Малкия пръст

Тя пристигна с лечебно излъчване и ракови намерения.

На срещата де. Имаха среща. Не беше романтична среща. Той не беше привлекателен. Просто имаше нещо в него, което казваше, че е алергичен към простотия, което го правеше добър събеседник, стига човекът срещу него да не е пълен простак. А колко хора бяха пълни простаци. Не може да се брои дотам. И той не се надяваше да е среща. Въпреки че не беше привлекателен, той със сигурност не изпитваше нужда. Не и ако идва с всички други главоболия. Любовта в обкръжението му се възприемаше твърде често твърде повърхностно, следователно той странеше далеч от такива вредни навици и си намираше нещо, с което да се разсейва.

Но тя е друго нещо. Тя ги въртеше както си иска. На малкия си пръст. Всичките бяха побъркани по нея. Не прекаляваше с грима, но го имаше там където трябваше, облеклото й винаги беше уместно и въпреки това можеше да ти извади очите и да ти откачи ченето. Докато тя се приближаваше с лечебното си излъчване и раковите намерения, мъже и жени си пречупваха вратовете да видят накъде отива това божествено създание. И какво да видят? Отива към него. Неугледния намръщен тип. С какво той е заслужил нейната компания? Реагираха неодобрително, все едно гледаха как нещо чисто и невинно бива прегазено и завлачено на задна от бакшиш.

"Хубавите ябълки ги ядат прасетата", казваха си наблюдателите докато тя се приближаваше към него с лечебно излъчване и ракови намерения. А той умираше от глад. Змийската отрова се лекува със змийска отрова. Така разсъждаваше той. Така си го мислеше и така си го каза няколко пъти преди да я прегърне с една учтива, далеч от агресивна и страстна, прегръдка. Стерилна прегръдка. Такава прегръдка, каквато подобава на човек, който не се е виждал с учителя си по математика от пет години.

Отидоха в заведение по неин избор, разбира се. За да избираш от заведения, трябва да имаш богат избор от заведения. А той не беше по заведения. А и някои заведения не бяха много привързани към него. Случвало му се беше да го изгонят от не едно заведение. Дрескод, пиянство, всякакъв арсенал от неподобаващо поведение и присъствие. Но когато беше с нея минаваше под радара на зорките надзиратели на социалните коптори.

Седнаха. Той си поръча евтина бира. Тя си поръча коктейл. Тя му се усмихна, докато той усещаше силата на малкия й пръст:

 - Как си?

"Мъжката валута е парична, а женската - малкия й пръст." помисли си той и я погледна сериозно, критично, но и твърде неагресивно.

 - Еми как да съм... - каза - ти как си?

Тя това и чакаше. Сякаш беше игра на шах и той вече беше взел решението да побутне с пръст царя, но чакаше да види докъде ще го изкара пред хората, че всъщност се е замислил сериозно над играта. Тя почна да говори и говореше, и говореше, и говореше. И не беше нещо скучно, не беше нещо тъпо. Просто не го вълнуваше. От време на време се хващаше за нещо, което и той по някакъв свой начин е преживявал и даваше пример колкото да допринесе за разговора. Хората го бъркаха за "играене". Но той не се занимаваше с хорските работи. Защото им знае цаката. Цаката е винаги да намерят за какво да се хванат и да те изядат. Той нямаше да позволи на никого да го изяде.

 - Да - каза той по едно време, в една от паузите, когато тя тръгна да говори за любовни преживявания - и аз съм го имал този момент. Много го мразя.

Тя се усмихна и измежду устните й блеснаха наточени бели зъби. Кръвожадни:

 - Защо хората са така? Защо не могат да се обичат? - каза тя като акула, кръжаща около човека в лодката.

 - Не знам, аз затова не се занимавам напоследък много много с такива неща - отвърна той и отпи от евтината бира. Видя я как си поглежда към телефона и прехапа притеснено долната си устна. - Някак си имам чувството, че всичко е един голям океан от заблуда и простотия, а аз съм потенциален удавник. Има пъргави акули, има красиви, но смъртоносни медузи, със сигурност има и китове... и аз просто не съм на място. Аз не съм моряк... аз съм удавник.

 - Е... - каза по-притеснено тя и забави кръгчето - не всички са така.

 - Да - поклати той глава и провери лодката за дупки - не всички са така.

"Мъжката валута е парична, а женската - малкия й пръст." помисли си той и я погледна сериозно, критично, но и твърде неагресивно. В същия момент телефонът й звънна. Едно бързо "Извинявай" и вече беше  навън да говори с някого. През това време той пиеше. И мислеше. По някое време отиде до тоалетната. Изпика се. Пусна водата и гледаше водовъртежа. Мислеше си за частта от него, която потъва надолу в канала. Каза си, че един ден целият той ще потъне. Върна се на бара. Тя още говореше. По някое време влезна, очевидно разстроена:

 - Ох, извинявай, аз ще трябва да тръгвам, ще ме изпратиш ли донякъде? - ето я тази усмивка.

 - Да, разбира се - той плати с валута. Тя плати с малкия си пръст.

Разхождаха се навън, говориха си пак за любовни неща. Как ли се беше подхлъзнал пак в този океан, мислеше си той и продължи да оглежда лодката за дупки. Усети как в него нахлува отровната мисъл "не всички са така...". Къш, отровна мисъл! Марш!

Накрая стигнаха до една тъмна уличка преди голямо кръстовище. Тя спря, огледа се притеснено, усмихна му се и лодката леко се развълнува. Ако това беше партия шах, царят почна да се клати.

 - Ами аз - почна тя притеснително - много ти благодаря за компанията. Наистина ме разсейва от проблемите, които имам наскоро и... - поредно нервно оглеждане - наистина много оценявам, че не си като другите.

 - Е, да - каза той, връщайки офицера в своето поле, тъй като му свършваха фигурите - все пак не всички са така...

 - Не всички са така - съгласи се тя и оголи кръвожадните си зъби в още една усмивка - особено пък ти.

От дъното на тъмната уличка се чуха стъпки. Бързи. Очерта се силует. Тя изпищя. Силуетът скочи с нож и го наръга в левия бъбрек. Жената почна да го бие:

 - Защо всеки път го правиш? Писна ми! Не е нужно да е толкова брутално.

 - Нужно е - отвърна той на земята преди силуетът да го ритне в главата - винаги трябва да е брутално....

Царят пое надолу. Силуетът му кресна:

 - Млъкни бе, боклук! Мислеше си, че ще ти върже... хората са идиоти.

Силуетът бръкна в портмонето му, извади парите, целуна я и й плати с валута. Тя му плати с малкия си пръст.

 - Не всички са така... - изсмя се той, умирайки по-геройски, отколкото беше нужно и силуетът заби ножа си в другия му бъбрек.

Царят падна с отровната мисъл. Как успя да попадне в този капан? Нали уж знаеше цаката им? Защо просто не могат хората да се обичат? Защо всички са така? Лодката кървеше в двата бъбрека. След около половин час се събуди от сирената на линейка. Някой от блока, пред който умираше, беше се обадил на бърза помощ. Дойде симпатична жена в подобаваща униформа. Допря сънната му артерия с ръка. Той притвори бавно очи.

Тя му се усмихна, докато той усещаше силата на малкия й пръст:

 - Как си?