Сега сядам и пиша това нещо. След като го напиша, то няма да промени мнението на абсолютно никого. Почти никой няма да го прочете. Дори и някой да го прочете, има голям шанс изобщо да не вземе предвид каквото и да е от написаното. Ще го забрави. Няма да намери абсолютно нищо ценно в този текст, който тепърва ще сглобя. Но аз го пиша. Защо? Нямам идея. Защото и на мен не ми е от полза докато се върти в главата ми. Просто ме разяжда. Но може би трябва да се радвам, че не получавам внимание в това отношение, тъй като вниманието щеше да ме откаже. Вниманието нямаше да идва с ползата, на която аз не съм се и надявал, но с която светът би бил толкова по-прекрасен.
Откакто се занимавам с музика и свиря пред непознати хора (което, благодарение на учителите ми по пиано, се случваше още преди пети клас) като се замисля никога не ми е била отправяна критиката "Откажи се.". Никога. Никога не си спомням да съм чувал "ти си некадърен, ти не ставаш, по-добре се откажи, само си изгубих времето с теб, т.н. , т.н." от хора, които са ми обърнали внимание. От хора, които са идвали на концерти, хора, които са чували в интернет мои песни, хора, които са разбрали за мен от техен познат... нито един от тях не ми е казал "Това, което правиш, въобще не ми харесва". Нито един.
Много хора не идват на изпълненията ми. Много хора не ми слушат авторските песни. Много хора също са идвали, но не са останали с особено впечатление. Много са. НО НИКОЙ НИКОГА не е идвал при мене да ми каже "Ти не ставаш". Даже ми се случи да свиря в The Box веднъж и на саундчека тоя Пульо зад пулта да ми каже "Ти така ли ще си дрънкаш през цялото време или ще посвириш" и след концерта, докато събира кабелите, да ми се мазни, че всъщност съм бил адски добър и впечатляващ китарист. Никога никой не ми е казвал "Спри да свириш". Никога никой не ми е казвал "Текстовете са ти тъпи". Никога никой не се е качвал на сцената да ми каже "Стига толкова". А съм виждал толкова много хора, на които им се е случвало. Никой не ме е изключвал преждевременно от пулта. Много хора изобщо не са ме пускали, но прозвучавал ли съм абсолютно никой никога не ме е прекъсвал.
И въпреки това аз не правя нищо. В очите на обществото аз съм просяк. В очите на обществото всички хора, занимаващи се с изкуство, са просяци. Дори и повечето хора да повтарят постоянно, че се кефят на това, което правя, то няма да промени положението. Късметлия съм когато ме черпят. Късметлия съм когато нямам пари за такси и хората ме приютят у тях. Тъжно е, че повечето, които го правят, са хора, които едвам успяват да си го позволят. Но си го позволяват. Но МИ го позволяват. И това е. Аз няма да правя пари от това нещо и това за мен може би е предимство. И наистина имам чувството, че хората нямат нищо против това, което правя. Тогава защо нищо не се променя?
Защото хората правят всичко по правилата. Когато се хванах на работа като продавач в магазин за алкохол и цигари си говорих с приятелката на шефа, която учи психология. Тя ме попита с какво се занимавам. Аз й казах "музика". Тя се намръщи и каза "добре, че си си намерил друга работа. В музиката пари няма". Доставчици, търговски представители, клиенти, всичките едно и също - "в музиката пари няма". Хора идват на концертите ми, колкото се сетят, колкото могат, идват и ми казват същото. "Музикант къща не храни". Слушат какво имам да изпея, собствени текстове, чужди текстове, които не са чували, историите зад песните, които съм написал аз или просто свиря, изслушват ме адски търпеливо, културно, учтиво и след това идват да направят две неща:
1. Да ми стиснат ръката и да ме поздравят, че го правя
2. Да ми кажат колко е тъпо, че го правя напразно, тъй като нищо добро не ме очаква с това мое занимание
Наистина никой никога не ме е обиждал, не е злобял срещу мен, не се е опитвал да ме опетни след като е изслушал това, което имам да изсвиря. Дори хора, които са ме ненавиждали, хора, които ме презират и тем подобни злонамерени същества, дори те са изслушвали моя песен и са клатили глава одобрително. Понякога, когато са се отправяли критики към това, което правя, те са се отправяли адски внимателно, съобразително и едва ли не винаги започващи със едно неприсъщо за един критик смирение "не, че моето мнение е от значение, но аз бих..."
