Денят, в който никой не умря

ЧАРЛИ

Денят, в който никой не умря

- Няма да пия повече - каза Линда докато допиваше втората си чаша бира - това ми е последната бира... знаеш ли защо, Чарли?
 - Защо?

 - Защото колкото повече пия, толкова повече такива като тебе ме убеждават в глупости...
 - В момента си напълно адекватна, много добре знаеш за какво говоря. Но ако щеш ми вярвай. Аз ти дадох доказани факти и факти, които още не мога да ти ги докажа. Сънувам гадателски сънища и това не е шега. Наистина вярвам, че бъдещето е запечатано в подсъзнанието ни. Аз знам, че съвсем скоро ще дойде края на света и знам какво ще е началото на този край.

Линда вече си поръчваше трета бира. Линда и Чарли бяха едно много странно и съмнително единство. Отношението им беше много рядко, но и много директно. Те нямаха понятие за ежедневията си, но по въпроса за личностите се знаеха наизуст. Чарли бе преминал през всички нюанси на спектъра на вярванията, само за да разбере, че колкото повече вярва, толкова повече се саботира, отклонявайки се от истинската си цел. За него вярата беше пречка, която той уважаваше в другите. Това, което не казваше на вярващите е, че той ги уважава и смята вярата за силна черта при един човек. Защото слабите се разклащаха от вярата, а тези, които я приемаха и продължаваха по пътя си, бяха според него истински ориентирани в живота си хора.

Но доколко Линда беше от непоклатимите беше много спорно да се каже. Тя беше от тези вярващи, които сами не знаят дали да си вярват, че вярват. И точно това, от което се страхуваше, бе фактът, че толкова лесно се разубеждава. И то "разубеждава" не беше точната дума. Тя не губеше вярата си след всеки спор с някъв досаден надут многознайко, който държи да си мери акъла. Просто се ядосваше... ядосваше се, че се чувства притисната от някакви идиоти да обясни нещо, което не може да се обясни, особено на човек, който няма достатъчно акъл да осъзнае идеята на това един човек да вярва в нещо. Но доколко Чарли беше от тези идиоти беше много спорно да се каже. Макар че и той нямаше много доказателства в ръкава си и единственото, което можеше да извади като подкрепа на твърденията му беше "Аз го сънувам бе".

Но въпреки тези абсурдни фактори и двамата знаеха, че и двамата имат някаква основа, имат някаква идея за какво става въпрос. Ако можеха и да се изказват като нормални човешки същества и не се губеха безследно в собствената си човечност, щяха да стигнат до нещо доста ползотворно.

 - Добре - отсече Линда, осъзнавайки, че барманът скоро няма да й даде поръчаната трета бира - кажи ми... как ще свърши света?

 - Не знам... но знам защо ще свърши!

 - Добре де, защо ще свърши?

 - Рак няма да има. Спин няма да има. Чума отдавна няма. Човекът се страхува от това, че е смъртен, че е неперфектен, че има срок на годност. И понеже е човек решава да изшлайфа тези детайли, както обича да лъсва абсолютно всичко, което не намира за удачно да е грубо. Накрая просто човечеството дотолкова ще се оттласка от естествената си същност, че ще бъде перфектното нещо в тази недодялана реалност. Всеки път, в който човекът постигне невъзможното, действителността се преобръща. Ние сме толкова могъщи, че можем да се унищожим. Ще живеем по-дълго. Ще спрем да стареем. И тук стигаме до съня ми...

Имаше един ден... един трагичен ден, в който никой на света не умря. За един цял ден всеки човек на тая планета се изправи срещу Смъртта и победи. Родиха се много деца, напълно здрави и нямаше нито един смъртен случай на цялата планета. Балансът беше нарушен, защото решихме да сме перфектни.

Поставихме си тази цел - да бъдем перфектни. Повярвай ми - когато човек си постави цел, той я постига! Накрая станахме перфектни и това беше за нас. Изминахме избрания от нас път и Земята не се нуждаеше повече от нас.

И знаеш ли кое беше най-тъжното? Оказва се, че през цялото време сме били перфектни, но не сме го осъзнавали. Оказва се, че сме създадени точно както е трябвало, но сме решили, че не е достатъчно. Алчността и самонадеяността ни ни тласкат от нужда към излишък. Никога не искаме толкова... винаги искаме повече. И като получим повече - искаме още повече! И залъците стават все по-големи и ние оставаме все по-малко...

 - Няма да пия повече - каза Линда докато допиваше втората си чаша бира - това ми е последната бира... знаеш ли защо, Чарли?
 - Защо? - попита Чарли, осъзнавайки, че вече десет минути се взира в някаква точка в стената, докато Линда си откриваше душата пред него в приказки за предпочитания, мъже и неловки случки от ежедневието.

 - Защото постоянно мълчиш и въобще не се интересуваш от това, което говоря. Никакъв контакт не осъществяваме. Защо по дяволите не успях една дума да ти измъкна от устата, мама му мръсна?

Чарли я погледна и се ухили:
 - Ех, Линда... не си достатъчно пияна за да чуеш това, което мисля...

