Докъде бях стигнал?

    - Гледах усмихнато в Центъра към една пейка, на която седяха мъж и жена. Млади, на около 20 години, жената галеше мъжа с показалеца си, докато той се беше облегнал на пейката, полузаспал. Беше ми малко странно, мога да си представя колко им беше неловко, при положение, че мъжът ме видя, че гледам него и гаджето му, поразтри си лицето, изправи се и ме погледна малко намръщено, след което продължи да обръща внимание на момичето си и разговора, който водеше с нея. Все пак не е приятно някакъв дърт самотен дядка да те зяпа докато си навън с твоята любима и да се усмихва. Ако бях на негово място, щях да си помисля, че срещу тях седи изнасилвач. Или просто много болен дядка. А не е и като да съм в перфектно психическо състояние.

  Много интересно! Като тийнейджър бях същият, какъвто съм сега. Разликата е, че тогава нямах търпение да видя или чуя, да науча нещо ново и интересно. Сега нямам такъв зор, щото вече съм чул и видял достатъчно и всичко съм забравил. Забравил съм дори дали да се впечатлявам когато някой ми каже нещо впечатляващо. Майка спасява детето си, спира камион с голи ръце? Човек пада 150 етажа и се възстановява за два месеца? Факти ли са дори тия неща? Колко метра са 150 етажа? 300? 400?! Възможно ли е изобщо?!? Някой да падне от 400 метра и да се оправи с 9 операции. А бяха ли 9 или по-малко? Тоя акъл е за изхвърляне, омръзна ми. Поне тези неща горе долу ми оставят някакво впечатление. А все забравям да изхвърля боклука. Балконът вони на мърша, не се трае вече. Пак казвам – същото като когато бях тийнейджър. Още мога да чуя майка ми как ми говори по телефона саркастично “Благодаря ти много, че изхвърли боклука”. Сега го казвам на себе си. Евала бе, дъртак, пак се сети да го изхвърлиш. Аман вече от тия глупости.

  Докъде бях стигнал?

  Двойката си тръгна. Станаха и се запътиха нанякъде. Чух момъка да казва нещо за мене на гаджето си, ама забравих какво. Има ли значение изобщо? Аз седя тук, в тоя загубен град, и обсъждам хората. Що пък те да не обсъждат мен? Мразя се. Винаги съм ненавиждал дъртите хора, но си имах едно наум, че ще живея дълго. И ей го – сега живея дълго, ама живея ли изобщо? Дори не знам откога съм тука. Колко ли е часа?

  - Нямам часовник – отвърна на стареца един младеж, който беше седнал на пейката до него.

  - Ох, от кога ме слушаш? Съжалявам, ако ти се е сторило, че съм поредният досаден пенсионер, който търси с кого да си говори. Всъщност съм, но въобще не те видях, че си седнал тук.

  - Няма проблем – усмихна се младежът – сигурно е вече един, между другото. Може да ти прозвучи като много тъп въпрос, но защо си говориш сам? Не те ли е страх, че ще те сметнат за луд?

  - Говоря си сам, не защото съм луд, а защото съм сам! Не ти се занимава с мен, момко, повярвай ми. Историята ми е шибана.

  - А, спокойно, и без това трябва да тръгвам. Просто седнах за две минути, че търча цял ден по градския транспорт. И все пак се надявам да се научиш да си цениш живота. Лек ден!

  - Ех, точно там е проблемът - прекалено много го ценя! Не мога да не си го спомням, не може нищо да ми отнеме спомените. Не може нищо да ме накара да спра да тъгувам за това, което имах. Колко са 90 години? Около хиляда месеца. Когато бях на 20 ми се струваха като цяла вечност, но когато бях на 20 живях с нашите, и не плащах сметки, и нямах идея колко бързо може да мине един месец от деня, в който си платил, до деня, в който ще ти се наложи пак да платиш. А пък за детството да не говоря – мина като миг. В един момент тичахме с часове из тая градинка пред мен с приятелите и в следващия момент ми се струва тясна. Отиде си тоя живот и всичко го изгубих в мисли. Един от многото моменти, в които бях щастлив, си казвах... имам всичко това, какво ли още ме очаква?

  И си изпросих отговор. Оставаше ми да се боря за него. Ма не се преборих. И сега съм сам. А тоя пич си тръгна и пак говоря само на себе си. Прекъсна ми мисълта и си тръгна. А тъкмо бях стигнал донякъде...

Докъде бях стигнал?