Място за всеки

Скоро ако продължавам така ще напиша книга и няма да става за нищо, но пак ще е по-добра от повечето книги на пазара. Говорим си с поет за проза под един мост в Благоевград и аз му казвам за мъдростта и целите. Той също признава, че е пазител на цитати, но преравя книгите за тях. Аз успявам да ги изровя без да се изгубя в бездните на авторските съзнания. Може би ми липсва приключението, но не ми липсват глупостите.
Но ми се струва, че и да напишеш книга е провал. Значи, че си се отказал. Значи, че най-накрая си намерил думите. А думи под път и над път, но и под дърво и камък. Хем има, хем няма. Затова поетите правят поезия, ама по-скоро проезия. Или поза. Единият вариант е да изнасилиш речника си, пунктуацията си и словореда си. Другият е просто да напишеш по-кратка проза в повече редове. Аз пък ако кажа, че пиша поезия в повече абзаци, пак ще е самонадеяно, но пък нямам нищо против, защото гадните писатели са самонадеяни егоисти, а аз не се възприемам като писател. Музикантите пък са префърцунени лентяи, но не ме възприемат те като музикант. Сред поетите не съм поет, а сред читателите съм всичко друго, но не и читател. Така че съм най-доволен когато някой дойде до мен, усмихне ми се и добрите му намерения му позволяват само да ми каже "харесва ми това, което правиш". А какво правя аз? Това вече е друг въпрос, който етикетът не ни позволява да зададем.
Защото аз не правя нищо. Нищо не правя. Нищичко. Имам време само да мисля, да тровя с мисли чуждите съзнания и да им смуча от портфейлите, защото в капитализма капитала се върти сред някои, но всички зависят от него и се получава да си гоним опашките, а аз съм просто бълха на нечий задник.
Но защо не работя? Това наскоро ме попитаха, защо не съм сервитьорка? Ами нека видим, почнах в една гимназия да изучавам физика. Даскалът по физика, дето не знаеше физика, ми каза, че не знам физика. Затова отидох в университета да уча английски, да ставам преводач. Станах преводач за малко, но шефа ми каза, че не ставам за преводач. От университета ми казаха, че оттам се излиза само учител. Но ми трябва педагогика. Аз съм мизантроп, не ставам за педагог. За сметка на това станах продавач, но всички клиенти ми казваха, че не съм за продавач. От време на време пеех, свирих на пиано и китара, обаче ми казваха, че не съм певец, не съм пианист и не съм китарист. Пиша, но нямам жанр, защото всички са си присвоили жанровете. По едно време побачках за кратко на един строеж, но собственика на строежа ми каза "Ти не си строител". Бях бояджия, но организма ми казваше всеки ден през сълзи "Не си бояджия." Пробвах се в колцентър, но ми казаха, че не съм могъл да чета сценарий. За сметка на това един адаш ми даде сценарий и ми каза, че чета много добре сценарий, обаче той кинти няма, а и още не е драматург. А и актьорите му викат, че не става за драматург, щото не пие ракия. Сега съм преводач пак и там ми казват "Ставаш за преводач, но не си още преводач". И сега какво съм?
Един българин казва "Няма да се обидя ако ме нарекат любител, защото да обичаш е талант". Слушам Дюк Елингтън и ги пиша тия абзаци и се сещам за едно интервю с него.
Питат го откъде са му дошли идеите и той отговаря, че има милиони мечти и че по цял ден друго не прави, освен да мечтае. Съответно интервюиращият казва "Мислих, че свириш на пиано", а той засвирва на пианото и отговаря "Това не е пиано, това са мечти".

Мечтател? Едва ли ставам за "мечтател". Не и като съм мизантроп. Но там някъде е моята професия и може би някой ден ще я намеря. А може би аз си нямам професия. Някои хора са родени без родители. Други хора са родени бездомни. Аз може би съм роден безработен. Не отива на един човек да си плюе по съдбата. Не му отива, а и не му носи резултат. Така че ръся цитати, защото да намираш цитати е лесно, ама да намериш думи е най-трудното. Джак Кероуак го е казал с надежда. Някой ден щял да ги намери думите и щели да бъдат прости. Ама той е мъртъв прозаик, а един мъртъв поет пък казва "Място за всеки и всеки на мястото си".
Моето засега е тука.