Най-тежката критика, която ми е отправяна някога е "Музикант къща не храни".
Напълно нормално е в тоя свят да си мисля, че аз няма да стигна до къща. Според мен е напълно нормално поне. Честно да си кажа, аз и семейство не се виждам как бих изградил, аз дори не виждам що за жена трябва да си, че да изтърпиш един човек на изкуството. Един човек с идеи. Един творец. Трябва да си прекалено вглъбен в твоя си свят, за да имаш свободата да твориш. Така че това ме води на мисълта, че един творец за да има пълноценна връзка, трябва да намери друг творец. Но и това не става, защото и другия творец би следвало да е вглъбен в неговия си свят и така двама егоиста си съобразяват ежедневието един с друг и са си повече пречка отколкото в помощ.
Напълно нормално е според мен в тоя свят да си мисля, че няма да имам покрив над главата. Че няма да имам дрехи, че ще мръзна и ще слънчасвам. Напълно нормално е според мен в тоя свят да си мисля, че в крайна сметка ще умра сравнително млад и ако не ме погуби липсата, ще попадна под злобата на някой, който има повече права от мен и ще злоупотреби с тях в момента, в който ме зърне. А нека си го кажем честно - аз съм музикант. Колко пък права да имам аз?
И веднага ще скочат хора, които ще кажат "Това не е вярно, стига си се правил на мъченик, с всеки е така". Възможно е, но не се опитвам да обърна внимание върху това нещо. Опитвам се да насоча вниманието към фактът, че хората не гонят това, което искат, а което им се налага. Абсолютно всеки човек, който работи в тая държава, работи защото се налага. Абсолютно всеки човек, който се лишава от какви ли не свободи, че най-вече и от правото си на лично мнение, е човек, който го прави защото се налага. Налага се. Всичко, което прави българинът, е наложено. Налага му се. Налага му се да се бъхти. Налага му се да търпи. Налага му се да го е страх да се прибере късно вечерта вкъщи. Налага му се да се излага на какви ли не рискове. Налага му се да оцелява в цивилизацията по-трудно, отколкото му е било на един първобитен човек да оцелява сред хищниците. Човекът е адски добър в това да наблюдава законите на природата и да ги имитира с десет пъти повече усложнения. И го правим!
А аз дори не искам пари... на мене ми искат пари. Всичките неща, които сте ме виждали да ям и пия - шоколади, вафли, сандвичи, дюнери, пици, кюфтета, пилета с ориз, коли, фанти, хелове, бири, уискита, каквото се сетите... сте ме виждали да ги ям и пия когато съм имал пари. Мога и без тия неща. Мога и без пари. Но ТЕ не могат без пари. Без тези пари, които ТЕ са създали и ТЕ ти дават назаем. И не само аз съм така. Всички ние можем да живеем без пари, но живеем с тях, защото в абсолютно всеки момент е по-лесно да се скриеш в пещерата и да чакаш хищниците да отминат и да се надяваш, че някой ден децата ти от тази пещера ще направят къща. И да се надяваш, че никое от децата ти няма да стане музикант, че няма да може да я храни.
Като цяло ти остава, човеко, да гониш това, което се налага. Откакто човекът е измислил колелото, си го върти, и го върти, и го върти, и го върти и накрая му се завива свят и губи съзнание. Идва му в повече. Не умираме от старост. Умираме от немощ. Всички умираме от това, че последната глътка въздух, която сме поели, не сме могли да я издишаме. Умираме от това, че последната гледка, която ни е попаднала пред очите, сме нямали силите да я погледнем. Умираме от това, че последния звук около нас, подминава ушите ни като пътен знак и отива към по-млади и наивни душевни съдове.
А музикантите? Музикантите умират по няколко пъти на ден, от всеки тон, който е рикоширал в хората и се е върнал в нас да резонира до болка.
"Работата на творецът е да извиси душата на човека" се казва в един мой любим филм Local Color.
И затова творците умират млади. Защото е много лесно да се провалиш в тази работа. Един човек може да се пресегне към определено количество хора преди да осъзнае колко са бездушни повечето. Количеството е прекалено нищожно. Накрая дори Диоген е осъзнал колко са закърнели. "Остарели". Безсилни. А и безсилието им е заразно.
