Всичко тръгна отнякъде

ЧАРЛИ

Всичко тръгна отнякъде

Докато си седях една вечер пред един от многото градски театри и слушах стар хип-хоп от уредбата на някакви хлапета, които се забавляваха на стълбите, се загледах в ярко зеленото осветено дърво. Беше около 9 часа през нощта, аз бях по къси гащи и риза с дълъг ръкав. Беше ми станало малко студено и исках вече да си ходя, защото имах много проблеми, за които обмислях решения. Много ситуации, които искаха моята незабавна реакция. И все пак седях там, на стълбите пред този театър, и слушах хип-хоп и разговори на хората около мен.

  - Аааааа, скивайте, какво е това? – каза Робърт и посочи към небето.

  - Небе – изсмях се аз, още отнесен в моите си драми.

  - Не бе, виж точката там.

  Между всичките звезди се виждаше сякаш още една светлина, която беше съвсем леко по-бледа, но явно достатъчно, че да направи впечатление на всички ни. Беше някак си отделена от другите пък и всички знаят всъщност колко звезди се виждат в осветен град. Особеното на тази звезда беше, че когато всички я загледахме... изчезна. В първия момент, по някаква причина, се сетих за нощите, в които спах у Боб, който имаше фосфорни пластмасови звездички на тавана, в които се втренчвахме докато си говорихме. Често обсъждахме как като фокусираме достатъчно дълго върху една от звездите, тя постепенно изчезва, докато не погледнем някоя друга. Тогава липсващата звезда веднага светваше в периферията.

  Различното в този случай обаче беше, че светлината наистина изчезна. Беше толкова очевидно, че я няма, колкото беше очевидно и когато я имаше. Сякаш потъна някъде или се сви на малка прашинка и отпраши в открития космос.

 

  - Това са извънземни, бате – каза Робърт с типичния си повишен тон, който го караше да звучи малко пресилено от време на време, но сякаш имаше друга нотка в неговия глас, която го изкарваше сериозен – извънземните ни наблюдават.

  Аз в началото леко почнах да се хиля, но после пак заблях в осветеното от някаква улична лампа дърво. Мислих си някакви работи – как да преживея текущите обстоятелства, как да предотвратя някакви усложнения в близкото бъдеще и как да гледам да не пострадам много в този процес. Също така си мислих за напредък. Какъвто и да е напредък. Може би имаше нещо, което можеше да се научи от всичките тия сложни ситуации в живота и как изглеждах, как се чувствах след тях. Най-вече си мислих за тази звезда. Какво наистина беше? Беше ли звезда изобщо? Мислих си аз как се изживявам като тази мъничка светлинка. Светлинката, която от време на време се вписва при звездите, при хората на стълбите пред театъра или като цяло – при хората. Как от време на време показвам, че съществувам. Как се отчитам в обществата, но когато някой посмее да се загледа повече в мен се отдръпвам и спирам да заемам видимо пространство. Може би тази светлинка беше моето бъдещо Аз, което в сетния си дъх, преди да изгасне, е наблюдавало къде минавам и какво правя. И е гледало да не хукна и да извърша някоя от глупостите, които ми се въртяха в главата точно в този момент. Светнало ми е само да каже, че всичко е наред и е спряло да свети завинаги. А може и пак да се върне. Знам ли? Може би просто имам твърде много абсурдни теории в резултат от седенето на тия студени стълби. Пък и вече стана 10 часа. Един час седя и блея в някакво осветено дърво.

  - Аре да ходим – казах аз на Робърт. Исках да се видя с едни други хора за едни други работи. Малко нахално беше да го откъсвам от хората, с които се е разбрал да се види, но той не възрази. Той рядко възразява.

 - Чао – почнах да повтарям на групичката пред театъра. Последваха прегръдки и ръкостискания. На някои дори не им запомних имената. Почувствах се като пълен задник поради тази причина, но май нямаше особено значение. Много неща в живота ми напоследък нямаха особено значение. Чудех се накъде съм тръгнал. Обърнахме се да помахаме на хората за последно преди да офейкаме.

 - Чао, Робърт... Чао, Чарли!

  "Чао, Чарли". Ха! Видяли са Чарли и той отново изгасна. Дано този път е имал добра причина...