В час по Моногамия

Следното не е толкова измислица, 

колкото съвкупност от случки, които наистина се случиха.

Голямо междучасие преди час по... чертане. Наричаха го "схемотехника", все едно не беше просто и единствено чертане. Учил съм с всякакви образи. По новата мода на политически коректния изказ не съм учил с наркомани, курви и бавноразвиващи се. Учил съм със зависими младежи, фриволни млади мадами и неконвенционално мислещите.

Е да, сравнително голяма част от хората бяха по-скучни или по политически коректния речник - "ученици", а имаше и още едно подразделение на зубърите... "умните деца". Не бяха умни, бяха шибани зубъри, които си висяха над учебника, сякаш това им беше единственото удоволствие в живота. А имаха и други... кръстословици например. 

Имаше си йерархия в цялото това нещо, като най-трудния статус, разбира се, беше статуса на "учениците". Беше трудно да поддържаш този статус в такава йерархия, защото "учениците" бяха неутрални по всички въпроси и никой не ги отразяваше изобщо. Аз не помня как оцелях в гимназията, аз си имах своя отделна принадлежност на устатия, досаден и неугледен персонаж, когото другите винаги са искали да набият, но винаги ги е било гнус да докоснат.

Зависимите бяха лъвовете.
Фриволните бяха лъвиците.
Неконвеционално мислещите - плячката.
Зубърите също бяха плячка, но скучна плячка. Прекалено лесна плячка. Отнасяха го първи в началото и после бяха оставяни, най-вече за да помагат на по-висшите в йерархията с домашното.
Цялото това нещо, наречено училище беше зоопарк и учениците бяха просто там да наблюдават и не беше препоръчително да протягат ръка към клетките или да прескачат оградите.

Обаче има и такива като мене, дето си нямат място в тая общност. Нито хищник, нито плячка. Нещо, което е просто досада и ти се качва на главата. Могат да те изядат, но не защото са гладни, а защото ти си досаден. Аз бях маймуната. Маймуната е от този вид ученици, които се научават да оцеляват в училище по един различен подход. Законите на училищната джунгла бяха яж или бъди изяден. В случая - унижавай или бъди унизен от другите.

Маймуните, най-човекоподобни... т.е. нахални и хитри, избираха друг подход и аз много се радвах на този подход. Вместо да унижавам или да бъда унизен от другите, избирах сам да се правя за смях. 

Но фокусът на тази история не е в мен, а в укротителя. Този, на когото му се плащаше да ни държи в клетката, да ни храни и да ни повтаря колко е важно да не се държим като себе си, защото в реалния свят няма да оцелеем и ден по този начин. Да... учителя. В предстоящия час беше учителка по чертане... пардон, схемотехника. 

Преди да настъпи се провеждаше поредната дискусия между животните от зоопарка. Генералните дискусии бяха за белот, коли, футбол или секс... Този път беше за секс. В темата за секса плячката беше осмивана от лъвовете и лъвиците, а маймуните...

Е... потърсете в интернет клип на маймуна в зоопарк, която се пипа и замеря другите с изпражнения и ще разберете къде се намираха маймуните в темата за секса.

Този път една лъвица почна разговора. Тази лъвица беше изключително неинтелигентна и много бойна. Беше и привлекателна, така че на никого не му правеше впечатление, че думата "чертане" в нейната глава включваше кенеф на купон и нещо, което прилича на пудра захар, но не е пудра захар. Да не говорим думата "схемотехника" колко й говореше. Може би си мислеше за "схеми" само. Както и да е. Тази лъвица беше женския еквивалент на Джоуи от "Приятели", ако Джоуи беше хероинов наркоман. Изненадващо малоумна, но привлекателна и винаги можеше да си извади лента с 10 презерватива от чантата. Тя почна темата за изневярата. Намесен беше Биг Брадър, защото наскоро се беше случила някаква случка, която гръмна из цялата страна и колко е нормално и приемливо човек да си изневерява на половинката. Задаваха се въпроси и се засегна моногамията, след което се мина направо към опита в секса. 

Някъде по средата на разговора влезна Укротителя и седна да си допие кафето и да се занимава с документи докато не почне часа. Разговорът продължаваше. По едно време лъвицата реши да се обърне към един от бавноразвиващите се зубъри (много любопитна порода, изкарваха шестици, но не можеха да си вържат връзките... политически коректен термин - аутист), който преглеждаше някакви чертежи... как да го кажа? Схемотехники? 