Търпимостта на хората на изкуството, като че ли безмерна, яде отвътре и накрая оставя само творбата си на хората, които са надживели автора, за да могат да я оплюят, да я разберат погрешно или в най-добрия случай просто да я забравят. И да го забравят и него. Да забравят музиканта на улицата, който храни децата им, докато те си хранят къщите.
сряда, 29 юли 2015 г.
петък, 24 юли 2015 г.
Животът е прекрасен
Едно дете е в кома. Заради патриоти.
Един дядо е със стъкла в окото, пребит пред внучетата си. Заради патриоти.
Кучета оцеляват без уши и се влачат куци и кастрирани с ножове. Заради идеалисти.
Невинни същества биват пребивани, убивани, а аз си живея живота без никакви средства и ядене и има много прекрасни същества, които ми се усмихват и ми казват "Животът е прекрасен".
И наистина е така, предполагам. Животът наистина е прекрасен. Едно момиче от български приют веднъж ми разказа как баща й я е връзвал през зимата гола за някакъв стълб и я е налагал с камшици и колани. След като ми го каза пусна една сълза по бузата, отправи ми широка усмивка и ми каза "Но нека не мислим за такива неща, животът е прекалено хубав за да се мисли за такива неща".
Друго момиче, което съм обичал и сигурно още обичам, колкото и да няма значение, ми звъни на рождения ден и ми казва, че всичко е наред, въпреки че баща й й повтаря, че ще се самоубие и че едва се е отървала от риска да влезне в Пирогов. "Животът е прекрасен."
Един актьор, който пие пред народния театър, може би от траур по това, че в народния театър няма театър... има рак. "От пиенето най-вероятно" , казва той. И продължава да пие. Питах го какво смята да прави. Той каза "Ще пия" и се усмихна. "Животът е прекалено прекрасен за да се подлагам на химиотерапия и да пропилявам последните му мигове". Вижданията ми с него са прекалено кратки, но той ме помни.
Един друг човек, щастливец, музикант веднъж вижда едно куче да лежи на улицата. Вдига го. Мести го на тротоара, да не го сгази кола. Кучето се събужда и го наяжда. Един приятел си се разхожда и го вижда целия облян в кръв. И го пита. "Преместих го и то ме изяде". И той ме помни. "Животът е прекрасен".
Баба ми е мъртва. Последните й думи от последната ни среща бяха "Дано имаш пари". Животът е прекрасен.
Дани беше болен от левкемия. Сега е мъртъв. Аз му стиснах ръката на един концерт за средства за операция, казах му "Ти си човек, а това е някаква си левкемия, ще я смачкаш". Накрая той изпадна в много лошо състояние и журналистите му взеха интервю. В интервюто той каза нещо велико. "Боли ме, но искам да живея". Почивай в мир, Дани... животът е прекрасен.
Най-добрият ми приятел обичаше едно момиче, което живееше в Париж и идваше за по уикенд на година в София. Уикенда прекарваше с него. След последния им уикенд заедно, на границата турчин се врязва с бясна скорост в автобуса им и тя и баща й почиват на място. Само те. Всички други са невредими. Въпреки голямото разстояние между тях, за един уикенд от годината те бяха щастливи. За уикенд от годината животът им е прекрасен.
Пускам си клипче в интернет. Двама военни пленници, вързани, опряни срещу една стена. Похитителят пали моторна резачка и реже главата на единия. Трупът му пада върху рамото на другия, а другия гледа в камерата с безизразната си физиономия и сякаш ме гледа мен и казва "Живей вместо мен." Аз не съм на неговото място и животът за мен наистина е прекрасен.
"Птиците пеят докато падат от небето" пее Уил Варли. Не съм бил птица и не съм падал от небето, но му вярвам. И дори и да не съм живял кой знае колко, съм живял достатъчно, че да ви вярвам когато ми го казвате. Робин Уилиамс се обеси. Един от най-смешните хора на Холивуд... се обеси. Тони Скот, любим мой режисьор, се метна от моста Винсънт Томас. Наистина вярвам, че в последния момент животът им е минал пред очите и са си повторили колко е бил прекрасен. Хора ме приютяват, черпят ме с пиене, хранят ме, аз им свиря, те ме слушат. Говорим си, бъзикаме се. Казват ми все едно и също - "Животът е прекрасен".
