракови намерения. А той умираше от глад. Змийската отрова се лекува със змийска отрова. Така разсъждаваше той. Така си го мислеше и така си го каза няколко пъти преди да я прегърне с една учтива, далеч от агресивна и страстна, прегръдка. Стерилна прегръдка. Такава прегръдка, каквато подобава на човек, който не се е виждал с учителя си по математика от пет години.

Отидоха в заведение по неин избор, разбира се. За да избираш от заведения, трябва да имаш богат избор от заведения. А той не беше по заведения. А и някои заведения не бяха много привързани към него. Случвало му се беше да го изгонят от не едно заведение. Дрескод, пиянство, всякакъв арсенал от неподобаващо поведение и присъствие. Но когато беше с нея минаваше под радара на зорките надзиратели на социалните коптори.

Седнаха. Той си поръча евтина бира. Тя си поръча коктейл. Тя му се усмихна, докато той усещаше силата на малкия й пръст:

 - Как си?

"Мъжката валута е парична, а женската - малкия й пръст." помисли си той и я погледна сериозно, критично, но и твърде неагресивно.

 - Еми как да съм... - каза - ти как си?

Тя това и чакаше. Сякаш беше игра на шах и той вече беше взел решението да побутне с пръст царя, но чакаше да види докъде ще го изкара пред хората, че всъщност се е замислил сериозно над играта. Тя почна да говори и говореше, и говореше, и говореше. И не беше нещо скучно, не беше нещо тъпо. Просто не го вълнуваше. От време на време се хващаше за нещо, което и той по някакъв свой начин е преживявал и даваше пример колкото да допринесе за разговора. Хората го бъркаха за "играене". Но той не се занимаваше с хорските работи. Защото им знае цаката. Цаката е винаги да намерят за какво да се хванат и да те изядат. Той нямаше да позволи на никого да го изяде.

 - Да - каза той по едно време, в една от паузите, когато тя тръгна да говори за любовни преживявания - и аз съм го имал този момент. Много го мразя.

Тя се усмихна и измежду устните й блеснаха наточени бели зъби. Кръвожадни:

 - Защо хората са така? Защо не могат да се обичат? - каза тя като акула, кръжаща около човека в лодката.

 - Не знам, аз затова не се занимавам напоследък много много с такива неща - отвърна той и отпи от евтината бира. Видя я как си поглежда към телефона и прехапа притеснено долната си устна. - Някак си имам чувството, че всичко е един голям океан от заблуда и простотия, а аз съм потенциален удавник. Има пъргави акули, има красиви, но смъртоносни медузи, със сигурност има и китове... и аз просто не съм на място. Аз не съм моряк... аз съм удавник.

 - Е... - каза по-притеснено тя и забави кръгчето - не всички са така.

 - Да - поклати той глава и провери лодката за дупки - не всички са така.

"Мъжката валута е парична, а женската - малкия й пръст." помисли си той и я погледна сериозно, критично, но и твърде неагресивно. В същия момент телефонът й звънна. Едно бързо "Извинявай" и вече беше  навън да говори с някого. През това време той пиеше. И мислеше. По някое време отиде до тоалетната. Изпика се. Пусна водата и гледаше водовъртежа. Мислеше си за частта от него, която потъва надолу в канала. Каза си, че един ден целият той ще потъне. Върна се на бара. Тя още говореше. По някое време влезна, очевидно разстроена:

 - Ох, извинявай, аз ще трябва да тръгвам, ще ме изпратиш ли донякъде? - ето я тази усмивка.

 - Да, разбира се - той плати с валута. Тя плати с малкия си пръст.

Разхождаха се навън, говориха си пак за любовни неща. Как ли се беше подхлъзнал пак в този океан, мислеше си той и продължи да оглежда лодката за дупки. Усети как в него нахлува отровната мисъл "не всички са така...". Къш, отровна мисъл! Марш!

Накрая стигнаха до една тъмна уличка преди голямо кръстовище. Тя спря, огледа се притеснено, усмихна му се и лодката леко се развълнува. Ако това беше партия шах, царят почна да се клати.