 - Маринчо! Ти ебал ли си?

Див смях от класа, отегчена въздишка от Укротителя. Маринчо се обърна.

 - Не искам да отговарям... - и се върна пак към схемотехниките.

 - Аре бе, Маринчо - прикотка го настоятелно лъвицата - ей така примерно като ме гледаш мене, би ли ме ебал?

Още по-див смях от класа, още по-отегчена въздишка от Укротителя. 

 - Няма да отговоря.

Лъвицата стана, седна до него на чина и почна да го гали по гърба:

 - Що бе? Какво ми има, не ме ли мислиш за привлекателна.

 - Не си ми привлекателна - отряза я Маринчо с невиждана смелост. Да си плячка и така да кажеш на лъвица... това не е добро начало на гимназиален разговор.  - А и ти си имаш приятел - каза Маринчо, след което целия клас почна да се търкаля на земята. Лъвицата беше отрязана от аутист. 

 - Това, че си имам приятел не значи, че не бих си легнала с теб - изкикоти се очевидно подигравателната лъвица, преди да го изяде. В този момент даскалката се обади:

 - Приключвайте бързо "интересния разговор", след малко почваме!

 - Айде бе, Маринчо, не искаш ли да ме ебеш? - продължи лъвицата, неотразявайки Укротителя.

Маринчо изнервен пусна молива и се облегна на седалката. Обърна се към лъвицата и почна да реди:

 - Знаеш ли, не че не бих те ебал. Просто само това бих правил. След това ако легна до теб и те прегърна ще ми кажеш, че съм педал. Ако седна да си говоря с тебе, ще ти кажа, че си малоумна. Въпреки че съм зубър ще те изненада, че си имам приятели и ако те запозная с тях и си поговорим, те ще ти се подиграят, че си тъпа... през целия разговор. Дори след това няма да те похвалят, че си красива, а ще ме похвалят мене, че съм те боднал. Но дори да е доста примамливо постижение, честно да ти кажа, предпочитам да си довършвам чертежите.

Целия клас онемя. Укротителят се усмихна лекичко. Лъвицата беше изядена от плячката. Часът започна. Хората, които бяха отишли до лавката, се бяха върнали. Лавка наричахме столовата. Столовата наричахме мястото, където учениците едно време ходеха да закусват. Не е "Lafka", там където ходят сега учениците, а лавка. Оригиналът. Ако не знаехте, сега знаете. 

Даскалката стана и пое един доста интересен монолог:

 - Преди да почне часа ни, в чиято първа половина вие молите другарчето за молив, понеже не сте си донесли, а аз ви пиша двойки, защото не сте си написали домашното, искам да засегна една тема. Темата е нашумялата изневяра в Биг Брадър, която принуди половината население на страната ни, което за моя нерадост гледа телевизия, да си признае колко срамно нисък му е коефициента на интелигентност.

Днешно време младежи като вас си мислят, че изневярата е нещо напълно нормално, даже задължително като цел на един млад и осъзнаващ себе си и нуждите си индивид. Наричат го първичен инстинкт, нещо, което се наблюдава в природата, сред животните. В джунглата. Изневярата е нещо напълно естествено.

Разбирам ви, че мислите така, но пренебрегвате друго нещо. Позволявам си да ви го обясня, понеже това е училище и и без това няма да научите нищо съществено, а малкото съществено, което ще ви се преподаде като материал, никога няма да го назубрите, че да го забравите. Пренебрегвате факта, че изневярата не е толкова често наблюдаван феномен в природата, колкото семейството. Вие още не знаете какво е да си част от природна общност. Вие си мислите, че ловувате, но се хапете. Ловът е нещо, което се извършва от главите на семейството с цел препитание на лъвиците и лъвчетата. Вие нямате лъвчета, вие сте лъвчета и не знаете нищо за природата и инстинкта.