Самоунищожение

ЧАРЛИ

Самоунищожение

Годината е 2012. Месецът - Март. Джон беше 40-годишен психиатър. В един слънчев топъл ден, в който снегът се беше почти разтопил, Джон се беше успал и закъсняваше с 10 минути за срещата си с Чарли - човек, който заплашваше, че ще се самоубие. А няма смисъл да споменаваме колко удачно е да закъсняваш за сесията си с ентусиазиран самоубиец. Докато влетя през бюрото на секретарката си, оставяйки си сакото на закачалката в ъгъла, понеже в метрото беше умрял от жега, секретарката тръгна да го осведомява, че новата табелка за вратата закъснява, размахвайки старата, на която с износени жълти букви пишеше "Д-р Джон Фулър". Всъщност, пишеше "Д  Д     Фу   р", но това беше последната грижа на психиатъра.

Нахлувайки през вратата, Джон се втурна към мястото си зад бюрото срещу което Чарли вече го чакаше. Чарли беше един спокоен, небрежно необръснат с разрошена коса и скромно облекло тип, който изглеждаше често като лишен от емоции. Чарли си беше посегнал три пъти, някои от които бяха трагикомично неуспешни. Първите два пъти се беше опитал да се убие с електрически уред във ваната, защото беше се нагледал на достатъчно филми, в които със също толкова комичен резултат бяха предложени такива идеи. Първия път така и не разбра какво се беше повредило в сешоара му, но като реши да опита с някакъв друг по- различен от Холивудските изтъркани методи, му спря тока, а от третия опит помнеше само скачането от балкона на апартамента, който беше наел близо до психиатъра си. Явно беше съвпадение малкото разстояние между двете местоположения, тъй като на този слънчев мартенски ден беше първата сесия между Чарли и д-р Фулър. Но, както ще разберем по-късно, Чарли не вярва в случайностите.
 - Здравей, Чарли!
 - Здравейте, докторе...
 - Представи ми се.
 - Казвам се Чарли и съм на около 400 години. Роден съм 1990-та година и умрях 2012... март или април, не си спомням вече...
 - Хмм странно - отвърна Фулър - тука в моя калкулатор 2012 - 1990 е равно на 22, не на 400.
 - Ха  -  ха - издразни му се Чарли - виждаш ли Джон, аз идвам от бъдещето.
 - От бъдещето... да не би да си извънземно... като в онзи филм с Кевин Спейси?

Чарли се изсмя. Джон почна да любопитства:
 - Явно си го виждал...
 - Не, просто забравих, че тази година още се вярва в извънземни.
 - А ти не вярваш... да не би в бъдещето да са изчезнали?

Чарли го изгледа изпитателно, сякаш в погледите им се проведе информационен обмен, равняващ се на нещо от сорта на "Сигурен ли си, че искаш да разбереш"... Джон само кимна с глава и Чарли продължи...
 - Ми, разбери, Джон, аз се връщам от 2372-ра година... затова съм на около 400 години и в това време ние вече знаем защо ние сме единствената висша форма на живот на тази планета.

В този момент Джон се замисли... откъде Чарли знаеше името му...  Не беше сигурен дали Чарли е разговарял със секретарката или просто е направил някакво проучване. Пък Фулър не беше много известен човек, най-много в интернет под "Дж. Фулър".
 - Чакай, Чарли... защо ми казваш Джон?
 - Еми... пишеше го на вратата.
 - А добре... и все пак... не е ли факт, че в нашата вселена има милиони, милиарди звезди, обкръжени от още повече планети и небесни тела, на които поне една носи условията нужни за да се сформира форма на живот, стряскащо близо до нашата. Шанса да сме единствения живот на тази планета е едно на не знам си колко милиона. Това си е чиста статистика - едва ли е възможно да сме сами...

Чарли се усмихна:
 - Докторе... знаете ли един мъж какво количество сперматозоиди изхвърля от началото на половата си зрялост до 30-40 години, ако речем, че води достатъчно здравословен живот за да изхвърля каквото и да е количество...
 - Мога само да гадая, но накъде биеш?

Чарли почна да се хили, извади една въображаема елка и почна да се подиграва на доктора:
 - Хмм, странно Джон, според моя калкулатор шанса от всички сперматозоиди ти единствен да се развиеш в яйцеклетката на майка ти е много по-малък от шанса да сме единствения живот на тая вселена... и въпреки това седиш срещу мен.
 - Ма това не е вярно - всички сперматозоиди носят на практика една и съща информация... ако не съм бил в единия сперматозоид, в следващия съм щял да съм същия...
 - Да приемем, че е така... факторите са много... би трябвало досега да са доказали, че ако си се родил с една секунда по-късно отколкото по принцип си се родил, светът, в който живеем, може да е напълно различен днес. Ако още не сте открили този факт, прощавай - след третия опит за самоубийство паметта ми не е това, което беше.

