Излъгах те! Трябва да избереш...

Лежа на под от мрамор. Изглежда като балкон.

До мен има прекрасен мраморен парапет. След него има други мраморни парапети на други балкони.

Изправям се, чувам хилеж. Някакъв много познат хилеж. Жокера ми се хили от срещуположен мраморен балкон и потрива ръце доволен.

 - Денисе - провиква се той -  те т'ва е. Тука съм наредил най-ценните хора в целия ти живот. Само един от тях ще бъде спасен... и ти ще ми кажеш кой.

Оглеждам се и разбирам, че всичките балкони образуват нещо като един огромен колизеум, построен около една бездна. Една дълбока, черна, мрачна, тъмна бездна. На какво ли ми напомня тази дълбока, черна, мрачна тъмна бездна...

 - Животът - продължи Жокера - ти е тук горе при тях. Не гледай надолу, а избирай! Трябва да избереш...

Погледнах към Жокера и после огледах съседните му балкони. Пред тях висяха хора, заспали или мъртви, не можех да кажа... висяха, вързани с някакви лиани, а той шареше из балконите с една огромна розова ножица, хилеше се и щракаше...

Хората, вързани за лианите нямаха лица... нямаха и форми. Не можех да кажа дали са мъже, дали са жени... бяха почти безформени. Може и да са били дебели, но аз не можех да преценя. Знаех само, че изпитвам обич към тях. Че те наистина са важни за мен. Но знаех и невъзможността на задачите на Жокера. Знаех, че винаги е неговото. Та гледах хората вързани за лианите, гледах бездната и гледах Жокера... Накрая го попитах:

 - Ами ако искам всички да оживеят?

 - Еми... - сепна се Жокера... - а бе ако искаш. Не искаш всички да оживеят, избирай само един!

 - Ма аз наистина искам всички да оживеят...

 - А бе искаш... все си поискал. Ама ок... ако искаш всички да оживеят, трябва... - потропа с крак, прехапа нервно долната си устна и почна да се оглежда... погледна към бездната и се усмихна - да! Ако искаш всички да оживеят, трябва ти да скочиш в бездната.

 - Колко е дълбока? - попитах веднага.

 - А бе аре са, ще избираш ли или ще ме нервиш?! Или един от тях оцелява, или ти умираш...

 - И ако аз умра, всички други ще оцелеят?

 - Да...

Погледнах надолу, погледнах към Жокера, качих се на парапета...  и скочих. Докато падах надолу се опитах да видя лицата на провесените ценни хора в целия ми живот. Не можах да ги видя. Отдалечиха се, бездната ме погълна, всичко стана черно. После отворих очи и какво да видя...

Лежах на същия балкон. Изправих се, същите хора пред мен и Жокера седи отегчено нацупен на един от парапетите, с гигантската ножица в ръцете и клати крака над бездната.

 - Ама аз скочих...

 - И аз к'во да направя - каза тъжно и провлачено Жокера. - Скочи, скочи, ама ей те...

 - Ама, ама ти каза... - запелтечих аз изнервен - ти ми каза, че ако скоча, ще ги пуснеш на свобода!

Жокера се намръщи, почеса си главата и ми се озъби пак...

 - Излъгах те! Трябва да избереш...