Една тишина

Има една тишина след всеки голям провал, която мирише на безразличие. Въздухът навсякъде около теб е тежък, но ти си се отказал да го дишаш и изведнъж организмът ти сам си е намерил ритъм да се справя въпреки липсата на каквато и да е мозъчна активност. Ти седиш и гледаш. Гледаш си провала. Гледаш си загубите и си мислиш, че нищо няма значение. Дори ако се самоубиеш. Тогава даже ще стане по-лошо. А още по-лошо ще е за теб ако не стане по-лошо тогава. Всичко е сиво. Навън е дъжд. Такъв какъвто го знаеш. Поройния градски дъжд дето в низината не го познават. Дето прави дърветата тъмнозелени, блоковете сиви, от който мухлясват стените на изоставените сгради и ръждясват решетките на прозорците. Но улиците се измиват. И спират да миришат. Има някакъв оптимизъм в тази трагедия. След като нищо не е от значение, след като каквото и да направиш последствия няма, ти решаваш да правиш това, което искаш. Виждаш грешките, поникнали от труда, който си посял и разбираш, че всъщност на никого не му пука. Само на теб. Точно до теб, около теб, всеки апартамент в тия порутени панелки, всеки чува същата тишина. Всеки слуша дъжда по своя перваз. Всеки гледа сивите дървета от своя ъгъл и никой не предполага какво ти е теб. Нито предполага, че съществуваш. Нито пък ти предполагаш, че те съществуват около теб и са се потопили в бездната на собственото си съществуване. Всички просто седим и се разлагаме и никой не прави нищо по въпроса. Освен тия, които правят и посрещат неизбежната зла участ на това да действаш в море от бездействие. Да плуваш в мъртво течение. Цялата тази енергия, която се създава пречи на оптимистите да бъдат оптимисти, но те въпреки това го правят. Защото ако има нещо, с което оптимиста се отличава, то е липсата на всякаква логика и отказът да се подчини на законите на Вселената. Те затова и повечето умират. Защото прекалено много се вкопчват за живота. Толкова интензивно го живеят, че накрая духът им кой знае с каква засилка къде отива много след като тялото им е прах. Знам къде отива. Аз го дишам. Не излита в космоса със сигурност. Имах такава теория, че хората стават звезди. Хипереволюция. След като Айнщайн казва, че за да стигнеш скоростта на светлината трябва да си промениш значително масата, предположих, че човекът става нещо повече от човек когато енергията в него е повече отколкото тялото може да понесе. Всеки физик би се съгласил, че всичко е енергия. Какво ми пречи аз да стана звезда някой ден... освен огромното безразличие де. Въобще не ми пука. Най-много да стана черна дупка, ама ако има пасивни черни дупки. Такива дето просто си седят и не правят нищо, само чернеят. От време на време хапнат нещо и го изплюят обратно. Кажат си „нее... няма смисъл... живей бе“.

И не е като сега, вторник на обяд, да е голям провал. Даже напротив. Имам си любима. Имам си и работа... горе-долу. Мога да си почина. Мога да се наспивам, да мисля, да творя, имам свобода каквато никога преди не съм имал. И въпреки това аз седя и гледам сивите дървета и панелки. Слушам джаз. Гледам дъжда. Пия кафе. Само камина нямам. И пиша на клавиатура, а не на пишеща машина. И някак си, въпреки идилията, в която се намирам, аз мисля за провалите и за безразличието. Няма значение нищо от това. Всичко е преходно, хиля се и целувам през нощта приятелката си. Всичко е лайна, хили се адаша. Ние сме безформени купчини проблеми, които просто се нагаждат по околната си среда. Както Брус Лий казва... сипваш водата в чаша, тя се превръща в чаша. А ние сме предимно вода. Аз знам. Когато не рева от яд, рева от алергии. А когато съм пресъхнал, пак се намира вода да ми тече от носа. Пак се намира да ми изтече от оная работа. Понякога дори от гъза. И решението на тоя проблем? Какво мислите, че ми казват хората? Дехидратираш се, пий повече вода.
А бе ебете си майките, писна ми от вода, аз едвам я изкарвам цялата от себе си, вие искате още да пия. Било здравословно. Да ви пикам на здравословието. Няма нищо здраво в словата ви.

Всичко го прахосвате. Мрънкате ми, че е скъпо да се живее. Ми яжте по-малко, пийте по-малко, не пушете... какви сте вие изобщо да ми давате наклон да хуя какво да правя? И как да гледам на живота...

Оптимистите са най-голямата сган, ненавиждам ги. Представи си, че лежиш смъртно ранен на улицата. Може би ще оживееш, ти винаги оживяваш, нищо, че си смъртно ранен. Но идва полицая. Не ти казва „Добър вечер“. Не се легитимира. Не те пита кой те е ранил. Просто прикляка над тебе, бърка ти в червото и почва да рови с пръст:
- Ти що ревеш бе? Мислиш ли, че това е рана. Ти ако знаеш какви рани съм имал и не съм бил жалък като тебе.

И може и до сърцето ти да стигне и да го изтръгне, да си поиграе на двайсе и едно с него, да го подхвърли на колегата, да си направи вечерта.

- Що ревеш ти бе? Само да ми цапаш улицата и да ми разваляш работната вечер. Да ми заемаш от времето и нервите. Я стига! Животът е хубав, педерас смотан! Спри да пречиш.

И няма кво да направиш по въпроса. Просто седиш и кървиш. Дори не можеш да ревеш, щото повечето кръв ти е изтекла, а и тоя ще продължава да ровичка. Евентуално ти връща сърцето и ти се подиграва:
- Аз само се бъзикам бе, ти пък насериозно го прие.

Еми... Кот такоа. Ставаш, прибираш си червата, изпиваш си кръвта от локвата на улицата преди да дойде някоя кола и наистина да умреш. Ма няма как да умреш. Животът не се умира. Животът се живее. За жалост или не. И всичко е еднакво. Дори кръвта по улицата ти е сива. И се прибираш и има една тишина. Ох, тая тишина. Тя те навестява след всеки провал, но не си тръгва след всеки успех. И ти си държиш червото, ама няма как... губиш малко по малко, крачка след крачка. Като Прометей. Докато стигнеш до леглото, заспиш и на сутринта се будиш с нови органи, готови за вечеря. Кой ще бъде днес? Откъде ще започне този път?

Има една тишина... И да, тя те кара да се замислиш, че наистина можеш да правиш каквото искаш. Което е оптимизъм. Да знаеш, че каквото и да се случва, винаги ще я има тишината, в която можеш да се провикаш, можеш да посвириш, да попееш, можеш да направиш каквото си искаш в тая тишина. Обаче оптимизмът приключва тук. След това идват последствията. Те идват ако правиш нещо и идват ако не правиш и нищо. И после пак тишината.

И защо я пиша? Защо всички правим нещата, които правим? За да се разсеяме от тишината. Затова слушам джаз, затова пия кафе, затова пиша. Защото тишината не ме убива, но не ме и съживява. А и не знам какво точно съживява. Дори и да се съживя, всичко е преходно, хиля се и целувам през нощта приятелката си. Всичко е лайна, хили се адаша. Ние сме безформени купчини проблеми, които просто се нагаждат по околната си среда.

А околната ни среда?

Една тишина...