Джон се замисли и след дълга пауза се върна на важната тема...
 - Добре... защо?
 - Защо какво?
 - Защо ще се самоубиваш? В бъдещето знаете как да пътувате във времето явно, щом си говорим с теб в момента, а ти си живял през 2300 и не знам си коя. Имаш такава сила в ръцете си и ще я пропилееш...
 - Хах - Чарли пак се изсмя на очевидно неразбралия доктор - в бъдещето "не знаем" за пътуване във времето... аз дори не знам за пътуване във времето. Открих един метод, с който мога да прескачам моменти и събития, цели участъци от времепространствения континуум... съвсем случайно. Накрая му открих логиката, открих как мога да предпазя света от бъдещето, което се случи. Но как пътувам във времето и пространството - това не мога да ти кажа. Мога само да ти кажа едно нещо - бъдещето е мрачно и е по-добре изобщо никой да не знае за него, включително и аз. Ма като гледам - и без това не ми вярваш. Пък и ако се самоубия всичко ще си възвърне баланса. Направих голям гаф, че открих начин да заобиколя законите на Вселената. Трябва да се самоубия!
 - Каква е тази криза, която е през 24-ти век, я разкажи - попита още по-заинтересовано Фулър.
 - Ми... вие досега сте открили много кризи и общо взето човек все повече разбира, че изсмуква от единствения си енергиен източник - Земята. Когато стигнете до края, ще разберете, че унищожавате ли Земята - унищожавате себе си. Затова ние избрахме ново решение, когато стигнахме до момента, в който вече нямаше какво да вземем от изсушеното кълбо и трябваше да чакаме само да се възстанови, без да правим почти нищо...

Затова решихме да почнем да се самоунищожаваме. Синтезирахме всичко, от което се нуждаем с това, което ни остана... поглъщахме все по-големи боклуци от всичко. Наркотици, бърза храна, изкуствена храна, колкото повече навлизахме в изкуственото животоподържане, толкова повече осакатявахме организмите си докато в един момент спряхме да усещаме вкус, мирис, т.н. За пръв път на Земята през 2246-та сексът в човека стана чисто и просто това, което винаги е трябвало да бъде - процес на възпроизвеждане. Аз съм един от множеството хора, неспособни да получават оргазъм. Изгубихме всякакви емоционални връзки. Всичко, което правеше живота красив го изгубихме, жертвахме го в името на Земята. Ако бяхме жертвали материалното преди половин хилядолетие, когато напредвахме в това отношение, нямаше да ни се наложи да се лишим от смисъла на Живота...
  Секретарката прекъсна Чарли като отвори вратата и каза на господин Фулър, че има много спешно обаждане по телефона от госпожа Фулър, предполагаемо съпругата му.
 - Извинявай, Чарли, ей сега се връщам. Доста интересен поглед имаш над нещата от живота. Със сигурност в тях се крие причината да се самоубиеш, защото като те гледам си достатъчно стабилен, че да се сринеш психически от поредното почерняващо събитие. Но знай, че аз не мога да ти помогна, ако не си готов да признаеш, че имаш проблем. Ей сега се връщам.
 

Щом свърши разговора си с госпожа Фулър, Джон затвори телефона и чу гръм от стаята. Секретарката хукна в кабинета, отвори вратата и видя Джон прострян на пода с разпространяваща се бързо локва кръв около главата и пистолет в ръката... Секретарката изпищя, Джон се свлече на земята, опитайки да се задържи за бюрото на секретарката, повличайки с него остарялата ръждясала табелка, на която пишеше "Д   Д   Фу   Р"... След това погледна към вратата и видя, че на вратата не беше поставена нова табелка. Може би това казваше секретарката, размахвайки старата. Че поръчката на новата табелка ще се забави.

От шок Джон бързо премина в поредното си спокойно любопитно състояние. Припомняше си разговора с Чарли...

" - Чакай, Чарли... защо ми казваш Джон?
 - Еми... пишеше го на вратата."

Чарли е лайно

ЧАРЛИ

Чарли е лайно

 Ти си лайно и не заслужаваш да живееш. 

Успокояващо, нали?

Чарли беше мъж на около 20 години, с един-два сиви косъма по гъстата му къса коса. Беше доста интелигентен човек, за което винаги съжаляваше. Хората постоянно разправяха, че невежеството е блаженство, а той не можеше да спре да се гърчи, само като чуе как му натякват, че колкото по-умен е, толкова повече ще се мъчи. Но очевидно големия капацитет, който притежаваше не можеше да победи силната му психика. Уви, психиката му беше толкова силна, че почна да действа сама за себе си. Всичко се държеше на косъм за него, докато един ден Чарли не разви шизофрения поради още по-отдалечения от обществото живот и жаждата му за удовлетворяваща комуникация. Имаше нужда от контакт и го получаваше. Шизофренията от бледи сенки и недочуване почна да се развива до невероятно ясни привидения с отчетлив глас. Поредната нощ, в която не можеше да се спре. Преди окупираше банята всеки ден за около 20 минути преди да си легне. Бръснене, къпане, изхождане, пикаене - всичко, което един средностатистически човек на средна възраст с добра хигиена прави почти всяка вечер. Но този път той обикаляше по стените и се опитваше да не гледа в огледалото. Защо ли? Защото в огледалото Чарли не се разхождаше. В огледалото Чарли седеше и гледаше себе си отчаян и ядосан. От устните му сякаш излизаха поучителни слова от някой разочарован неподходящ настойник, приготвящ колана си. 

