За Пловдив и "Оня Лудия".

Тръгнахме в типичната столична сутрин - мрачно, облачно и колкото и да беше рано, за някои беше следработно. Имах 1.45 лв в джоба ми и бях пил кафе вкъщи. Докато бяхме още в ателието помолих хорицата за още 5 стотинки, защото вече огладнявах, а не ми стигаха 5 стотинки за едни кифли с шоколад в магазина до нас. Услужиха ми и си ги взех.

Хапнах две и си прибрах другите три с надеждата да ги изям в Пловдив.
Докато чакахме Оня Лудия да дойде с колата вече ги бях изял.
Оня Лудия дойде, извини се притеснен поне три пъти, че е имал много работа и не е предвидил, че ще закъснее и почна да товари в колата. Натъпкахме багажа като в ниво на Тетрис. Каквото и да дръпнеш, всичко щеше да се срути. Когато влезнахме в колата, Оня Лудия хвана една военна униформа от задните седалки и я метна в малкото пространство, което остана в багажника. Над военната униформа сложи китарата.

Колата беше маслинено зелен стар Мерцедес. Наричаше я Фрида. Фрида беше доста стара, но беше поддържана и возеше по разбитите улици на София с такава елегантност, че ми беше трудно да усетя разбитостта, с която по принцип съм свикнал. Говорихме си за комедия, за филми, за изкуство като цяло. Отбихме се на 5 места в столицата, минахме и през пекарна, Оня Лудия ни взе лимонов кекс. Два часа пътувахме и стигнахме до слънчевия Пловдив.

За първата вечер бяха предвидени няколко представления от актьори и моите авторски песни. Един мрачен глас в главата ми повтаряше, че ще завали и няма да мога да се явя на сцената, но успях да го пренебрегна, защото вече бях в Пловдив и вече нищо нямаше значение. Пловдив ми е любимият град откакто се помня. Всичко в него е като в другите градове, само че по-добро. Хората са по-весели, храната е по-евтина, времето е по-топло. Веднъж си говорих с жената на брат ми. Тя живее в Пловдив. Казах й, че съм разправял на хора как Пловдив е прекрасен и как те са ми отвръщали с аргумента "Мислиш така, защото не живееш там".

Тя ми отвърна със следното:

"Те мислят така, защото те не живеят там".

Стигнахме и до Капана, и до сцената, на която щеше всеки от нас да се представи. Огромна дървена сцена с огромни платове за навес. Това пешеходно кътче в центъра на града навяваше много Шекспирова атмосфера. Под триъгълните знаменца щеше да се претъпка с народ на нощта на галериите и музеите и хората щяха да се наслаждават на изкуство. Колко мирна мисъл.

Стигна се до вечерта. Хората бяха прекалено много. Аз вече бях извадил китарата и кабела и чаках знак да бъда включен. Дойдоха приятели и от София и от Пловдив. Питат ме "Кога ще свириш?". Насядахме в кръгче малко по-надолу в уличката. Сипахме си бира, говорихме си разни работи. Стана тъмно. Вече беше време за представлението, което аз очаквах с нетърпение. Моноспектакълът на Актрисата. Актрисата беше много ведра и мила жена, средна възраст, руса къдрава коса, много приветлива усмивка и още по-приветлив глас. В моноспектакълът Актрисата играеше актриса, която получава обаждане от най-добрата и приятелка, счетоводителка, която й казва, че закриват държавата. Трагикомедия. Чувал съм в интернет стар аудиозапис как Татяна Лолова играе същия моноспектакъл, сигурно за някакво радио.

Хората се събират и си говорят. Актрисата застава. Почва си моноспектакъла. Нищо не се чува. На един метър от нея са насядали малки деца и са усмихнати, защото се радват, на това, което виждат и чуват. Другите хора просто си говорят. И дори не се надвикват, говорят си кротко, тихо и културно. Актрисата не може да бъде чута. Идва моментът, в който трагикомедията от комична става трагична. Героинята на Актрисата почва да плаче. Казва си разплакана последните слова, слиза от сцената и си избърсва сълзите. Истинските сълзи. Хората ръкопляскат, въпреки че изобщо не са чули какво се случва. Виждал съм това представление и преди. Когато го видях, героинята на Актрисата плачеше. Сега не беше така. Сега Актрисата плачеше. Беше се раздала докрай, но явно беше забелязала, че особен резултат няма. След това трагедията приключи с неизбежното - изсипа се порой.