Често го мисля за толкова прекрасен, че ми е трудно да повярвам. Бях си взел една тетрадка преди време, докато още бачках в магазина, на която написах веднага след като я купих на корицата
"Животът е много по-гаден отколкото го изкарваш и в пъти по-прекрасен отколкото можеш да си представиш". Прав ли съм?
Един дядо е със стъкла в окото, пребит пред внучетата си. Заради патриоти.
Кучета оцеляват без уши и се влачат куци и кастрирани с ножове. Заради идеалисти.
Невинни същества биват пребивани, убивани, а аз си живея живота без никакви средства и ядене и има много прекрасни същества, които ми се усмихват и ми казват "Животът е прекрасен".
И наистина е така, предполагам. Животът наистина е прекрасен. Едно момиче от български приют веднъж ми разказа как баща й я е връзвал през зимата гола за някакъв стълб и я е налагал с камшици и колани. След като ми го каза пусна една сълза по бузата, отправи ми широка усмивка и ми каза "Но нека не мислим за такива неща, животът е прекалено хубав за да се мисли за такива неща".
Друго момиче, което съм обичал и сигурно още обичам, колкото и да няма значение, ми звъни на рождения ден и ми казва, че всичко е наред, въпреки че баща й й повтаря, че ще се самоубие и че едва се е отървала от риска да влезне в Пирогов. "Животът е прекрасен."
Един актьор, който пие пред народния театър, може би от траур по това, че в народния театър няма театър... има рак. "От пиенето най-вероятно" , казва той. И продължава да пие. Питах го какво смята да прави. Той каза "Ще пия" и се усмихна. "Животът е прекалено прекрасен за да се подлагам на химиотерапия и да пропилявам последните му мигове". Вижданията ми с него са прекалено кратки, но той ме помни.
Един друг човек, щастливец, музикант веднъж вижда едно куче да лежи на улицата. Вдига го. Мести го на тротоара, да не го сгази кола. Кучето се събужда и го наяжда. Един приятел си се разхожда и го вижда целия облян в кръв. И го пита. "Преместих го и то ме изяде". И той ме помни. "Животът е прекрасен".
Баба ми е мъртва. Последните й думи от последната ни среща бяха "Дано имаш пари". Животът е прекрасен.
Дани беше болен от левкемия. Сега е мъртъв. Аз му стиснах ръката на един концерт за средства за операция, казах му "Ти си човек, а това е някаква си левкемия, ще я смачкаш". Накрая той изпадна в много лошо състояние и журналистите му взеха интервю. В интервюто той каза нещо велико. "Боли ме, но искам да живея". Почивай в мир, Дани... животът е прекрасен.
Най-добрият ми приятел обичаше едно момиче, което живееше в Париж и идваше за по уикенд на година в София. Уикенда прекарваше с него. След последния им уикенд заедно, на границата турчин се врязва с бясна скорост в автобуса им и тя и баща й почиват на място. Само те. Всички други са невредими. Въпреки голямото разстояние между тях, за един уикенд от годината те бяха щастливи. За уикенд от годината животът им е прекрасен.
Пускам си клипче в интернет. Двама военни пленници, вързани, опряни срещу една стена. Похитителят пали моторна резачка и реже главата на единия. Трупът му пада върху рамото на другия, а другия гледа в камерата с безизразната си физиономия и сякаш ме гледа мен и казва "Живей вместо мен." Аз не съм на неговото място и животът за мен наистина е прекрасен.
"Птиците пеят докато падат от небето" пее Уил Варли. Не съм бил птица и не съм падал от небето, но му вярвам. И дори и да не съм живял кой знае колко, съм живял достатъчно, че да ви вярвам когато ми го казвате. Робин Уилиамс се обеси. Един от най-смешните хора на Холивуд... се обеси. Тони Скот, любим мой режисьор, се метна от моста Винсънт Томас. Наистина вярвам, че в последния момент животът им е минал пред очите и са си повторили колко е бил прекрасен. Хора ме приютяват, черпят ме с пиене, хранят ме, аз им свиря, те ме слушат. Говорим си, бъзикаме се. Казват ми все едно и също - "Животът е прекрасен".
