До изкуствените хора

Тези, които твърдят, че са хора на изкуството.

Заявявам без никакви съжаления, че се отказвам от амбициите си да запиша албум. Ако някога стане ще стане. Ако не - здраве да е. Вече спря да ми пука, претенциите на хората ме изсушават. Мога само да изразя огромното си недоволство към критиците на което и да е от изкуствата, които до момента хората са измислили и продължават да измислят. С навлизането на новите технологии думата "качество" съвсем изгубва смисъла си. Високото качество се мери по дължината на купчината валута, която подкрепя безпочвения детайл на един умиращ занаят, който и да е той. Високото качество вече не е високо, защото изкуството с такова качество помага на човека да се извиси. То е високо, защото стои на тънка и дълга финансова опора, която рано или късно ще падне. Винаги пада. Понеже се наричате хора на изкуството, ще наричам всичките, включително и себе си, с названието "изкуствени". Та така...

Драги ми изкуствени хора,

ние вече нямаме право да твърдим, че се занимаваме с изкуство. Ние сме акушери, които вадят мъртва купчина месо насилствено от утробата на изсушената и убита от умора и мъка майка на всяка творба - човешкото въображение. Очевидно то се изчерпа. Като изкуствен човек не ми се иска да разсъждавам по този начин, но явно и Музата, като всички майки, минава през периоди на цикъл и периоди на плодовитост. Аз лично бях първи свидетел на червените пръски. Почти всеки ден се събуждам с горчивината на творческия геноцид в устата си. Аз неведнъж съм плувал в тези течения, за да се опитам отчаян и безнадежден някъде там в дълбините да намеря зрънце, което е покълнало по някакви несъществуващи вселенски закони. Просто ще трябва да изчакаме. Ще трябва и да спрем, очевидно, да се опитваме да се намесваме в тези неща. Музата си знае времето и мястото. Очевидно то не е тук. Явно то не е днес.

Дори и да е днес, не помага да се издокарваме като капути, че да не разпръснем плода си, а да си го мажем по лицата за да се чувстваме по-пълноценни. Ние търсим просто удоволствието. Ние не правим любов. Ние се ебем. Ние не правим изкуство. Ние сме просто изкуствени.

Години наред ми бе повтаряно, че аз не трябва да се занимавам с нещата, в които намирам смисъла на живота си. Когато почнах да пея ми се подиграваха. Смяха ми се. Упрекваха ме. Насърчаваха ме. Промени го, недей така, не можеш, откажи се, дай малко по-добре, отивай на уроци. Когато почнах да свиря на пиано ми казваха "Ти страхотно пееш, спри да свириш на пиано. Не можеш". Когато почнах да свиря на китара "Стой си на пианото, ти си перфектен пианист, но не можеш да свириш китара". Като почнах да пиша ми казваха "Откажи се, текстовете ти са дълги, ти си китарист". Пианисти ми упрекваха пръстовката. Китаристи ме упрекваха, че не си сменям струните. Новите поети ме упрекваха, че пиша клиширано. Накрая ме упрекваха в морално позьорство, в мързел, в робски манталитет. Признавам, изкуствени хора, звучи като мрънкане. Упрекваха ме и че мрънкам. Най-много ме упрекваха, че мрънкам. Но аз не спирах. И няма да спирам. Това е единият ми талант, който отказвам да заменя или да спестя на хората. Особено на изкуствените.

Вие продължавате, скъпи мои изкуствени хора, да отсявате резултата от вашите фантазии и мечти и като дегустатори просто жабуркате и плюете докато не откриете този единствен изтънчен вкус, който ще ви послужи за пред изисканото жури. Но въпреки че аз си приписвам вината, която всички ние носим, отказвам да нося бремето на тежките последствия, които ще дойдат след изявяването на този твърде самоубийствен и безличен избор. Отказвам да се преклоня пред стандартите на един нестандартен шаблон.

