Сега сядам и пиша това нещо. След като го напиша, то няма да промени мнението на абсолютно никого. Почти никой няма да го прочете. Дори и някой да го прочете, има голям шанс изобщо да не вземе предвид каквото и да е от написаното. Ще го забрави. Няма да намери абсолютно нищо ценно в този текст, който тепърва ще сглобя. Но аз го пиша. Защо? Нямам идея. Защото и на мен не ми е от полза докато се върти в главата ми. Просто ме разяжда. Но може би трябва да се радвам, че не получавам внимание в това отношение, тъй като вниманието щеше да ме откаже. Вниманието нямаше да идва с ползата, на която аз не съм се и надявал, но с която светът би бил толкова по-прекрасен.
Откакто се занимавам с музика и свиря пред непознати хора (което, благодарение на учителите ми по пиано, се случваше още преди пети клас) като се замисля никога не ми е била отправяна критиката "Откажи се.". Никога. Никога не си спомням да съм чувал "ти си некадърен, ти не ставаш, по-добре се откажи, само си изгубих времето с теб, т.н. , т.н." от хора, които са ми обърнали внимание. От хора, които са идвали на концерти, хора, които са чували в интернет мои песни, хора, които са разбрали за мен от техен познат... нито един от тях не ми е казал "Това, което правиш, въобще не ми харесва". Нито един.
Много хора не идват на изпълненията ми. Много хора не ми слушат авторските песни. Много хора също са идвали, но не са останали с особено впечатление. Много са. НО НИКОЙ НИКОГА не е идвал при мене да ми каже "Ти не ставаш". Даже ми се случи да свиря в The Box веднъж и на саундчека тоя Пульо зад пулта да ми каже "Ти така ли ще си дрънкаш през цялото време или ще посвириш" и след концерта, докато събира кабелите, да ми се мазни, че всъщност съм бил адски добър и впечатляващ китарист. Никога никой не ми е казвал "Спри да свириш". Никога никой не ми е казвал "Текстовете са ти тъпи". Никога никой не се е качвал на сцената да ми каже "Стига толкова". А съм виждал толкова много хора, на които им се е случвало. Никой не ме е изключвал преждевременно от пулта. Много хора изобщо не са ме пускали, но прозвучавал ли съм абсолютно никой никога не ме е прекъсвал.
И въпреки това аз не правя нищо. В очите на обществото аз съм просяк. В очите на обществото всички хора, занимаващи се с изкуство, са просяци. Дори и повечето хора да повтарят постоянно, че се кефят на това, което правя, то няма да промени положението. Късметлия съм когато ме черпят. Късметлия съм когато нямам пари за такси и хората ме приютят у тях. Тъжно е, че повечето, които го правят, са хора, които едвам успяват да си го позволят. Но си го позволяват. Но МИ го позволяват. И това е. Аз няма да правя пари от това нещо и това за мен може би е предимство. И наистина имам чувството, че хората нямат нищо против това, което правя. Тогава защо нищо не се променя?
Защото хората правят всичко по правилата. Когато се хванах на работа като продавач в магазин за алкохол и цигари си говорих с приятелката на шефа, която учи психология. Тя ме попита с какво се занимавам. Аз й казах "музика". Тя се намръщи и каза "добре, че си си намерил друга работа. В музиката пари няма". Доставчици, търговски представители, клиенти, всичките едно и също - "в музиката пари няма". Хора идват на концертите ми, колкото се сетят, колкото могат, идват и ми казват същото. "Музикант къща не храни". Слушат какво имам да изпея, собствени текстове, чужди текстове, които не са чували, историите зад песните, които съм написал аз или просто свиря, изслушват ме адски търпеливо, културно, учтиво и след това идват да направят две неща:
1. Да ми стиснат ръката и да ме поздравят, че го правя
2. Да ми кажат колко е тъпо, че го правя напразно, тъй като нищо добро не ме очаква с това мое занимание
Наистина никой никога не ме е обиждал, не е злобял срещу мен, не се е опитвал да ме опетни след като е изслушал това, което имам да изсвиря. Дори хора, които са ме ненавиждали, хора, които ме презират и тем подобни злонамерени същества, дори те са изслушвали моя песен и са клатили глава одобрително. Понякога, когато са се отправяли критики към това, което правя, те са се отправяли адски внимателно, съобразително и едва ли не винаги започващи със едно неприсъщо за един критик смирение "не, че моето мнение е от значение, но аз бих..."
Най-тежката критика, която ми е отправяна някога е "Музикант къща не храни".