Често го мисля за толкова прекрасен, че ми е трудно да повярвам. Бях си взел една тетрадка преди време, докато още бачках в магазина, на която написах веднага след като я купих на корицата
"Животът е много по-гаден отколкото го изкарваш и в пъти по-прекрасен отколкото можеш да си представиш". Прав ли съм?
сряда, 22 юли 2015 г.
22.07.2015 ; подзаглавие: ЧЕРЕДЕ, ДИНСЕ1
- Денисе, стана ли? - попита ме Денис.
Събудих се след някъв сън, в който заключвахме някви врати. Погледнах телефона и не видях часа, но го махнах от зарядното и откачих зарядното от контакта. На него имаше лист. Супер намачкан и сдъвкан лист, на който имаше надпис, отпечатан от пишеща машина. "Денсе, чрд дд". Припомних си какво се случи вчера. Бяхме на градинката пред народния театър и понеже сме фенове на Големия Лебовски и сме и посветени пълноправни свещеници с Денис, извършихме първата дудеистка сватба на територията на България. Остава само да оправим документите, тъй като може би ще трябва да регистрираме брака в някоя друга държава, защото законите на България не позволяват такива своеволия и свободии. Решихме, че ще е Либерландия, тъй като САЩ е много далеч, но това не променя изобщо факта, че е пълноправен брак и две жени в момента не осъзнават, че са венчани в света на Джефри Лебовски - Пича.
Момента, в който станах, Денис седна на пишещата машина и почна да я ръчка с ножичка за нокти, щото се беше задръстила и му изяждаше хартията. Беше пуснал грамофона и течеше джаз колекцията, която си е купил от битака за 2 лева заедно с други работи, като Уилсън Пикет, Джери Лий Луис и някви госпел простотии. След като измъкна късчетата, задръстили пишещата машина с точността на хирург, вадещ тения, почна да щрака. Изщрака цял един лист, счупи се от щракане. Аз слушах джаз и щракане на пишещата машина. Исках да направя нещо, но тялото ми нямаше намерение да подхрани тези болни илюзии. Исках да стана, да пикая, но нямаше нужда. Пих кафе и слушах джаз и щракане на пишеща машина. Беше ми спокойно, приятно... сюблимно беше. По някое време поглеждах Денис - щракаше на тая пишеща машина, все едно пише най-гениалната литературна творба и аз щях да бъда първият, който да види това златно бебе на българската проезия.
Докато Денис щракаше, аз се сетих за плана за днеска. Имам рожден ден и вчера освен, че венчахме две нищо подозиращи момичета, направихме план Божо да събере от некви хора някакви безбожни материали от сребро и злато, да ги даде на заложна къща и парите да бъдат изпити. Но това вече беше като за вечерта, засега планът беше, понеже нямаме много пари (аз нямам никакви), Денис да ми подари палачинки с шоколад. Но това щеше да стане след като спре да пише толкова много на тая пишеща машина. Щракаше като за световно. Не мога да разбера колко леко му беше да съчинява толкова бързо някакви работи на тоя лист, чудех се колко ли ще е яко това, което ще прочета. Мислих си за тази творба, която той съчинява с такава лекота и от време на време докато го гледах колко е богат на думи се сещах колко съм беден. Вчера пред Софийския университет ме спряха едни младежи да събират дарения за екопроект, "символични" както обичат да казват. Аз казах "Съжалявам много, но имам 10 стотинки в джоба". Тя ми се усмихна и отговори "Ами няма проблем, можете да ни дадете едри банкноти, ние имаме да върнем".
Аз я погледнах и й казах "но аз имам 10 стотинки в джоба". Като си тръгвах мисля, че ме напсуваха.
Въпреки че съм музикант (и понеже съм музикант) не ми стиска да оставям стотинки на уличните музиканти, защото биха го приели като обида. Когато имам повече от 10 стотинки в джоба, особено това лято, са жълти... но Божо не се обижда и ги взима, за да ги трансмутира в бира. Мислих си колко ли би било яко всяко щракане на тая пишеща машина да прави стотинки. Защото Денис много щракаше. Щяхме да притежаваме десетки левове.