- Чарли, Чарли, Чарли...
- Млъкни, не те чувам, не те чувам, не те чувам...
- ЧАРЛИ! Няма значение дали ме чуваш или не ме чуваш, пак говориш. Мисли логично - стените са тесни, целия вход ти чува мрънканията. ТИ СИ НЕНОРМАЛНИК!
- Не те чувам, това е само сън, две седмици кошмар, които ще отминат...
- МЛЪКНИ БЕ - продължаваше огледалото, сякаш още малко и щеше да се счупи върху невинната изтормозена глава на горкия Чарли - МЛЪКНИ И СЛУШАЙ! Винаги си говорил! Винаги си бил умния. И какво стана - толкова си умен, че успя да бъдеш изигран от собствената си гениалност. Браво, Чарли! КОЛКО СИ УМЕН!
- Не те чувам, не те чувам, наистина не те чувам, това е са...
- ... само сън. Чарли! Ти си шизофреник. Даже си шизофреник на свобода. Без лекарства! СПРИ ДА ГОВОРИШ И МЕ СЛУШАЙ!
- МЛЪКНИ! - халюцинацията удари по огледалото, все едно се опитваше да излезе. Чарли видя пукнатините, но знаеше, че огледалото е цяло и че всъщност всичко е само плод на гадното му развинтено въображение:
- Ти не си истински, ти си плод на моето развинтено въображение! - каза той, почервенял като домат и треперещ като листо.
- О, браво, Чарли! Възхищавам се на умението ти да оценяваш ситуацията. А сега ми кажи нещо, което и двамата не знаем. Ще ти е малко трудно, май, а? Защото аз съм твоето подсъзнание - на мен ми е лесно да ти кажа нещо, което никога не си и подозирал. А ти какво ще ми кажеш?
- МЛЪКНИ! МЛЪКНИ, МЛЪКНИ, МЛЪКНИ! О, Господи, защо аз? ЗАЩО АЗ?
- Ето го пак! Господи, та Господи! Редовният аргумент - няма атеисти на падащ самолет. Толкова си жалък, дори нямаш понятие защо ме виждаш.
 

Чарли вече беше седнал в един ъгъл и, тресейки се, си прикриваше главата с ръце, като че ли да попречи на халюцинацията му да го убеди в каквото и да било. Но само усложняваше нещата за себе си:

- ЧАРЛИ! Слаб си! Прекалено си слаб, за да бъдеш този, който винаги си искал да бъдеш. А изглеждаше толкова добре. Признавам ти го - поне ако се беше насочил както трябва, наистина щеше да постигнеш мечтата си. Щеше да станеш актьор. Защото много те бива да докарваш един самоуверен и силен мъж, докато всъщност си една жалка нищожна гнида. Един червей! ТЪПА ОВЦА! Ооо, да! Черна овца, но пак овца. Това ти е проблема. Това ви е проблема на всички отшелници. Всички оригинални копеленца от твоето толкова ценно "ново" време. Само дето няма нищо ново нито във времето, нито в хората, които го изживяват. Всички сте овце. На повечето им е изгодно да живеят като нормални овце, докато не отидат под ножа на големите производители, но ти - НЕ! Не, та не! Ти ще си черна овца. "Уууу, вижте ме, аз съм стилен, различен и съм по-умен от вас!" Винаги си гледал кроткото стадо и си си казвал "Отвратително просто стадо!". Винаги си се радвал, че си извън обора им, обграден от обществени догми. Винаги си подскачал, "свободен", в клетката на жалкото ти самочувствие и пикливите ти, неприемливи, но на пръв поглед логични, идеали. Винаги си въобразяваш, че самото знание относно факта, че всички човешки същества сте тъпи и жалки, те прави по-умен и по-висшестоящ. "По-свободен".
- Не те чувам - повтаряше Чарли, изнемощял и уязвим - не те чувам... не...
- Чуваш ме много ясно! И МИ ВЯРВАШ! ЗАЩОТО СЪМ ПРАВ! "Уууу, вижте ме, аз съм Чарли! Не разбирам от нищо, но ви убеждавам, че съм по-умен от вас. Имам толкова много способности, но ме мързи да ги вложа в нещо смислено, затова само създавам впечатление!" Толкова си прозрачен. Но по-голямото проклятие е, че не могат да видят твоята жалка същност, не защото си по-умен от тях, ми защото стоиш далеч от тях. Кажи ми "НЕ Е ВЯРНО!". Извикай на съседите през тръбите "НЕ ТЕ ЧУВАМ!". Докажи, че греша! ПРЕДИЗВИКВАМ ТЕ, ЛАЙНО ТАКОВА! Виж се как се гърчиш. Единственото, което ти донесе тази твоя ценна оригиналност е шизофренията. А и дори, като единствена награда, не щеш да се възползваш от мен и да се поправиш. Но си готов да се насочиш към самоунищожение. ТИ СИ ПРОВАЛ! Жалкото ти тъпо оправдание. Смешният ти аргумент. "Всички умираме сами!". ГЛУПОСТИ! Много добре знаеш, че само черните овце умират сами. И ти си такава - черна и миризлива. Не си се къпал от една седмица. Но не! "Аз съм Чарли и съм по-умен от вас!". Дори почваш да си вярваш, защото всички, които те мразят, задето не могат да докажат, че си по-умен от тях, ти го признават. Но не могат да го докажат поради простата причина, че са толкова тъпи, колкото си и ти! "ВСИЧКИ УМИРАМЕ САМИ!" - халюцинацията се залепи за огледалото като мъченик и почна да ридае по един подигравателен истеричен начин - "ВСИЧКИ УМИРАМЕ САМИИИИ!". Виж се бе, изтривалка такава! Виж се бе, цървул! ГОВНО! ИЗМЕТ! НИКОГА... не си бил по-умен. Просто си бил по-убедителен. Но единствения, който не успя да убедиш, беше най-жалкият. Не успя да повярваш сам на себе си, в заблудите, които ти повдигат имиджа сред малкото бели овце, които не искат да те гледат с пренебрежение, щото са прекалено хуманни и изпитват огромно мазохистично чувство на загриженост към теб. Никога не си бил прав - бил си само убедителен. И дори не можа да използваш тази дарба в твое шибано предимство. ГАДИНА! Ако бях действителен, щях да повърна!
- Млъкни! ГРЕШИШ! НЕ ТЕ ЧУВАМ, НЕ СИ ПРАВ! ГРЕШИШ!
- Да бе, греша! НАПРАВО ТЕ МАМЯ! Жалко човешко същество...
 

