Баскетбол

  Учителката ни по литература обожаваше да провежда по-нестандартни часове, тъй като беше наясно, че на никого не му се занимава с литература и тъй като бяхме хора, изучаващи физика и математика, можеше да съзре несериозността, с която се отнасяхме към подобни дисциплини. Звучи прекалено крайно, сякаш обобщавам изкуствата, но един практичен човек никога не обича заобиколки. И това не важи само за хората, които знаят какво по дяволите представлява сублимацията като процес, по принцип мисля, че всички сме минавали през етапа, който аз така и не съм надраснал. Етапът, в който отваряш една книга и докато осъзнаеш, че някакво действие се извършва, вече си изчел 50 страници с пейзаж и си я захвърлил. Това беше отвратително.

  Въпросната учителка знаеше и донякъде приемаше тази гледна точка, изключвайки липсата на интерес и покъртителния мързел, който май беше по-големият фактор. Съответно, намираше разкази и поеми на по-безизвестни творци, някои от тях дори и по-малки от нас, и ни ги даваше за домашно да ги прочетем. Не повече от 4-5 страници. Излишно е да казвам, че това не попречи на липсата на ангажираност, тъй като 4-5 страници са си 4-5 страници, а в даскало обичаме да си клатим краката и да се оправдаваме, че имаме да учим по други предмети. Разбира се, когато ни вдигаха за изпит по другите предмети споменавахме литературата.

  Но доста противоречиво се отклонявам от темата. Веднъж даскалката ни беше дала един разказ около 5-6 страници. Иронията беше в името на главния герой – Иванчо. Като че ли разказ с главен герой Иванчо щеше да ни накара да погледнем по-сериозно на литературата, с която ни дарява милата ни госпожа. Както и да е де, в разказа главният герой Иванчо си ходи по улицата и намира късметче на земята, на което пише

Ако Ви се налага да се преборите със себе си?
Въоръжете се...
С търпение.

  Въоръжен с нетърпение, Иванчо прочита късметчето и следват 4 страници недоволство от негова страна, включващо неграмотната и философски ощетената част от женския пол, псевдо-таоизма, с който запълват тази празнина и дори таксиджията, който го следва на другото платно като гладна акула. В крайна сметка Иванчо изкривява думите в късметчето и стига до заключението, че това, което се казва в него е, че търпението е оръжие срещу тебе. Очевидно не го мисли сериозно, но в гнева си той успява да припише тези мисли на автора на въпросното късметче. Уви, разсеян от всичките тези негативи на неговото и не само неговото съществуване, Иванчо, винаги убеден в това, че да се кара колело в насрещното платно е най-добре, за да виждаш кой идва, бива сгазен от някакъв гологлав задник, надул чалгата, каращ с 90 км/ч в квартал, чиято площ е най-вероятно по-малко от квадратен километър. Още по-очевидно, ако смяташ, че е добре да виждаш кой идва към теб, най-добрият избор е ... да гледаш.

  След като госпожата си задава въпроса „Какво мислите за този текст?” и вижда, че на никого не му се мисли особено, решава да обясни кратко и ясно какво се е опитвал да изрази авторът с тази творба. И общо взето казва, че с 5-6 страници разказвачът се е опитвал да ни каже, че ако не сме търпеливи не сме живи. Аз, разбира се, реших да се намеся:

  - Госпожо, защо нещо толкова просто е изразено по толкова излишно сложен начин?

Съучениците ми, заедно с преподавателката, се смеят, а тя след това отвръща:

  - Добре, Ники, давам ти за домашно да напишеш същия разказ по по-... неизлишен начин.

  Продължавайки монолога си, госпожата ме забелязва как почвам да пиша и след не по-малко от минута вдигам ръка.

  - Кажи, Ники.

  - Готов съм с домашното.

Съучениците ми пак се смеят и преподавателката ми дава думата. Аз ставам, взимам си хартийката и прочитам скромния си преразказ:

Иванчо ходеше по улицата и се оплакваше от отвратителния си живот, провокиран от намерено на улицата късметче, докато не го блъсна кола.
Извод:

Ако беше вървял по тротоара, нямаше да намери късметчето, което го е изнервило и нямаше да го блъсне кола.

Съучениците отново проявяват невероятно чувство за хумор и се кискат. Госпожата, доста усмихната, ме пита дали забелязвам иронията в това колко не понасям разкази за нетърпеливия Иванчо и самият аз съм нетърпелив, но не й отговорих, защото се загледах навън в двора на даскалото, където някакви по-слаби от мен момчета играеха баскетбол.