Накрая Денис погледна кюлчето си текст и му се наслади малко преди да го откъсне от пишещата машина, която се задръсти с още едно късче хартия. След това ме погледна усмихнат по неговия си Денисов начин, който не изглежда много като усмивка, ми по-скоро като някой срамежлив човек с лош късмет, който страда от хроничен запек и се опитва да сере в публичен дом. След това ми подава листа. След това аз го поемам. Докато го обръщам за да видя написаната епопея в моя чест, ангелски хор запява в главата ми. Почвам да усещам тежестта на листа, попил от мастилото във формата на велики философски трактати, огънати под волята на този колос на изкуствата Денис Б. Поглеждам в листа. На него има написано следното изречение:
"Само работа, без игра, прави Денс скучен"
Написано е 29 пъти. След 16-тия път е пренасяно всеки път на нов ред. В абсолютно всяко изречение има различни правописни грешки. Накрая на последния ред пише:
"ЧЕРЕДЕ, Динсе, Диогенче, бе баци"
Погледнах листа и онемях.
По бузите ми се стече една лека, почти безтегловна, сълзичка.
Космите на ръката и на краката ми настръхнаха.
Поех дълбок въздух. Лицето ми почервеня.
Издишах, скочих и креснах:
"ГЕНИАЛНО!".
Има голяма вероятност да не съм го направил, но това не е от значение. Хареса ми, сгънах го и си го прибрах в портфейла, който Крис от Мусагеница ми подари преди време с едно левче в него. Преди това написах на него "При спешни случаи отваряй и повтаряй - 22.07.2015"
Поглеждам календара на Денис. На него има таралеж и охлюв. Пише Юли 2015. Календара не е сменян от 10-ти юли. Искам пак да е 10-ти юли. Ама примерно 2005-та... или 2000-ната за по-сигурно.
Отваряй и повтаряй.
"Кажи ми нещо, Денисе" - казах на Денис.
"Латентни хомосексуалисти, които еякулират докато им режат главите. Онанирането значително намалява КПД-то на младия работник, казват експерти. Смислено е да се намери занимание за децата, от типа на кръжоци и други неща одобрени от академията на науките за да може да нямат време да стоят сами. Противопоказно е в тази красива държава да се извършват мерзи работи. Гордея се, че живея в София. . . сеш'се... " - каза Денис.
"Приятно" - помислих си аз и се приготвих за палачинките с шоколад, чиято смес объркахме като наблъскахме супер много брашно. Прекрасни са. Имаха вкус на КПД. Миришеха на пишеща машина. ЧЕРЕДЕ.
Събудих се след някъв сън, в който заключвахме някви врати. Погледнах телефона и не видях часа, но го махнах от зарядното и откачих зарядното от контакта. На него имаше лист. Супер намачкан и сдъвкан лист, на който имаше надпис, отпечатан от пишеща машина. "Денсе, чрд дд". Припомних си какво се случи вчера. Бяхме на градинката пред народния театър и понеже сме фенове на Големия Лебовски и сме и посветени пълноправни свещеници с Денис, извършихме първата дудеистка сватба на територията на България. Остава само да оправим документите, тъй като може би ще трябва да регистрираме брака в някоя друга държава, защото законите на България не позволяват такива своеволия и свободии. Решихме, че ще е Либерландия, тъй като САЩ е много далеч, но това не променя изобщо факта, че е пълноправен брак и две жени в момента не осъзнават, че са венчани в света на Джефри Лебовски - Пича.
Момента, в който станах, Денис седна на пишещата машина и почна да я ръчка с ножичка за нокти, щото се беше задръстила и му изяждаше хартията. Беше пуснал грамофона и течеше джаз колекцията, която си е купил от битака за 2 лева заедно с други работи, като Уилсън Пикет, Джери Лий Луис и някви госпел простотии. След като измъкна късчетата, задръстили пишещата машина с точността на хирург, вадещ тения, почна да щрака. Изщрака цял един лист, счупи се от щракане. Аз слушах джаз и щракане на пишещата машина. Исках да направя нещо, но тялото ми нямаше намерение да подхрани тези болни илюзии. Исках да стана, да пикая, но нямаше нужда. Пих кафе и слушах джаз и щракане на пишеща машина. Беше ми спокойно, приятно... сюблимно беше. По някое време поглеждах Денис - щракаше на тая пишеща машина, все едно пише най-гениалната литературна творба и аз щях да бъда първият, който да види това златно бебе на българската проезия.