 

Чарли ходеше по улицата. Вече се беше изминала една година откакто успяваше едвам едвам да одържи имиджа на нормален, изморен от работа, човек. Често при редките си контакти с хора използваше глагола "полудявам", знаейки че не се приема сериозно. Толкова беше убедителен и това го плашеше. А другият Чарли беше там и се смееше на жалките му опити за прикриване. Чарли стигна до спирката на автобуса, а плътно до него седеше неговата шизофрения и го убиваше:
- Жалък, мръсен, долен, гнил, отвратителен, миризлив, некомпетентен, малоумен, прост...

Чарли през цялото време седеше и търпеше. Вече половин час автобусът не пристигаше. Чарли се изнервяше, докато тъмната му страна го хулеше, обиждаше и плюеше:
- ...кирлив, човекоподобен, импотентен примат! Гади ми се от тебе, изпражнение такова. Бълвоч!
- ПРАВ СИ!

Халюцинацията на Чарли за пръв път замълча и се загледа странно в неговата невинна материализирана версия, която вече се хилеше и беше готова да затанцува триумфално по бордюра пред спирката.

- Аз съм ненормалник! Аз съм жалко подобие на човешко същество. Всички овце отиват в касапницата. Единствената разлика между черната - каза Чарли, сочейки себе си - и другите е, че белите овце умират ръка за ръка. А черната умира сама в ъгъла на обора. ПРАВ СИ! Не мога да повярвам, че не ти вярвах досега. Как успях да стана толкова голям идиот! РАЗБИРА СЕ! Аз съм изтривалката на обществото. Обществения кенеф. Тоалетната хартия! - Чарли се напъна, погледна към небето и извика, забелязвайки разтапящата се пред него халюцинация - НЕ ЗАСЛУЖАВАМ ДА ЖИВЕЯ!
 

От шизофренията му остана само едно бледо отражение в локвата, което изпитваше ужасяваща болка и плачеше кървави сълзи върху мокрия асфалт. Усмивката на невинния Чарли беше искрена и изпълнена с надежди - той беше откровено отвратителен! И гледаше право в кървящите очи на тъмната си страна. И продума:
- Благодаря ти, че ми отвори очите!

Виковете бавно избледняваха в изтормозената му глава. Беше се изминал час и автобусът още не идваше, но Чарли още чуваше разсейки от измъчващите гласове на своята половинка. Най-накрая чу нещо друго. Нещо познато. Реален звук. Звукът на двигател. Обърна се наляво и видя автобусът, който най-накрая дойде да го откара към обществото. Чарли стана от пейката, с лице към спиращото транспортно средство, с уголемяваща размерите си усмивка на лицето. Уверено погледна как вратите се отварят за него, след което се обърна и заподскача обратно към апартамента си. Автобусът за обществото затвори врати и продължи по маршрута си. Отдалечаваше се и в следващите 24 часа нямаше да се върне да вземе Чарли със себе си. Това дълго време Чарли смяташе да оползотвори с пълноценен сън.
 

 

На следващия ден Чарли беше като нов човек. Малкото хора, с които поддържаше връзка, както и тези, които бяха от "неизбежното му" професионално обкръжение веднага забелязаха добрата промяна и бяха радостни по този повод. На края на деня един негов стар намусен колега отиде при него и го попита:

- Как успяваш да изкараш толкова голяма усмивка след такъв мизерен работен ден?!?

А Чарли се усмихна, потупа го по рамото и му каза:
- Като постоянно си напомням едно просто нещо - аз съм лайно и не заслужавам да живея!

Старецът се захили учуден. Даже толкова много се засмя на жалкото положение на събеседника си, че забрави за абсолютно всеки проблем, който го беше разтревожил през тежкия работен ден. Чарли си помисли за шизофренията си.

