Истории с крадци

Нещо, вдъхновено от истинска случка, което написах бързо и нескопосано, но се надявам да ви хареса. 

  Седяхме 4 човека в мазето, както всяка друга вечер, и обсъждахме най-дебилните неща, които са ни се случвали. Аз си се бях облегнал и се отдавах на приспивните ефекти на втората чаша бира, след като осъзнах, че прекалено дълго ми е отнело да изпия първата. Още с гадния вкус в устата, попитах дали има някакво пиене останало. Ники ми подаде двулитровката, която беше повече от преполовена и отвртатително топла. Бяхме менкали много теми, преди да стигнем до това колко е опасно градчето ни в малките часове и какви простотии са ни се случвали. След като си налях бирата и с кратко нацупване протестирах срещу липсата на каквато и да е газировка, се намесих в интересните им разговори:

 - Чухте ли, че Жоро са го ограбили в Центъра?

 - Не, кво е станало?

 - Ми ходил си пича към 10-11 в Центъра – продължих аз, след като отпих от чашата, присвих рамене и изсъсках от горчивината - и в най-голямата цигания, наречена Лъвов мост, некви пичове го помолили да им помогне да избутат няква кола на две преки от тях.

  Изчаках смеха да отмине и продължих.

 - Жоро, като най-големия пич, казал що не и го ограбили.

 - Ооо, това не е нищо, ние какви истории имаме да разправяме на тая тема – каза Ники и погледна ухилен към Радо – да разказвам ли?

 - НЕ! – извика Радо – Ники, моля те, дай аз да разкажа.
 - Ок, разказвай.

Радо започна разказа:

  Вървим си аз и Ники в Борисовата и си бяхме заченали точно тая същата тема за най-дебилните обири. Как се почна не знам, но аз му разправях, сега ще ви кажа и на вас.

  Седя си аз в трамвая, на път за вкъщи и си мисля, колко е як тоя квартал късно вечерта. Много ме ебават, щото съм живял точно в Люлин и се чудят как се прибирам, без да ме, цитирам, наебат или намушкат. Ма както и да е – седя си, при което, имайки предвид, че трамваят е почти празен, някъв качулат съмнителен тип идва при мене и си вади някво смешно джобно ножче от джоба. И ми вика:

 - Сега ще слезна с тебе и ще си дадеш парите, чу ли?

Аз му се изхилих и той супер сериозно, стискайки зъби, ми вика:

 - Кво ми се хилиш бе, боклук, сериозно ти говоря!

Аз му отвръщам:
 - Не бе, не се съмнявам. Ма аз се хиля, щото нямам никакви пари в мене.

Той се огледа много изнервен и разочарован, след което ме погледна отчаян и отегчен от живота и вика:

 - Сигурен ли си?

Аз се изхилих още по-силно и другите пет човека в трамвая ме чуха. След това си извадих портфейла и му го подадох с думите:

 - Ако щеш вярвай.

Той погледна портфейла, замисли се дали да го вземе, ма после махна с ръка, каза ми “Заеби” и си тръгна.

Ники, вдъхновен от моята история, разказа своята:

  Аз пък веднъж отидох да си взимам цигари. Беше към полунощ вече и бях взел 4 кинта от майка ми и монети по 5 стотинки до 40. Та отивам аз и няколко човека ми бяха казали, за един тип, дето дебне около денонощното, да види кой минава и какво си купува и ако реши, че може да се справи с него, го ограбва няколко метра далече от магазина. Не вярвах на тая история, звучеше ми адски абсурдна, ма пред мене мина някъв съмнителен гологлав тип, дето гледаше, все едно току що е заварил техните да правят секс и си купи някви цигари. След него аз си купих една кутия и тръгнах към нас. На петдесетия метър вече ми стана съмнително, щото се обърнах и го видях как ходи след мене. Стана ми съмнително, щото беше преди мене на опашката в магазина, а сега ходи зад мене и то по някакъв супер стряскащ начин. Накрая ме настигна на другия край на блока, дето е до магазина, опря ми нож в гърлото и ми вика “Дай пари некви”.

Супер много се паникьосах, ма успях да му кажа с някъв пъзлив тон, че току що ме е видял да си ги давам всичките пари в магазина.

Той се изнерви, наби ми един тупаник в носа, бръкна ми в джоба, сви ми кутията с цигарите и избяга. Дори не ме пита за телефон дали имам да му дам, за телефона щеше да ме е яд по-малко. Да ми вземе цигарите, нещастник!

  Та и двамата се хилим след тия две истории и почваме да си говорим още некви 5-10 минути, докато някъв тип не ни настигна. Някъв абсурден тип ни видя и ни извади патлак. Както бяхме в адски доброто настроение, и двамата посърнахме и се спогледахме като най-преебаните хора на Земята. Каза ни да се приберем от тротоара някъде на по-тъмно място. След като ни заведе ни вика да му дадем кинти за да не ни гръмне, при което Ники полудява и почва да му разправя как баща му разбирал от оръжия и как тоя пистолет не бил истински. И аз го гледам и не мога да повярвам какво се случва, на тоя с пистолета също му е малко трудно да възприеме какво чува и решава, че не му се занимава, та натиска спусъка. Преди да осъзнаем, патлака му прави “цък”. Изненадва се защо по дяволите му е заял пистолета, а Ники се възползва от момента и тръгва да му го взима. Малко се бият, аз се чудя какво да направя, в последствие пичът го фраска с пистолета в коляното, отдръпва се две крачки назад и натиска пак спусъка.

И като го натисна, патлакът му гръмна в ръката. Първо се бяхме стреснали и двамата, аз си помислих, че съм се насрал в единия момент, а в другия се попикавах от смях. Той седи, реве, вика “Звънете на 112”, а Ники му се прави на големия мъж.

  - И какво стана с него? – попитах аз, преполовил гнусната бира.
  - Ми звъннах, операторът не ми повярва в началото докато му обяснявах и го изебавахме, че всъщност са ми затворили. Оставихме го там, сигурно се е оправил.
  - Е евала – хиля им се аз – човека си е отпрал ръката, а вие сте го оставили там.

  - Да бе – отвръща Ники – горкият крадец, как да не го прежалиш.

  2 часа по-късно станахме да си тръгваме и почнахме да си стискаме ръцете и да си казваме “Чао”. Избъзикахме се с Радо да се прибере по-внимателно, да не го наебат или намушкат по път към тях и аз си тръгнах към нас.

  На двеста метра от мазето, на няколко крачки от входа ми, ме нападна някакъв тип и ме наръга. Взе ми двата лева ресто от бирата, сви ми телефона и ми повика линейка с моя телефон. Като по чудо, линейката дойде след 30 минути – 30 минути адската болка. А аз лежах на тротоара, държах се за корема, под мене имаше някаква доста стабилна локва кръв, и гледах към небето. Едвам дишах, гледах нагоре, ревах и се скъсвах да се хиля. Успокоявах се с това, че има още истории за разказване, ако доживея да ги разкажа. Само дето ще ми е трудно да разказвам като вицовете на Ники и Радо. Не ми е много смешно да ме наръгат в корема...