Докато Денис щракаше, аз се сетих за плана за днеска. Имам рожден ден и вчера освен, че венчахме две нищо подозиращи момичета, направихме план Божо да събере от некви хора някакви безбожни материали от сребро и злато, да ги даде на заложна къща и парите да бъдат изпити. Но това вече беше като за вечерта, засега планът беше, понеже нямаме много пари (аз нямам никакви), Денис да ми подари палачинки с шоколад. Но това щеше да стане след като спре да пише толкова много на тая пишеща машина. Щракаше като за световно. Не мога да разбера колко леко му беше да съчинява толкова бързо някакви работи на тоя лист, чудех се колко ли ще е яко това, което ще прочета. Мислих си за тази творба, която той съчинява с такава лекота и от време на време докато го гледах колко е богат на думи се сещах колко съм беден. Вчера пред Софийския университет ме спряха едни младежи да събират дарения за екопроект, "символични" както обичат да казват. Аз казах "Съжалявам много, но имам 10 стотинки в джоба". Тя ми се усмихна и отговори "Ами няма проблем, можете да ни дадете едри банкноти, ние имаме да върнем".
Аз я погледнах и й казах "но аз имам 10 стотинки в джоба". Като си тръгвах мисля, че ме напсуваха.
Въпреки че съм музикант (и понеже съм музикант) не ми стиска да оставям стотинки на уличните музиканти, защото биха го приели като обида. Когато имам повече от 10 стотинки в джоба, особено това лято, са жълти... но Божо не се обижда и ги взима, за да ги трансмутира в бира. Мислих си колко ли би било яко всяко щракане на тая пишеща машина да прави стотинки. Защото Денис много щракаше. Щяхме да притежаваме десетки левове.
Накрая Денис погледна кюлчето си текст и му се наслади малко преди да го откъсне от пишещата машина, която се задръсти с още едно късче хартия. След това ме погледна усмихнат по неговия си Денисов начин, който не изглежда много като усмивка, ми по-скоро като някой срамежлив човек с лош късмет, който страда от хроничен запек и се опитва да сере в публичен дом. След това ми подава листа. След това аз го поемам. Докато го обръщам за да видя написаната епопея в моя чест, ангелски хор запява в главата ми. Почвам да усещам тежестта на листа, попил от мастилото във формата на велики философски трактати, огънати под волята на този колос на изкуствата Денис Б. Поглеждам в листа. На него има написано следното изречение:
"Само работа, без игра, прави Денс скучен"
Написано е 29 пъти. След 16-тия път е пренасяно всеки път на нов ред. В абсолютно всяко изречение има различни правописни грешки. Накрая на последния ред пише:
"ЧЕРЕДЕ, Динсе, Диогенче, бе баци"
Погледнах листа и онемях.
По бузите ми се стече една лека, почти безтегловна, сълзичка.
Космите на ръката и на краката ми настръхнаха.
Поех дълбок въздух. Лицето ми почервеня.
Издишах, скочих и креснах:
"ГЕНИАЛНО!".
Има голяма вероятност да не съм го направил, но това не е от значение. Хареса ми, сгънах го и си го прибрах в портфейла, който Крис от Мусагеница ми подари преди време с едно левче в него. Преди това написах на него "При спешни случаи отваряй и повтаряй - 22.07.2015"
Поглеждам календара на Денис. На него има таралеж и охлюв. Пише Юли 2015. Календара не е сменян от 10-ти юли. Искам пак да е 10-ти юли. Ама примерно 2005-та... или 2000-ната за по-сигурно.
Отваряй и повтаряй.
"Кажи ми нещо, Денисе" - казах на Денис.
"Латентни хомосексуалисти, които еякулират докато им режат главите. Онанирането значително намалява КПД-то на младия работник, казват експерти. Смислено е да се намери занимание за децата, от типа на кръжоци и други неща одобрени от академията на науките за да може да нямат време да стоят сами. Противопоказно е в тази красива държава да се извършват мерзи работи. Гордея се, че живея в София. . . сеш'се... " - каза Денис.
"Приятно" - помислих си аз и се приготвих за палачинките с шоколад, чиято смес объркахме като наблъскахме супер много брашно. Прекрасни са. Имаха вкус на КПД. Миришеха на пишеща машина. ЧЕРЕДЕ.
Абонамент за:
Публикации (Atom)