Нещо гнило в Дания...

Върнах се от Гърция и се почнаха разговорите за живота в чужбина, живота в България и като цяло склонността към самоубийство сред различните територии.

Дори не знам защо го пиша това, не съм фен на Шекспир, 1:21 през нощта е и цяла Гърция прекарах с писателя и навсякъде го промотирам като писател. Той пише, не аз. Той знае какво е да седнеш на пишещата машина и да кървиш, аз само ги знам препратките. Аз съм чел, недочел. Аз съм кинофен, който дори не учи кино в НБУ. Аз съм като дете, което се вмъква по средата на филм на братята Коен, не съм на място. Само една буква ме дели от героя на Стийв Бушеми в Големия Лебовски, Дони. А и съм обречен...

И като него, между другото, не правя разлика между Ленин и Ленън. И двамата са хора, и двамата са виновни, макар и по своему. Коен братята като правят филм си го правят като че ли за себе си и критиците ги хвалят, може би, поне според мен, защото не могат да ги разберат. Когато седнеш да гледаш филм на братята Коен, не сядаш да гледаш филм. Не е като едната крайност, като например, да седнеш да гледаш някоя комедийка, както казваше един семеен приятел, да си отпочинеш малко, да не си напрягаш мозъка. Не е и като да седнеш да се възхищаваш на класиките и да издигаш имена като Копола, Кубрик и Стоун на пиадестал. Друго си е при братята Коен. С тях, поне аз, мога да си поплача, мога да се посмея и да забравя, че реалността съществува, дори и точно тя да ми е набутана в лицето с един неповторим хумор. Когато сядаш да гледаш техен филм, не го гледаш за да ги разбереш, а за да видиш мътно огледало. Смешно ти е, защото ти изглежда абсурдно и познато, но не знаеш какво точно гледаш. Недовиждаш, че там, измежду редовете на сценария, си ти - гол, грозен и размазан. 

Така и аз ще напиша нещо абсолютно безсмислено, което почва от средата и свършва в нищото. Не съм фен на Шекспир, мога да намеря откъде идва гнилото в Дания, но за мен е ирония, защото майната ви. Майната ви на всичките... Какво значи да си писател? Да пишеш? В двадесет и първи век, когато хората са изобретили движещите се картинки и никой не чете. Самоубийство. Никой не чете. И щом никой не чете, какво ми пречи на мен да си пиша каквото си искам. Стига да не пиша, че Бойко Борисов е тъпо безкомпромисно копеле, всичко е наред. А дори и да го напиша - нима може да чете. В интернет върви снимка с личната библиотека - пълна е със снимки. Човекът е усетил духа на времето. 

Иронията на нещото гнило в Дания е, че се възприемам като музикант, дори и повечето музиканти да не ме възприемат така. Възприемам се и като поет, въпреки че поетите днешно време не обичат архаизми от рода на ритъм, рима или, оле мале, смисъл... и един приятел е музикант, използвам думата "приятел" много лековато и много по мой си начин. Той не живее в България. Той се прехранва в Дания като уличен музикант. Майната й на България, на много малко места човек може да се прехранва с изкуство според някви си статистики в САЩ. Ама в Дания явно може. И ето, завърших си заигравката със заглавието още в четвъртия абзац, но най-вероятно ще продължа да пиша, защото съм безработен, приятелката ми е далеч от мен, а мозъкът ми не иска да заспи. Творецът твори, защото боли. И сега не съм самотен. Текущия етап от живота ми не е самотен етап. Просто е болезнен. Защото сега е един от малкото моменти, в които аз не съм сам. Просто всички сме в лайната. И на всички ни е гадно и само плюем себе си, защото лайномета е високо над ямата и оттам ни се кискат с маркучите в ръка. Не плюем толкова нависоко, деба. И се давим в лайна, а пък в Дания трябва да е гнилото. Хамлет да го духа, че не се кефи на бохемията. Да го духате всички дето не се кефите на бохемията, в която и да е форма. Да го духат всичките форми, всъщност. Всичко е лайна. Ола ската. Направете си услуга. Отидете до магазина, купете си лимон, вземете и едно стикерче за цена. Напишете на него с маркер Е330 и си го сложете някъде на видно място. Да си знаете. Бих ви обяснил какво значи, но майната му, намерете си го, лентяи смотани. Бохеми тъпи. Етикети. Колкото и клиширано да е да мразиш етикети, аз ги мразя най-много.

За вас всичко е етикет. Хората на моята възраст се страхуват да се обвържат и да са си верни. Страхуват се от хората, които не изневеряват.

 - Вие са кво, гаджета ли сте?
 - Ами не...
 - Ами кво сте...
 - Ами предпочитаме да не си слагаме етикети.

Да бе, разбирам. Предпочитате да си вкарвате полови органи в устите, вместо да изкарвате от тях едно едничко съчетание от букви, които ще ви накарат да се чувствате отговорни за изборите, които правите в живота си. Любов, отдаденост, приятелство... живот...