 - Ами аз - почна тя притеснително - много ти благодаря за компанията. Наистина ме разсейва от проблемите, които имам наскоро и... - поредно нервно оглеждане - наистина много оценявам, че не си като другите.

 - Е, да - каза той, връщайки офицера в своето поле, тъй като му свършваха фигурите - все пак не всички са така...

 - Не всички са така - съгласи се тя и оголи кръвожадните си зъби в още една усмивка - особено пък ти.

От дъното на тъмната уличка се чуха стъпки. Бързи. Очерта се силует. Тя изпищя. Силуетът скочи с нож и го наръга в левия бъбрек. Жената почна да го бие:

 - Защо всеки път го правиш? Писна ми! Не е нужно да е толкова брутално.

 - Нужно е - отвърна той на земята преди силуетът да го ритне в главата - винаги трябва да е брутално....

Царят пое надолу. Силуетът му кресна:

 - Млъкни бе, боклук! Мислеше си, че ще ти върже... хората са идиоти.

Силуетът бръкна в портмонето му, извади парите, целуна я и й плати с валута. Тя му плати с малкия си пръст.

 - Не всички са така... - изсмя се той, умирайки по-геройски, отколкото беше нужно и силуетът заби ножа си в другия му бъбрек.

Царят падна с отровната мисъл. Как успя да попадне в този капан? Нали уж знаеше цаката им? Защо просто не могат хората да се обичат? Защо всички са така? Лодката кървеше в двата бъбрека. След около половин час се събуди от сирената на линейка. Някой от блока, пред който умираше, беше се обадил на бърза помощ. Дойде симпатична жена в подобаваща униформа. Допря сънната му артерия с ръка. Той притвори бавно очи.

Тя му се усмихна, докато той усещаше силата на малкия й пръст:

 - Как си?

Гласовете

Не знам защо хората стават писатели. Наистина не мога да го проумея. Със сигурност не смея да нарека това, което аз правя, писане. Не знам, просто писателите си присвояват тази дума и ревниво я пазят, да не би някой, който само си въобразява, че пише, да се пише част от колектива им. Просто виждам как някои хора прекарват целия си живот в писане, търсейки гласа си, докато аз изливам на бялото платно множеството гласове, които блъскат в черепа ми.

Хора не оценяват последния журнал на Томпсън, който е започнат преди изобщо да намери въпросния глас. А аз го оценявам, защото той тогава дори и да е имал нуждата да го намери, е присъствала по-належаща такава - да се отърве от многото.

Не знам, сядам на събиране на писатели и някой, който прилича на Бойко Борисов, ме пита "Защо пишеш?".  "Не ме гледайте мен, аз не пиша" отвръщам. Чувам едно обръщение. "Не се прави", казва тя, "пишеш". "Учтивост", мисля си аз. Ако се смятах за писател, щяха да ме анатемосат сигурно. Винаги така правят. Може и да не е учтивост. Може би просто е гладен лешояд и търси нови жертви. Чака да умрат. Така го е писала писателката. Писането не било начин на живот, а на смърт. Може би чака да се самоубия. Казвайки, че съм писател. Тан-тан-тан.

Сядаме в Мизерията. Има два пепелника на масата. Единия е отрязана бутилка пълна с чешмяна вода, тоест сива. Другият е чаша лаваца пълна догоре с черна вода. Свива се. Пали се. Зад нас има една маса, на която един нацепен батка е заспал върху една столична кифла. И двамата реват. "Сигурно се обичат", казахме си аз и адаша чрез телекинеза. Те така се обичат тук. Това е идеята за любов на много хора. Просто да имаш някого, с когото да си тъжен. Аз не я възприемам.

Свива се. Пали се. Тръска се. Говорим. Много хора. И вчера бяха много хора. Спомням си как съм го виждал адаша, писателя... в ъгъла на същото помещение, седи и гледа безизразно през прозореца, който в момента е зад гърба ми. Над него плакатите от стари концерти и снимки от стари вестници. Някъде висят и празни рамки, на които някой се е разписал с маркер. Много арт. Вчера от една от масите звучеше сръбска музика докато аз обсъждах колко е прост народа и колко е идеална тази музика за фон на дискусията. Как не ме изгониха не знам, но адашът тук се намесва:

 - Те затова не те гонят. Защото мястото е идеално. Без сръбската музика нямаше да е яко. Виж тази сграда например.

Поглеждам сградата през прозореца. Адашът ме уведомява, че точно тази сграда гледа когато не знае за какво да пише. Аз реагирам с одобрително кимане и многозначно се втренчвам в сградата. Чувам гласовете. Представям си как седя в ъгъл на заведение и описвам разпадаща се, гниеща сграда в центъра на София. Никога не бих си го причинил. Но пък като за български филм е добре. Със сигурност е по-забавно от двойката до нас, която още не мърдаше. Дали дишат? Най-вероятно дишат. Дано дишат! Аз не мога.

И някак си знам. Той може да вижда в тази сграда какво се случва. Може да проникне през ронливите стени, даже може да ги дострои с поглед, може да помести три семейства да живеят в една стая. Или едно в три. Това е и разликата. Аз като я видя виждам мъка и чувам гласовете.

Сядаме в Хич Хач-а. Има пепелници вътре. По закон не се пуши в заведения. ОКЕЙ. Свива се. Пали се. Тръска се. До нас на една от стените има голям бял екран, на който върви видео от интернет с някаква песен. Видео е силно да се каже, някаква обложка на албум си стои там статична. От време на време се уголемява и намалява. В И Д Е О !

Аз поглеждам, говорим пак за писатели, този път съм на мой терен. Това е моята Мизерия. Казвам му аз защо пиша след като В И Д Е О Т О свършва и остава бял екран. Белият екран ме изпълва, също и празният лист. Може да ме разбере. Знае как се чувствам. Просто си седи там и чака нещо да се случи, за да го отрази. Когато всичко е бяло мога да се съсредоточа върху гласовете. Могат да отидат някъде и да ме оставят на мира или, току виж, най-накрая да добият някаква членоразделност... последователност... аз съм един голям бял лист. Искам да бъда използван.

Сядаме пред народен. Гласовете този път са истински, но с нулева стойност. Просто произволни градски звуци. Като листа в гората на планински пейзаж. Всяко от тях има някаква сравнителна идентичност, колкото да послужи на авторът да се похвали колко добре изкарва детайли. И има детайл, но няма функция, по-различна от тази на един обикновен статист. Играе се хек, мирише на трева, кафеви шизофреници се търкалят по земята, други въртят обръч, млади красиви момичета псуват като трактористи. Дали Вазов е виждал такава София? Не знам, но със сигурност е имал гласове. И със сигурност е познавал трактористките по-добре от мен. Като един истински писател. Жалко, че не съм писател. Ма колко пък да е жалко, а и малко неща на този свят не са жалки.

Сега сме на народен, теренът не е наш. Не сме аз и адашът тук, а това празно платно, тази срутена сграда, е на Генов. А той твори ли, твори... Сложи хиляда Генови на един плаж, голи, да тичат и да се плезят, и няма да е толкова красноречиво, колкото един успява тук, на това красиво огромно платно. Тук е празният лист на Генов и той чака да твори. Просто иска някой да мине и да остави една цигарка, една бира, нещо. Това са прогнилите мухлясали стаи на Генов. И гласовете... Геновите гласове. Това е положението. Геновото.

А аз чувам гласовете. Единия от тях е на човек, който прилича на Бойко Борисов. "Защо пишеш?". Защото мога, Бойко... ти защо не пишеш?

Тан-тан-тан. 

Аз например не дишам. Като онази двойка в мизерията. Дано те поне дишат. Аз не мога. Пак чувам гласовете. Казват ми, че писането не било начин на живот, а на смърт.