Със съпруга ми сме женени вече 20 години, обичаме се и не сме си изневерявали. Ние сме традиционалисти по тоя повод. Това, което ми направи впечатление, след инцидента в Биг Брадър е, че младите поколения го смятат това за мит, че не съществува никъде. За моят съпруг не мога да гарантирам, разбира се, макар че вече му е минало времето и не е от най-привлекателните, но аз не съм му изневерявала. То и аз не съм от най-привлекателните, но винаги е било вариант. Вариант, който аз не съм избирала. Колкото и да ви се струва невъзможно, това е неизбежен, неоспорим факт. Не ви казвам как да живеете. Просто ви съветвам да не пренебрегвате по-човешките страни на човека. Не съм аз този, дето да ви нарежда да се поучите от тях, но да ги отричате не е признак на интелигентност. Благодаря ви за вниманието, сега двойките за без домашно...

Часът си почна напълно нормално обаче всички бяха малко по-смирени и променени. Зависимите, фриволните, най-вече засрамената лъвица. След като свърши часа, лъвицата седя пет минути от междучасието, гледайки си замислено дневника с поредната двойка по "схемотехника" за без домашно. Маринчо тръгна до тоалетната, лъвицата го пресрещна на вратата. Маринчо извъртя очи, а тя го докосна по рамото и каза:



 - Извинявай...


 - Споко - каза Маринчо засрамен и със забит в пода поглед. Продължи към тоалетната.


Беше кратък триумф в джунглата, наречена училище. И ми остана запечатан в главата дълго време. Беше някаква светлина в края на тунела. За жалост знаех, че след този зоопарк ми предстоеше истинския свят. При всичките тия биг брадъровци. И аз бях привърженик на моногамията, но както в гимназията, така и в истинския живот, щях да си спазвам ролята. Маймуната, която гледа от клона, пипа се и замеря другите с изпражнения...

Ех, човешка трагедио, защо без теб не можем?

За Пловдив и "Оня Лудия".

Тръгнахме в типичната столична сутрин - мрачно, облачно и колкото и да беше рано, за някои беше следработно. Имах 1.45 лв в джоба ми и бях пил кафе вкъщи. Докато бяхме още в ателието помолих хорицата за още 5 стотинки, защото вече огладнявах, а не ми стигаха 5 стотинки за едни кифли с шоколад в магазина до нас. Услужиха ми и си ги взех.

Хапнах две и си прибрах другите три с надеждата да ги изям в Пловдив.
Докато чакахме Оня Лудия да дойде с колата вече ги бях изял.
Оня Лудия дойде, извини се притеснен поне три пъти, че е имал много работа и не е предвидил, че ще закъснее и почна да товари в колата. Натъпкахме багажа като в ниво на Тетрис. Каквото и да дръпнеш, всичко щеше да се срути. Когато влезнахме в колата, Оня Лудия хвана една военна униформа от задните седалки и я метна в малкото пространство, което остана в багажника. Над военната униформа сложи китарата.

Колата беше маслинено зелен стар Мерцедес. Наричаше я Фрида. Фрида беше доста стара, но беше поддържана и возеше по разбитите улици на София с такава елегантност, че ми беше трудно да усетя разбитостта, с която по принцип съм свикнал. Говорихме си за комедия, за филми, за изкуство като цяло. Отбихме се на 5 места в столицата, минахме и през пекарна, Оня Лудия ни взе лимонов кекс. Два часа пътувахме и стигнахме до слънчевия Пловдив.

За първата вечер бяха предвидени няколко представления от актьори и моите авторски песни. Един мрачен глас в главата ми повтаряше, че ще завали и няма да мога да се явя на сцената, но успях да го пренебрегна, защото вече бях в Пловдив и вече нищо нямаше значение. Пловдив ми е любимият град откакто се помня. Всичко в него е като в другите градове, само че по-добро. Хората са по-весели, храната е по-евтина, времето е по-топло. Веднъж си говорих с жената на брат ми. Тя живее в Пловдив. Казах й, че съм разправял на хора как Пловдив е прекрасен и как те са ми отвръщали с аргумента "Мислиш така, защото не живееш там".

Тя ми отвърна със следното:

"Те мислят така, защото те не живеят там".

Стигнахме и до Капана, и до сцената, на която щеше всеки от нас да се представи. Огромна дървена сцена с огромни платове за навес. Това пешеходно кътче в центъра на града навяваше много Шекспирова атмосфера. Под триъгълните знаменца щеше да се претъпка с народ на нощта на галериите и музеите и хората щяха да се наслаждават на изкуство. Колко мирна мисъл.