Напълно нормално е в тоя свят да си мисля, че аз няма да стигна до къща. Според мен е напълно нормално поне. Честно да си кажа, аз и семейство не се виждам как бих изградил, аз дори не виждам що за жена трябва да си, че да изтърпиш един човек на изкуството. Един човек с идеи. Един творец. Трябва да си прекалено вглъбен в твоя си свят, за да имаш свободата да твориш. Така че това ме води на мисълта, че един творец за да има пълноценна връзка, трябва да намери друг творец. Но и това не става, защото и другия творец би следвало да е вглъбен в неговия си свят и така двама егоиста си съобразяват ежедневието един с друг и са си повече пречка отколкото в помощ.
Напълно нормално е според мен в тоя свят да си мисля, че няма да имам покрив над главата. Че няма да имам дрехи, че ще мръзна и ще слънчасвам. Напълно нормално е според мен в тоя свят да си мисля, че в крайна сметка ще умра сравнително млад и ако не ме погуби липсата, ще попадна под злобата на някой, който има повече права от мен и ще злоупотреби с тях в момента, в който ме зърне. А нека си го кажем честно - аз съм музикант. Колко пък права да имам аз?
И веднага ще скочат хора, които ще кажат "Това не е вярно, стига си се правил на мъченик, с всеки е така". Възможно е, но не се опитвам да обърна внимание върху това нещо. Опитвам се да насоча вниманието към фактът, че хората не гонят това, което искат, а което им се налага. Абсолютно всеки човек, който работи в тая държава, работи защото се налага. Абсолютно всеки човек, който се лишава от какви ли не свободи, че най-вече и от правото си на лично мнение, е човек, който го прави защото се налага. Налага се. Всичко, което прави българинът, е наложено. Налага му се. Налага му се да се бъхти. Налага му се да търпи. Налага му се да го е страх да се прибере късно вечерта вкъщи. Налага му се да се излага на какви ли не рискове. Налага му се да оцелява в цивилизацията по-трудно, отколкото му е било на един първобитен човек да оцелява сред хищниците. Човекът е адски добър в това да наблюдава законите на природата и да ги имитира с десет пъти повече усложнения. И го правим!
А аз дори не искам пари... на мене ми искат пари. Всичките неща, които сте ме виждали да ям и пия - шоколади, вафли, сандвичи, дюнери, пици, кюфтета, пилета с ориз, коли, фанти, хелове, бири, уискита, каквото се сетите... сте ме виждали да ги ям и пия когато съм имал пари. Мога и без тия неща. Мога и без пари. Но ТЕ не могат без пари. Без тези пари, които ТЕ са създали и ТЕ ти дават назаем. И не само аз съм така. Всички ние можем да живеем без пари, но живеем с тях, защото в абсолютно всеки момент е по-лесно да се скриеш в пещерата и да чакаш хищниците да отминат и да се надяваш, че някой ден децата ти от тази пещера ще направят къща. И да се надяваш, че никое от децата ти няма да стане музикант, че няма да може да я храни.
Като цяло ти остава, човеко, да гониш това, което се налага. Откакто човекът е измислил колелото, си го върти, и го върти, и го върти, и го върти и накрая му се завива свят и губи съзнание. Идва му в повече. Не умираме от старост. Умираме от немощ. Всички умираме от това, че последната глътка въздух, която сме поели, не сме могли да я издишаме. Умираме от това, че последната гледка, която ни е попаднала пред очите, сме нямали силите да я погледнем. Умираме от това, че последния звук около нас, подминава ушите ни като пътен знак и отива към по-млади и наивни душевни съдове.
А музикантите? Музикантите умират по няколко пъти на ден, от всеки тон, който е рикоширал в хората и се е върнал в нас да резонира до болка.
"Работата на творецът е да извиси душата на човека" се казва в един мой любим филм Local Color.
И затова творците умират млади. Защото е много лесно да се провалиш в тази работа. Един човек може да се пресегне към определено количество хора преди да осъзнае колко са бездушни повечето. Количеството е прекалено нищожно. Накрая дори Диоген е осъзнал колко са закърнели. "Остарели". Безсилни. А и безсилието им е заразно.
Търпимостта на хората на изкуството, като че ли безмерна, яде отвътре и накрая оставя само творбата си на хората, които са надживели автора, за да могат да я оплюят, да я разберат погрешно или в най-добрия случай просто да я забравят. И да го забравят и него. Да забравят музиканта на улицата, който храни децата им, докато те си хранят къщите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар