Гласовете

Не знам защо хората стават писатели. Наистина не мога да го проумея. Със сигурност не смея да нарека това, което аз правя, писане. Не знам, просто писателите си присвояват тази дума и ревниво я пазят, да не би някой, който само си въобразява, че пише, да се пише част от колектива им. Просто виждам как някои хора прекарват целия си живот в писане, търсейки гласа си, докато аз изливам на бялото платно множеството гласове, които блъскат в черепа ми.

Хора не оценяват последния журнал на Томпсън, който е започнат преди изобщо да намери въпросния глас. А аз го оценявам, защото той тогава дори и да е имал нуждата да го намери, е присъствала по-належаща такава - да се отърве от многото.

Не знам, сядам на събиране на писатели и някой, който прилича на Бойко Борисов, ме пита "Защо пишеш?".  "Не ме гледайте мен, аз не пиша" отвръщам. Чувам едно обръщение. "Не се прави", казва тя, "пишеш". "Учтивост", мисля си аз. Ако се смятах за писател, щяха да ме анатемосат сигурно. Винаги така правят. Може и да не е учтивост. Може би просто е гладен лешояд и търси нови жертви. Чака да умрат. Така го е писала писателката. Писането не било начин на живот, а на смърт. Може би чака да се самоубия. Казвайки, че съм писател. Тан-тан-тан.

Сядаме в Мизерията. Има два пепелника на масата. Единия е отрязана бутилка пълна с чешмяна вода, тоест сива. Другият е чаша лаваца пълна догоре с черна вода. Свива се. Пали се. Зад нас има една маса, на която един нацепен батка е заспал върху една столична кифла. И двамата реват. "Сигурно се обичат", казахме си аз и адаша чрез телекинеза. Те така се обичат тук. Това е идеята за любов на много хора. Просто да имаш някого, с когото да си тъжен. Аз не я възприемам.

Свива се. Пали се. Тръска се. Говорим. Много хора. И вчера бяха много хора. Спомням си как съм го виждал адаша, писателя... в ъгъла на същото помещение, седи и гледа безизразно през прозореца, който в момента е зад гърба ми. Над него плакатите от стари концерти и снимки от стари вестници. Някъде висят и празни рамки, на които някой се е разписал с маркер. Много арт. Вчера от една от масите звучеше сръбска музика докато аз обсъждах колко е прост народа и колко е идеална тази музика за фон на дискусията. Как не ме изгониха не знам, но адашът тук се намесва:

 - Те затова не те гонят. Защото мястото е идеално. Без сръбската музика нямаше да е яко. Виж тази сграда например.

Поглеждам сградата през прозореца. Адашът ме уведомява, че точно тази сграда гледа когато не знае за какво да пише. Аз реагирам с одобрително кимане и многозначно се втренчвам в сградата. Чувам гласовете. Представям си как седя в ъгъл на заведение и описвам разпадаща се, гниеща сграда в центъра на София. Никога не бих си го причинил. Но пък като за български филм е добре. Със сигурност е по-забавно от двойката до нас, която още не мърдаше. Дали дишат? Най-вероятно дишат. Дано дишат! Аз не мога.

И някак си знам. Той може да вижда в тази сграда какво се случва. Може да проникне през ронливите стени, даже може да ги дострои с поглед, може да помести три семейства да живеят в една стая. Или едно в три. Това е и разликата. Аз като я видя виждам мъка и чувам гласовете.

Сядаме в Хич Хач-а. Има пепелници вътре. По закон не се пуши в заведения. ОКЕЙ. Свива се. Пали се. Тръска се. До нас на една от стените има голям бял екран, на който върви видео от интернет с някаква песен. Видео е силно да се каже, някаква обложка на албум си стои там статична. От време на време се уголемява и намалява. В И Д Е О !

Аз поглеждам, говорим пак за писатели, този път съм на мой терен. Това е моята Мизерия. Казвам му аз защо пиша след като В И Д Е О Т О свършва и остава бял екран. Белият екран ме изпълва, също и празният лист. Може да ме разбере. Знае как се чувствам. Просто си седи там и чака нещо да се случи, за да го отрази. Когато всичко е бяло мога да се съсредоточа върху гласовете. Могат да отидат някъде и да ме оставят на мира или, току виж, най-накрая да добият някаква членоразделност... последователност... аз съм един голям бял лист. Искам да бъда използван.

Сядаме пред народен. Гласовете този път са истински, но с нулева стойност. Просто произволни градски звуци. Като листа в гората на планински пейзаж. Всяко от тях има някаква сравнителна идентичност, колкото да послужи на авторът да се похвали колко добре изкарва детайли. И има детайл, но няма функция, по-различна от тази на един обикновен статист. Играе се хек, мирише на трева, кафеви шизофреници се търкалят по земята, други въртят обръч, млади красиви момичета псуват като трактористи. Дали Вазов е виждал такава София? Не знам, но със сигурност е имал гласове. И със сигурност е познавал трактористките по-добре от мен. Като един истински писател. Жалко, че не съм писател. Ма колко пък да е жалко, а и малко неща на този свят не са жалки.

Сега сме на народен, теренът не е наш. Не сме аз и адашът тук, а това празно платно, тази срутена сграда, е на Генов. А той твори ли, твори... Сложи хиляда Генови на един плаж, голи, да тичат и да се плезят, и няма да е толкова красноречиво, колкото един успява тук, на това красиво огромно платно. Тук е празният лист на Генов и той чака да твори. Просто иска някой да мине и да остави една цигарка, една бира, нещо. Това са прогнилите мухлясали стаи на Генов. И гласовете... Геновите гласове. Това е положението. Геновото.

А аз чувам гласовете. Единия от тях е на човек, който прилича на Бойко Борисов. "Защо пишеш?". Защото мога, Бойко... ти защо не пишеш?

Тан-тан-тан. 

Аз например не дишам. Като онази двойка в мизерията. Дано те поне дишат. Аз не мога. Пак чувам гласовете. Казват ми, че писането не било начин на живот, а на смърт.