Стигна се до вечерта. Хората бяха прекалено много. Аз вече бях извадил китарата и кабела и чаках знак да бъда включен. Дойдоха приятели и от София и от Пловдив. Питат ме "Кога ще свириш?". Насядахме в кръгче малко по-надолу в уличката. Сипахме си бира, говорихме си разни работи. Стана тъмно. Вече беше време за представлението, което аз очаквах с нетърпение. Моноспектакълът на Актрисата. Актрисата беше много ведра и мила жена, средна възраст, руса къдрава коса, много приветлива усмивка и още по-приветлив глас. В моноспектакълът Актрисата играеше актриса, която получава обаждане от най-добрата и приятелка, счетоводителка, която й казва, че закриват държавата. Трагикомедия. Чувал съм в интернет стар аудиозапис как Татяна Лолова играе същия моноспектакъл, сигурно за някакво радио.

Хората се събират и си говорят. Актрисата застава. Почва си моноспектакъла. Нищо не се чува. На един метър от нея са насядали малки деца и са усмихнати, защото се радват, на това, което виждат и чуват. Другите хора просто си говорят. И дори не се надвикват, говорят си кротко, тихо и културно. Актрисата не може да бъде чута. Идва моментът, в който трагикомедията от комична става трагична. Героинята на Актрисата почва да плаче. Казва си разплакана последните слова, слиза от сцената и си избърсва сълзите. Истинските сълзи. Хората ръкопляскат, въпреки че изобщо не са чули какво се случва. Виждал съм това представление и преди. Когато го видях, героинята на Актрисата плачеше. Сега не беше така. Сега Актрисата плачеше. Беше се раздала докрай, но явно беше забелязала, че особен резултат няма. След това трагедията приключи с неизбежното - изсипа се порой.

Всички прибират техники в съседните тесни галерии, улиците и подлезите на Пловдив се наводниха за нула време, хора, облечени като за Пловдивско лято търчат паникьосани под някой навес. Тълпите са безброй и сред тях в сенките се виждаше една фигура, стройна, мъжествена, като статуя, подала ръка. Фигурата беше в подгизнала военна униформа, като онази, която Оня Лудия метна на багажника на Фрида. Фигурата имаше и респектираща генералска шапка. Генералските шапки не можеш да ги сбъркаш. Всяват страхопочитание от километър. В другата ръка картон. На картона надпис "За Народна Република България".

Това беше Оня Лудия. В най-големия порой той седеше като статуя, подгизнал, с непоколебима ръка, протегната, да проси за нашата република.


***

На следващата сутрин Пловдив беше слънчев, хладен и неописуемо приятен. Небето светеше в синьо. Всички цветове пробиваха недоспалите ми алергични очи. Ходихме на кафе, седнахме, хапнахме, поприказвахме си. Обсъдихме с Оня Лудия как излезе във военната униформа да проси в най-големия дъжд. Посмяхме се. Реших да обиколя малко града, да го видя, да се видя с приятели от столицата в стария град. Разбрахме се, че ще се върна на сцената, защото може и да ми се отвори парашута тази вечер със свиренето. Могли да ме сместят в програмата. Имало танцово представление. Докато бяхме в кафенето си поговорихме с Оня Лудия и на тема комедия. Аз бях в периода на един млад творец, в който бях обсебен от самоубийство и му разказвах за една комедия, в която ставаше въпрос именно затова. Той накрая ми каза:

 - Ще те плесна, Денис. Не ми казвай "Смешно е". Става въпрос за САМОУБИЙСТВО!

 - Еми не знам, просто ме кефи!

 - Да бе, предполагам, че е интересно, но... знаеш ли какво е за мен хумор?

 - Какво?

 - Представи си един войник. Ама не обикновен войник, нали, не просто войник. Генерал, строен, с нашивките по раменете, с медалите за храброст, забодени на гърдите, с кубура отстрани. Ама не обикновен кубур, а лъскав невероятен кубур от истинска кожа. В него не обикновен пистолет. МАКАРОВ! Безупречна дървена дръжка, чист, излъскан метал. Прекрасен пистолет. И генералската му шапка си е генералска шапка. Не обикновена, ми ГЕНЕРАЛСКА! Всяваща неописуемо страхопочитание от километър. Нищо в този генерал не е обикновено, той е блестящ. Представяш ли си го този генерал? Той е невероятен, той е блестящ, той е респектиращ и внушаващ величие...