 

"Няма атеисти на падащ самолет!". Ако Господ съществуваше, сигурно щеше да е съществуванието с най-гадното черно чувство за хумор в цялата вселена. Защото всички хора сме лайна и не заслужаваме да живеем! Както и ти, читателю! Дори самата идея, че четеш тези редове е някаква позьорска роля, някакъв парад, с който се опитваш да замаскираш ужасяващото си невежество. Кого се опитваш да заблудиш - белите овце, овцете, които наричаш приятели, или себе си? Ако се опитваш да заблудиш белите овце - имаш късмет, читателю! Те отдавна са заблудени - още една заблуда няма да им навреди. Ако се опитваш да заблудиш овцете, които наричаш приятели - имаш много голям късмет, читателю! Те и без това достатъчно заблуди са преживяли само и само за да бъдат с теб. Какво? Да не би да се опитваш да заблудиш себе си, читателю? Уви, нямаш късмет тук. Защото знаеш истината:

 Ти си лайно и не заслужаваш да живееш. 

Успокояващо, нали?

Всичко тръгна отнякъде

ЧАРЛИ

Всичко тръгна отнякъде

Докато си седях една вечер пред един от многото градски театри и слушах стар хип-хоп от уредбата на някакви хлапета, които се забавляваха на стълбите, се загледах в ярко зеленото осветено дърво. Беше около 9 часа през нощта, аз бях по къси гащи и риза с дълъг ръкав. Беше ми станало малко студено и исках вече да си ходя, защото имах много проблеми, за които обмислях решения. Много ситуации, които искаха моята незабавна реакция. И все пак седях там, на стълбите пред този театър, и слушах хип-хоп и разговори на хората около мен.

  - Аааааа, скивайте, какво е това? – каза Робърт и посочи към небето.

  - Небе – изсмях се аз, още отнесен в моите си драми.

  - Не бе, виж точката там.

  Между всичките звезди се виждаше сякаш още една светлина, която беше съвсем леко по-бледа, но явно достатъчно, че да направи впечатление на всички ни. Беше някак си отделена от другите пък и всички знаят всъщност колко звезди се виждат в осветен град. Особеното на тази звезда беше, че когато всички я загледахме... изчезна. В първия момент, по някаква причина, се сетих за нощите, в които спах у Боб, който имаше фосфорни пластмасови звездички на тавана, в които се втренчвахме докато си говорихме. Често обсъждахме как като фокусираме достатъчно дълго върху една от звездите, тя постепенно изчезва, докато не погледнем някоя друга. Тогава липсващата звезда веднага светваше в периферията.

  Различното в този случай обаче беше, че светлината наистина изчезна. Беше толкова очевидно, че я няма, колкото беше очевидно и когато я имаше. Сякаш потъна някъде или се сви на малка прашинка и отпраши в открития космос.

 

  - Това са извънземни, бате – каза Робърт с типичния си повишен тон, който го караше да звучи малко пресилено от време на време, но сякаш имаше друга нотка в неговия глас, която го изкарваше сериозен – извънземните ни наблюдават.

  Аз в началото леко почнах да се хиля, но после пак заблях в осветеното от някаква улична лампа дърво. Мислих си някакви работи – как да преживея текущите обстоятелства, как да предотвратя някакви усложнения в близкото бъдеще и как да гледам да не пострадам много в този процес. Също така си мислих за напредък. Какъвто и да е напредък. Може би имаше нещо, което можеше да се научи от всичките тия сложни ситуации в живота и как изглеждах, как се чувствах след тях. Най-вече си мислих за тази звезда. Какво наистина беше? Беше ли звезда изобщо? Мислих си аз как се изживявам като тази мъничка светлинка. Светлинката, която от време на време се вписва при звездите, при хората на стълбите пред театъра или като цяло – при хората. Как от време на време показвам, че съществувам. Как се отчитам в обществата, но когато някой посмее да се загледа повече в мен се отдръпвам и спирам да заемам видимо пространство. Може би тази светлинка беше моето бъдещо Аз, което в сетния си дъх, преди да изгасне, е наблюдавало къде минавам и какво правя. И е гледало да не хукна и да извърша някоя от глупостите, които ми се въртяха в главата точно в този момент. Светнало ми е само да каже, че всичко е наред и е спряло да свети завинаги. А може и пак да се върне. Знам ли? Може би просто имам твърде много абсурдни теории в резултат от седенето на тия студени стълби. Пък и вече стана 10 часа. Един час седя и блея в някакво осветено дърво.

  - Аре да ходим – казах аз на Робърт. Исках да се видя с едни други хора за едни други работи. Малко нахално беше да го откъсвам от хората, с които се е разбрал да се види, но той не възрази. Той рядко възразява.

 - Чао – почнах да повтарям на групичката пред театъра. Последваха прегръдки и ръкостискания. На някои дори не им запомних имената. Почувствах се като пълен задник поради тази причина, но май нямаше особено значение. Много неща в живота ми напоследък нямаха особено значение. Чудех се накъде съм тръгнал. Обърнахме се да помахаме на хората за последно преди да офейкаме.

 - Чао, Робърт... Чао, Чарли!

  "Чао, Чарли". Ха! Видяли са Чарли и той отново изгасна. Дано този път е имал добра причина...