Отхвърлям, уважаеми изкуствени хора, вашето т. нар. "изкуство" и продължавам да правя това, което съм правил цял живот. Да се изразявам. Да споделям. Да раждам идеи и да се опитвам да ги реализирам въпреки абсолютно всеки брутален удар в топките, който има обществото да нанесе щом чуе тази пагубна псувня. "Идея". Платон да го духа. Моите идеи имат консистенция. Моите идеи могат да се пипнат. Моите идеи можеш да ги вдишаш, можеш да ги видиш, можеш да усетиш тяхната плътност, можеш да ги фразираш и със сигурност можеш да ги извършиш. Ако искаш! Ако не искаш, се успокоявай с лекциите на Платон. Аз не съм Платон, аз съм Диоген бе бате. Не искам да съм Сократ да отида на пазара и да кажа от колко неща нямам нужда. Искам да съм Диоген, да изпълнявам. Аз ще правя музика с дъска и пирони ако трябва, но не и с инструмент за пет хиледарки в студио за петдесет хиледарки и всеки скептичен осъждащ поглед, който посмее да ме озари, ще бъде гасен с равната по големина и обратната по посока сила. И не ми пука колко силно крещите и пред колко хора, че аз не уважавам публиката си заради финансовите си недъзи, "качественото" си непостоянство и необратимия и без капка колебание изричен отказ да възприема себе си или ваште думи сериозно. Аз ще продължавам да правя това, което съм си наумил и дори няма да отстоявам тази своя позиция. Няма да се боря за това свое право. Аз просто ще ви се смея. Ще ви се подигравам, и то с чиста съвест. Само съвестта ми остана.

Всеки път, в който ми е казвано, че ми ръждясват струните, аз съм плакал над тях и съм се потил над тях... те са закалени в моята кръв. В моята кожа. Всеки път, в който ми е казвано, че нямам глас, аз съм го извисявал въпреки жлъчта си, въпреки астматичната изтощеност, въпреки недостига на чисти намерения в белите ми дробове. Всеки път, в който ми е казвано да се погледна съм се носил с преиграна гордост за да мога да бъда огледало на противоположностите, в което вие да видите какви не сте и да се отвращавате от мен, защото нямате смелостта да ми подражавате и искате да носите маските на многото ви личности. И аз буквално съм се къпал във вашите плюнки, защото те нямат съдържание и стойност. Те са напъни от чиста вода, която повече не може да трае и да населява отдавна изсушена неплодовита почва.

Ние бяхме хора, имахме толкова много, ние бяхме изкуство. Сега сме изкуствени. И аз ще поема тази вина, колкото и вие я заслужавате, но ще откажа да я нося с гордост, като медал. Даже напротив, ще си я окача на стената на срама, при другите трофеи, които съм гонил в детската си невинност само за да осъзная, че те са просто цветя, които виждам красиви и ярки и късам, без да се замисля, че ще се разпилеят на черен прах по земята. Ще ги окача и ще чакам и те да се разпаднат. Защото стената на срама ми е направена от гипсокартон и когато той изгние и падне, зад него ще се разкрие мраморът на моите вечни постижения. И когато се разкрие аз ще бъда готов не да го опропастявам, като го окичвам с посредствени декорации, а просто ще се грижа за него. Защото когато ме замеряте с яйца и развалени домати, гипсокартона ми загнива, но мраморът остава. Не само остава, той се измива от отпечатъците на грешните ръце, които са го докопали и почва да свети като огледало, в което още повече да се отвращавате от себе си.

Така, близки мои изкуствени хора, ще завърша това свое надменно обръщение към вас. Аз ви обичам и ви желая само най-добрите неща. Но това, което искаме никога не е това, което получаваме. Затова ако все пак ви се случат лоши неща или сторите лоши неща, аз ще приема ролята си на съучастник, но няма да го правя с усмивка, а с погледа на човек, на когото не му е останало нищо друго, освен да си каже това, което му е на акъла, докато той съвсем не е избягал. И то няма да е критика, мои незаменими изкуствени хора, то ще е изявление. Изявление, изградено от мрамор. Можете да го откраднете, можете да го надраскате, можете дори да го натрошите, за да не ви напомня колко сме прокажени, сравнени с него, но ако ще се опитвате да го бутате, го бутайте с всяка възможна капка енергия... Стени не се разбиват с глави, особено ако са тикви.

Това имам да кажа, мои любими изкуствени хора. И аз съм изкуствен като вас, но не отричам изкуството. И не го критикувам. Аз просто му служа на всяка цена. И когато утробата е готова, ще изстрелям към нея възможно най-красивите си обичани деца. И когато се изстрелят обратно от розовите завеси на майката Сътворение няма да им се налага да прохождат, защото ще са вече полетяли.