ама е мъртъв.

Последва несдържан смях на масата в кафенето.

 - Ето това е според мен хумор!

***

Миналата вечер бях успял да изсвиря мои авторски песни пред 10 мокри човека в една от галерийките до сцената. Жената на брат ми на сутринта ме пита дали съм видял човека, дето просил във военна униформа. Изхилих се. Видях се с хората от София в стария град, видях неочаквани лица, всичките обсъждаха, че имало някакъв луд, дето просил във военна униформа под пороя. Върнах се на сцената, видях се с още един приятел, когото познавам от много време. Беше дошъл с танцовата група да ги снима. Каза, че го е яд, че не е дошъл миналата вечер. Изпуснал някакъв луд, дето просил във военна униформа за република България. Оня Лудия се радваше на популярност. След като се видяхме, обърна внимание на група малки циганчета, които се биеха около сцената. Реши да ги събере, да заснеме клипче с тях и да ги кара да казват "България е супер яка".

Преди танцовата група имаше две прожекции. Едната беше късометражно филмче за един дребен майстор, който си харесва надута аристократка. Комично беше. Аз се напих. Втората прожекция беше за починал художник, който ръсеше мъдрост след мъдрост. Дойде един художник, когото познавам и го уверих да остане да види, че сигурно ще му е интересно. По-късно си тръгна, явно не му хареса, но не изпусна да ми каже, че имало някакъв луд вчера вечерта тука до сцената, който просил във военна униформа. Леле... всички бяха видяли Оня Лудия. Докато стана време за танцовата група, състояща се от три гъвкави моми и двама гъвкави младежа около моята възраст, вече бях доста подпийнал. Реших, че ще гледам.

По едно време се влюбих в една от танцьорките. Даже казах на приятеля с фотоапарата. Питах го за името й, той ми го каза. Казах му, повлиян от алкохола, че е "много приятна", той се изсмя неловко и ме отряза с оправданието, че трябвало да снима. Вместиха ме и мене в програмата и се качих на сцената за три песни.

Вързаха ме с микрофони, застанах и почнах да пея. Докато пея на сцена /особено пред толкова хора, пред колкото пях сега/ обичам да си затварям очите. Никога не съм имал сценична треска, но с времето развих някаква отчужденост от хората, които идваха да ме слушат. Бях им благодарен, че ме слушаха. Чувствах се като новородено дете, за което се е събрало цялото семейство, да го види и да му се порадва. Но сякаш всички ми говориха на "гугу" и "гага". Чувствах се като нещо прекалено различно от човек, срамувах се, чувствах се на показ и се чувствах виновен. Надут. Не можех да си държа очите отворени дълго. Но когато ги държах отворени знаех защо обичам Пловдив. В София нямаше как да събера толкова много хора. Просто не си го представях. Всичките тия хора се бяха събрали за да чуят някакъв смешник как си пее тъпите песни. Някакъв недорасъл, току що приключил с образованието си, безработен, без никакви приходи, живеещ още при техните и без никакви планове за бъдещето. Но хората му се радваха и ръкопляскаха. Когато слезе от сцената, хората му искаха телефон и други връзки с него. Искаха да го открият и да се осведомяват за бъдещи представления. Обичам Пловдив. Адски много обичам Пловдив.

Вечерта приключи в бар Контрабас, едно невероятно уютно барче в стария град, скрито в една от многото тесни калдъръмени улички. Вътре звучеше невероятен класически джаз. Пихме бира и вино, ядохме фъстъци и вече прекалено пияни изкарахме весело, колкото се може културно и невероятно. Оня Лудия беше във вихъра си. Отиваше му да е актьор. Не знам дали споменах, той е актьор. Невероятен актьор, между другото, поне от това, което съм виждал. Освен това беше и режисьор, и сценарист... В България да си добър в едно нещо никога не става. Или си добър в няколко сфери, или си професионалист в една. А професионалистите често се познават по това, че не са добри в абсолютно нищо, най-вече в професионалната си сфера. Хилихме се, слушахме джаз и бяхме последните клиенти в заведението. Обичам Пловдив. Адски много обичам Пловдив.