За Чарли

За Чарли мога да напиша много редове и се надявам, че ще успея в това начинание, защото мисля, че може да се получи нещо от всичките тия идеи. Преди да почна проект "Писоарът на Целомъдрието", който засега, уви, няма никакъв напредък, писах едни разкази за Чарли (около 5-6) под подобно име: "Чарли: Септични поучения". Защо точно Чарли се казва главният герой нямам никаква идея, просто беше име, което ми се стори достатъчно познато и може би безлично. Защо безлично няма да ви обяснявам, има си причините Чарли да е безличен. За "септичните поучения" бих обяснил някой друг път, ако не взема да забравя.

Та какво мога да кажа за него - Чарли е образ. Чарли е образ, в който се вселяват всякакви образи, които съм намерил за интересни. Чарли може да е пушещият духовник с измъчена физиономия, когото видях на Люлинските гробища... или беззъбият възпитаник на Стефан Данаилов, с когото се запознах веднъж пред Народния. Чарли може да съм аз, а може и да е някой от вас. Имам едни сънища, в които имам цял измислен град, град, събран от всички гледки, които някога съм виждал. В този град мога да видя хотел Плиска до главния път в Смолян или Софийския Университет на брега на река Дунав. Всичко, което по някаква причина ми е направило впечатление в която и да е гледка явно се запечатва в мозъка ми и става част от един огромен измислен свят.

С този сън мога най-лесно да опиша Чарли. Чарли е Той. Чарли е най-големият образ, който може да се побере в съзнанието ми и във всяка история с него се разказва за мислите му. Не се казва кой е и къде живее, ако изобщо е жив. Той няма лице, няма пол дори. Чарли може да е тя. Но Чарли е центърът на случващото се, гледната точка е винаги неговата и винаги е различна. Но стига съм писал глупости. И без това, най-вероятно, само аз ще си ги чета. 

Приятно четене, аз! : D

За Горския Мъдрец

Важните неща се крият там, където никой не смее да ги търси.

Имало едно време един град, пълен с идиоти. Около тоя град имало села, пълни с идиоти. Около тия села имало планини, гори, реки и долини, за щастие, без идиоти. В една от тия гори живял един дърт мъдрец. Особеното на тоя мъдрец било, че въобще не бил никакъв мъдрец. Но много малко хора осъзнавали този факт и постоянно го търсели из гората. Някои от тях се оръсвали с много пари, други си патели от прашката му...


Веднъж Мъдреца видял малкото момченце на един градски търговец да тича към неговата колиба разтревожено. Виждайки, че момчето не е с всичкия си, отнасяйки около десетина камъка по главата, решил да го изслуша. Момчето било ужасено и почнало да бърбори несвързани работи:
- Господине, чудо, нервен, баща ми, парите, успех...
Старецът изстрелял още едно камъче в главата му да се освести.
- Господине... баща ми е нервен. Взех му парите и постигнах успех. Трябва ми чудо, за да ми прости!
- Какъв успех бе, момче? - попитал го, хилейки се, Мъдреца.
- Откраднах пари от палтото му. Отидох до едно от селата и накупих 10 килограма месо.
- И за кво са ти били десет килограма месо?
- Няма значение. Идеята е, че се върнах в града, продадох 10-те кила месо и удвоих парите.
- Къде е проблемът не разбрах?
- Проблемът е, че тези пари били за наем и сега ще ни изгонят - отвърнало момчето.
- Ми дай половината от печалбата на хазаина! - казал, смеейки се, Мъдреца.
- Да де, ама тате ще разбере и ще ме убие!
В същия момент Мъдреца измъдрил начин да спечели малко пари:
- Като искаш баща ти да не разбере - дай ги половината на мен, другата половина на хазяина и му кажи, че го викам за един съвет.

Момчето хукнало към дома. След един-два дена се явил хазяинът в гората. Мъдреца го поканил на около пет чашки ром. След като се попсували малко и си поплямпали за околните моми, подпийналият човечец се сетил, че бил повикан за определено нещо. Та поласкан от факта, че самият Мъдрец иска съвет от него, той дал по същество:
- Та за какво ме викаш тук?
- А бе... имате крадец в имотите.
- Не думай! - отвърнал фирканият господин - Всичките са крадци, какво ново?
- Слушай сега внимателно, защото това момче трябва да бъде наказано. Синът на един от продавачите живее при теб...
- Да, сетих се за кой говориш.
- Е, слушай внимателно И ГЛЕДАЙ ДА НЕ ЗАБРАВИШ! - казал Мъдреца строго и гледал заплашително - Да кажеш на въпросния продавач, че синът му го краде и използва парите за собствена печалба. Ама това задължително да му го кажеш, щото иначе човека ще остане на улицата!
- Добре де, добре. Отивам...


Минал се месец, хазяина изобщо не продумал на никого и дума относно момчето, което крало от баща си. Очуден, синът отишъл в гората и почнал да разпитва Мъдреца:
- Господине, как успяхте да му запушите устата? Подкупихте ли го?
- Изобщо не съм го подкупвал, даже напротив - казах му, че крадеш от баща ти.
- Ма защо сте го направил, ако ме издаде!?! - тръгнал да мрънка синът на търговеца.
Мъдреца се засмял:
- Няма да те издаде бе, стига си ревал! Вярно - твоята тайна остана в главата на човека, НО...