Всичко е средновековна измислица за вас. Всичко е предъвкано и изплюто, смачкано от хронологията, която ни прави безсмъртна купчина трупове. Майната му, не знам дали това нещо има сюжет и не ме ебе, защото просто ми се чернее. Просто искам да ръся обиди срещу вас по най-лицемерния начин - в шибания блог. Като изтъркан герой от американски сериал. Защото не може да си говори човек с вас. Ако ги кажа тия неща на улицата ще ми се смеят и после ще ми кажат да благодаря на капитализма, че имам правото да ми се смеят. Щото като артист съм шибан комунист, нали? Предпочитам да ме застрелят на стената. Ебал съм ви и плоските половинчати съзнания. Мислете бе, хора. Мислете и говорете. Етикети. Полове. Ужас. Да не дава Господ, и го използвам само като изказване, да ви излязат някакви думи от устата, които после ще ви се налага да защитавате. Не дай си Боже да се изплюя върху Бог, да използвам името му напразно, за да опиша отвращението си от неговото най-велико уж сътворение - човека. Плюя на човека. Плюя на себе си. Плюя на мечтите си. "Аз съм кучи син, правя го дори на сън". Това дори не са мои думи, но вие пак няма да ги запомните. Друго си е тъпия Шекспир и тъпия Хамлет. Научете един поет веднъж бе, мамицата ви. Не е гнилото в Дания.

Та така де. На магистралата в Гърция открих нови хоризонти на мисълта за самоубийство. Ма аз съм продажно копеле, ако си намеря нишичката, в което и да е от безпочвените ми полупоприща, и не умра като куче на тротоара, няма да се самоубия и само ще си мисля. И това ще ме прави лицемер. Ми майната му и на тва, мисля си всеки ден. Ставам всяка сутрин с тази идея - какво ще ме накара днес да се самоубия? И винаги отговорът е един и същ - хората. Хората ми се молят. "Самоубий се, Денисе, молим те, защо изобщо се числиш към нас, хората". Това, което наричате човещина... то е виновно за всяко мое главоболие. Защото не е гнилото в Дания, а в главите ни. След Гърция не знам дали бих помогнал на адаша писател да напише книгата. Както той казва нямам понятие от сюжет и тука почнах поне 20 такива. Дано му помогна. Аз само това съм искал да направя - да помагам. Но душевната чикия ми става като родя нещо отвратително. Някакво грозно бебе аутистче, което може да прави гениални изчисления докато не може да си закопчае ризата и не обича да гледа хората в очите, а само да ги отхвърля по най-примитивния агресивен начин. Това е моята нова поезия. Това е моят бунт. Това е моят среден пръст към нормите. И никой няма да го счупи или отреже, защото не ви пука. И няма лошо. ребъл ребъл... бла бла бла... 

Всичко е лайна. Ходих в Сърбия, нагли са. Ходих в Гърция, тъпи са. Познавах македонци, самонадеяни са. Българите сме шибаните гали на империята на Европейския Съюз. Имаме си ракия, вместо отвара и това нашето няма превземане. Никой не воюва с нас, но ние воюваме помежду си. Няма лошо, идилия е, има някаква поезия в това нещо, а и всичко е лайна и хората са кретени. И аз не знам какво да правя. Не знам къде да отида. Много пътеки ми се предлагат - Дания, Гърция, Германия, Франция, не знам...  всичките ми се струват еднакви и гадни. Всяка пътечка досега в живота ми ме е довела до заключението, че за хора като мен място няма. Има хора, които ме приемат, но накрая патят, защото този свят не е устроен за мен. Може би стереотипа за Франция е за мен - аз лесно се предавам, не обичам да се къпя и дишам изкуство. Кефи ме, чувствам се у дома там... в "имагинерното", както се казва в превод на Шекспир. В гнилата Дания, дето за мен изобщо не е гнила. Гнилото е кофата с пикня, дето ще заема почетно място в музеите на модерното изкуство, вместо картина на дете, което те кара да плачеш или пейзаж на едно дърво, което стои срещу вятъра без да си задава въпроси за смисъла на живота... 

Знам ли и аз, и аз съм ебати дървото. Мястото ми е в музей. Восъчна фигура и най-вероятно ще се разтопя. Не знам дали ще остана в България. Не знам какво ще правя с живота си. И не бих ви питал вас какво да правя с живота си, защото вие досега не сте ми показали, че можете да дадете адекватен съвет по тоя въпрос. И аз очевидно не съм експерт.

 - Какво да правим с живота?

Очевидно да го живеем не е отговор. Никъде не го приемат. Не стои добре в сивиту. В нито едно сиви не пишем, че имаме опит като човешки същества. И няма и да имаме. Може би това е единственото, за което не лъжем в сивиту. Всеки има диплома, стаж, или некви такива простотии. Ма никой не е карал практика по честност. Никой не е ходил на морални бригади в чужбина. За даоистите зелени карти няма. Учебните заведения не издават сертификати за човек с ценности. Човек се учи докато е жив, предполагам. За жалост животът в повечето случаи е до упоритост, най-вече инатът срещу ученето. Шах и мат бе. Какво да правим с живота? Кажете ми! Как да го живея... Не трябва ли да обичам? Не трябва ли трудът ми да има резултат? Не трябва ли да се стремя към безценното? Или да ми се насажда страхът от смъртоносното Е330, дето всъщност си е една обикновена лимонена киселина?

Заебете експеримента с лимона и надписа Е330. Просто си напишете на тавана над леглото, че всичко е лайна и всяка сутрин се събуждайте с тази мисъл. Щото и лимона ще изгние като нас... В Дания имат ли лимони?