Излъгах те! Трябва да избереш...

Лежа на под от мрамор. Изглежда като балкон.

До мен има прекрасен мраморен парапет. След него има други мраморни парапети на други балкони.

Изправям се, чувам хилеж. Някакъв много познат хилеж. Жокера ми се хили от срещуположен мраморен балкон и потрива ръце доволен.

 - Денисе - провиква се той -  те т'ва е. Тука съм наредил най-ценните хора в целия ти живот. Само един от тях ще бъде спасен... и ти ще ми кажеш кой.

Оглеждам се и разбирам, че всичките балкони образуват нещо като един огромен колизеум, построен около една бездна. Една дълбока, черна, мрачна, тъмна бездна. На какво ли ми напомня тази дълбока, черна, мрачна тъмна бездна...

 - Животът - продължи Жокера - ти е тук горе при тях. Не гледай надолу, а избирай! Трябва да избереш...

Погледнах към Жокера и после огледах съседните му балкони. Пред тях висяха хора, заспали или мъртви, не можех да кажа... висяха, вързани с някакви лиани, а той шареше из балконите с една огромна розова ножица, хилеше се и щракаше...

Хората, вързани за лианите нямаха лица... нямаха и форми. Не можех да кажа дали са мъже, дали са жени... бяха почти безформени. Може и да са били дебели, но аз не можех да преценя. Знаех само, че изпитвам обич към тях. Че те наистина са важни за мен. Но знаех и невъзможността на задачите на Жокера. Знаех, че винаги е неговото. Та гледах хората вързани за лианите, гледах бездната и гледах Жокера... Накрая го попитах:

 - Ами ако искам всички да оживеят?

 - Еми... - сепна се Жокера... - а бе ако искаш. Не искаш всички да оживеят, избирай само един!

 - Ма аз наистина искам всички да оживеят...

 - А бе искаш... все си поискал. Ама ок... ако искаш всички да оживеят, трябва... - потропа с крак, прехапа нервно долната си устна и почна да се оглежда... погледна към бездната и се усмихна - да! Ако искаш всички да оживеят, трябва ти да скочиш в бездната.

 - Колко е дълбока? - попитах веднага.

 - А бе аре са, ще избираш ли или ще ме нервиш?! Или един от тях оцелява, или ти умираш...

 - И ако аз умра, всички други ще оцелеят?

 - Да...

Погледнах надолу, погледнах към Жокера, качих се на парапета...  и скочих. Докато падах надолу се опитах да видя лицата на провесените ценни хора в целия ми живот. Не можах да ги видя. Отдалечиха се, бездната ме погълна, всичко стана черно. После отворих очи и какво да видя...

Лежах на същия балкон. Изправих се, същите хора пред мен и Жокера седи отегчено нацупен на един от парапетите, с гигантската ножица в ръцете и клати крака над бездната.

 - Ама аз скочих...

 - И аз к'во да направя - каза тъжно и провлачено Жокера. - Скочи, скочи, ама ей те...

 - Ама, ама ти каза... - запелтечих аз изнервен - ти ми каза, че ако скоча, ще ги пуснеш на свобода!

Жокера се намръщи, почеса си главата и ми се озъби пак...

 - Излъгах те! Трябва да избереш...

Хората на Земята умряха.

Хората на Земята умряха.
Никой не плака.

Психаделичната утопия на бедните, единствената им ценна валута, се разпространи като нов тренд из богатите. Нещо като Принцът и Просякът. И богатите пръснаха парите си. И танцуваха в кръг, в огромен кръг. Направиха един огромен горящ човек от пари и изгориха всичките пари на света, заляха ги с нефт.

На сутринта махмурлука ги постави на мястото им. Те вече нямаха статус. Нямаха стандарти за живот. Богаташите нямаха къщи, яхти, коли и костюми. Те вече бяха бедни и това ги уби. А бедните умряха от факта, че вече са равни с богатите.

И двете страни плакаха сълзи от напалм при мисълта, че и двете страни се бяха превърнали в противоположните си пиявици на обществото и очите им изсъхнаха за истината, че нищо човешко не ни е чуждо.

Роди се мисъл - обществото се състои от пиявици. Но вече нямаше какво да пият, освен една студена война.

Хората на Земята умряха.
Никой не плака.