Важните неща се крият там, където никой не смее да ги търси.

За Краля и Шута

Имало едно време един крал. Този крал бил прекалено... сериозен. Ужасно сериозен... Слугите му се притеснявали за неговата сериозност и от време на време му давали като идея да му бъде нает шут, който да може да го развеселява, че да може Краля да управлява кралството си по един по-разумен и спокоен начин. Но Краля бил прекалено сериозен. Нито един виц не могъл да го разсмее, нито един сладкодумец не могъл да го впечатли и никой не си заслужавал ценното му време. Търсели се шутове - от най-прогнилите кръчми до най-прочутите театрални зали в Кралството. От най-жалките пияници до най-изисканите актьори, хората дори се биели в негова чест. Но нищо не могло да огъне коравата физиономия на Краля - всички били повиквани и изритвани. Никой не можел да го развесели. Съветникът на Краля търсил къде ли не за забавен човек, за много забавен човек, за най-забавния човек на целия свят. Задавал им провокиращи въпроси, преценявал отговорите, просел си боя, наслушал се на достатъчно глупости сред тълпата само и само да намери един отговор, достоен за усмивката на Негово Височество.
Една нощ, докато съветникът се разхождал по мрачните улички чул псувни и смях. Псувните били от група пияндета, които ритали някакъв човек в дрипи, някакъв просяк. Бедняк! Човек, който нямал нищо друго освен едно кирливо продрано одеяло на гърба и едни оръфани ботуши. Пияниците почнали да му се подиграват:

 - Тоя беше прав - наистина е забавен.
 - Да бе ... ритаме го вече половин час и продължава да се смее. Важното е смях да става.

Съветникът погледнал бедния скитник и видял с почуда как докато бива налаган в ребрата не спира да се хили. Дни и нощи съветника преследвал скитника и го гледал как се понасял от кръчма на кръчма с усмивка на лицето и накрая отнасял няколко шута по задника с по-голяма такава. Зачуден, веднъж влезнал в една от кръчмите да попита пияндетата какво знаят за тоя ненормалник. Един от тях почнал да разказва:

 - Идиота твърди, че бил обиколил света и че нямало един човек, който да го е подминал намръщен. Разправя всякакви смешни истории. Кара всички мошеници в градчето да изглеждат като глупаци! Подиграва им се най-откровено и безмилостно. И когато му теглят бой им се хили, както разправя, че се хилил на уличните псета по света, които тръгнали да го хапят, като им подавал храна. Горкия човечец, ненормален е... ама пада голям смях с него.

Тъй като съветникът бил отчаян да види кралската усмивка решил да доведе скитника, който разсмивал всички, при Краля. Всички от кралството чули за ненормалника, който отивал да го разсмее, но не обърнали внимание, защото знаели, че ще изхвърчи от портата с посинен задник, както изхвърчал от кръчмите всяка вечер. Отишъл скитникът при Краля и почнал да се съблича. Стражите тръгнали да го изнасят, но Краля махнал с ръка, заинтригуван и се загледал в прошляка, който сега бил напълно гол с едната ръка на оная си работа и другата на главата. Така, по гол задник, стоял и го гледал мълчаливо. Краля нервно попитал:

 - Какво по дяволите правиш?
 - Ти какво правиш бе, идиот? - отвърнал голият убитак.
 - Ти на кого си мислиш, че говориш така? АЗ СЪМ КРАЛЯ!!!
 - ТИ? Краля? Не ме разсмивай - та ти си гол!

Стражите чакали момента да се нахвърлят на нахалника и да го спукат от бой, но Краля бил прекалено заинтригуван от него:

 - ТИ СИ ГОЛИЯ, ИДИОТ ТАКЪВ! Това ли ти е идеята за имитация?
 - Първо - аз не съм гол, вие сте гол, аз съм без дрехи!
 Второ - как смеете да твърдите, че аз имитирам Вас, след като Вие сте този, който ми подражава? Вижте се - държите си двете глави сякаш ще паднат!

Краля учуден видял двете си ръце. Едната била на главата, а другата свита на юмрук, стисната между двата му крака. "Шутът" се облякъл, поклонил се и казал:

 - Ваше Височество, прощавайте, но аз раздавам усмивки само на хора, които обичат да се усмихват! - след което се завъртял и си тръгнал, доволен от себе си.

Кралят се засмял.
Паднал на земята от смях, смял се през сълзи и всички го гледали сякаш е бил отровен. Няколко минути след като спрял да се киска като идиот, съветника отишъл при него и го попитал:
 - На какво се смеете, Ваше Височество? Нима Ви хареса имитацията?
 - Не се смея на имитацията - отвърнал Краля - смея се на ситуацията. Този прошляк дойде от никъде, за две минути стана крал, направи ме на шут и си замина!

Добър ден е вече!

Така...
това тука е втората част от блога, посветена на прозата, която съм писал преди време и която възнамерявам да продължавам да пиша. Както и в другия блог споменавам - това не е нещо сериозно и нещо, от което очаквам много рейтинг и от което вие да очаквате постоянство, просто събирам мисли някъде, ако ви е интересно - добре сте ми дошли!

Приятно четене!

Денис Апов

12.09.2012г.