Образованието не ме научи

Знаете ли, че някъде там в необятния космос има една планета, на която вали стъкло настрани? Съдържанието на силикон в атмосферата е твърде високо, а и се образуват постоянни ветрове със средна скорост 3600 километра в час. Поне така четох някъде в интернет. Понякога се чувствам като тази планета. Не знам дали има нещо позитивно в тази метафора. Обикновено всички велики фрази и сравнения, с които сме запознати, имат някаква поетичност. Образи като феникс, например, любим образ на една моя бивша, които винаги успяват да измъкнат поетичното и красивото в едната гнилоч, която е животът. Но фениксът не съществува и гнилото не е поетично, просто някои хора обичат да го слагат в рамка.

Затова тази метафора не е феникс. При мен няма такива истории. Има и други планети, с които съм се сравнявал. Освен тази, на която вали стъкло настрани, има и планета, покрита с лед, който гори. На тази планета е 400 градуса по Целзий, но гравитацията не позволява на леда да се разтопи. Понякога се чувствам като тази планета. Най-често се чувствам като една планета, която е възможно най-далеч в наблюдаваната от нас Вселена. Нейната атмосфера пък е изпълнена с толкова много сяра, че до повърхността й не стига никаква светлина. Планетата изглежда като черна дупка с червени бекончета цикъл, вместо облаци. Звучи ли поетично?

Често когато си намеря приятелка се чувствам като една друга планета, която има спътник, чиято орбита е прекалено близка до нейната. Спътникът се върти толкова близко около планетата, че навлиза в атмосферата й, запалва се и я пече на бавен огън. Чувствал съм се като планетата. Чувствал съм се и като спътника. Но още не знам дали е поетично.

Когато съм по-спокоен, бурите в живота ми са отминали и няма някоя капиталистична гилотина зад някой ъгъл, която дебне да си пъхна главата в нея, обичам да се възприемам като една планета, която е покрита само с вода и чието ядро е само лед. Но този лед не е някакъв си обикновен лед. Този лед от НАСА го наричат ЛЕД 7. Тази метафора пак не върши работа. Моето ядро е Лед 15.

Понякога се сравнявам и с мъглявини и сияния. Който ме е познавал достатъчно дълго знае, че от време на време в главата ми, и съответно, това, което ми излиза от устата, съвпада с пространственото поведение на пулсар. Виждате ли, когато НАСА не са заети да пускат през месец в сайта си противоречиви заключения на тема глобално затопляне и да са все сигурни, че хем е антропогенно, хем не е, те не си губят времето. Те пускат всякакви простотии в космоса. С една от скъпите си джаджи, излезли от времето и физическите възможности на някое бедно непълнолетно китайче, те улавят честоти извън Земята. Ако преобразуваш честотите около този прекрасен, близо до феникс, обект, наречен пулсар, чуваш еквивалента на барабаниста на Сепултура, който свири по PVC тръби. Не знам, окей ли е? Окей ли е да се чувстваш като космически инструмент за трайбъл ритми?

Не знам. Със сигурност има малка вероятност това да са мисли, които минават през главата на Марк Твен. Виж, за Жул Верн, не знам. То и Жул Верн не е обект на тийнейджърските фантазии. Поне не и днес. Не е много типично за една тийнейджърка да се подмокря, като чете за доста правдоподобното описание на вътрешността на земното кълбо от книга, издадена по време, в което никой не е знаел какво има под кората на планетата ни. Друго си е Марк Твен, при който едва ли не можеш да отвориш на произволна страница и да видиш смисъла на целия си живот в едно изречение. Нямам против тези неща. Минимализъм, специализация, а, у. Еволюция. Защо да разбираме от математика, като можем просто да се замеряме с погрешни цитати на Айнщайн. А и те имат някои доста добри попадения, просто не задълбават достатъчно да опишат духовната ни криза. На мен и на всичко около мен.

Лед 24.

Затова пък аз като събирам цитати, събирам цитати от някакво ебати забутаното място. Поне така се опитвам де. Понякога обичам просто да пращам феновете на Мечо Пух в трета глуха, като им говоря за Милн. Супер самонадеяно от моя страна. Все пак те просто се кефят на Мечо Пух, какъв закон им пречи да не знаят кой е авторът. Същото и с Шерлок Холмс. Едно споменаване за доктор Джоузеф Бел и край. Такива самонадеяни игрички се улавям, че още ги играя. Хората ги интересува поетичното. Един Шерлок Холмс е доста поетичен образ. Хубаво е да си онесен в приказката. Истината, виж, е малко по-натоварващо начинание. Оказва се, че истинският Шерлок Холмс е някакъв си доктор, познат на Дойл, който чрез дедукция може още преди да си му казал името си, да ти каже кога ще умреш и от какво. Това ми е любимият пример на тема Шерлок Холмс, защото тези хора са крайно разсъдливи и невъобразимо аналитични. Съответно... те съдят за книга... по корицата. О, това вбесява читатели. И либерали. Не знам, много хора вбесява. Самата идея, че можеш да живееш в 21-ви век и да им кажеш, че повърхностното казва много. Леле, какви жестоки погледи съм събирал заради такива изказвания.

Затова може би събирам метафори. Нещо кратко, ясно и казано от някой, който е сметнат за безспорен авторитет в мисловната дейност. Така не ми се налага аз да си обяснявам възгледите на щяло и нещяло, чуло, недочуло и най-вече невидяло и не ми се налага да ги аргументирам, щото смееш ли да спориш с Айнщайн? Е, ок, някои спорят, ама в спор ако оспорваш капацитета на Айнщайн си е автогол. Служебна победа му се вика. Една дискусия се провежда от минимум два събеседника. Когато единият не знае елементарните работи, на които стъпва въпросната дискусия, той общо взето не присъства. Служебна победа за другия отбор. Аз така ги виждам нещата. Жалко, че не се сещам за мъдър цитат от някой велик мислител, който по-добре да изрази това, което казвам.