Всички прибират техники в съседните тесни галерии, улиците и подлезите на Пловдив се наводниха за нула време, хора, облечени като за Пловдивско лято търчат паникьосани под някой навес. Тълпите са безброй и сред тях в сенките се виждаше една фигура, стройна, мъжествена, като статуя, подала ръка. Фигурата беше в подгизнала военна униформа, като онази, която Оня Лудия метна на багажника на Фрида. Фигурата имаше и респектираща генералска шапка. Генералските шапки не можеш да ги сбъркаш. Всяват страхопочитание от километър. В другата ръка картон. На картона надпис "За Народна Република България".

Това беше Оня Лудия. В най-големия порой той седеше като статуя, подгизнал, с непоколебима ръка, протегната, да проси за нашата република.


***

На следващата сутрин Пловдив беше слънчев, хладен и неописуемо приятен. Небето светеше в синьо. Всички цветове пробиваха недоспалите ми алергични очи. Ходихме на кафе, седнахме, хапнахме, поприказвахме си. Обсъдихме с Оня Лудия как излезе във военната униформа да проси в най-големия дъжд. Посмяхме се. Реших да обиколя малко града, да го видя, да се видя с приятели от столицата в стария град. Разбрахме се, че ще се върна на сцената, защото може и да ми се отвори парашута тази вечер със свиренето. Могли да ме сместят в програмата. Имало танцово представление. Докато бяхме в кафенето си поговорихме с Оня Лудия и на тема комедия. Аз бях в периода на един млад творец, в който бях обсебен от самоубийство и му разказвах за една комедия, в която ставаше въпрос именно затова. Той накрая ми каза:

 - Ще те плесна, Денис. Не ми казвай "Смешно е". Става въпрос за САМОУБИЙСТВО!

 - Еми не знам, просто ме кефи!

 - Да бе, предполагам, че е интересно, но... знаеш ли какво е за мен хумор?

 - Какво?

 - Представи си един войник. Ама не обикновен войник, нали, не просто войник. Генерал, строен, с нашивките по раменете, с медалите за храброст, забодени на гърдите, с кубура отстрани. Ама не обикновен кубур, а лъскав невероятен кубур от истинска кожа. В него не обикновен пистолет. МАКАРОВ! Безупречна дървена дръжка, чист, излъскан метал. Прекрасен пистолет. И генералската му шапка си е генералска шапка. Не обикновена, ми ГЕНЕРАЛСКА! Всяваща неописуемо страхопочитание от километър. Нищо в този генерал не е обикновено, той е блестящ. Представяш ли си го този генерал? Той е невероятен, той е блестящ, той е респектиращ и внушаващ величие...

ама е мъртъв.

Последва несдържан смях на масата в кафенето.

 - Ето това е според мен хумор!

***

Миналата вечер бях успял да изсвиря мои авторски песни пред 10 мокри човека в една от галерийките до сцената. Жената на брат ми на сутринта ме пита дали съм видял човека, дето просил във военна униформа. Изхилих се. Видях се с хората от София в стария град, видях неочаквани лица, всичките обсъждаха, че имало някакъв луд, дето просил във военна униформа под пороя. Върнах се на сцената, видях се с още един приятел, когото познавам от много време. Беше дошъл с танцовата група да ги снима. Каза, че го е яд, че не е дошъл миналата вечер. Изпуснал някакъв луд, дето просил във военна униформа за република България. Оня Лудия се радваше на популярност. След като се видяхме, обърна внимание на група малки циганчета, които се биеха около сцената. Реши да ги събере, да заснеме клипче с тях и да ги кара да казват "България е супер яка".

Преди танцовата група имаше две прожекции. Едната беше късометражно филмче за един дребен майстор, който си харесва надута аристократка. Комично беше. Аз се напих. Втората прожекция беше за починал художник, който ръсеше мъдрост след мъдрост. Дойде един художник, когото познавам и го уверих да остане да види, че сигурно ще му е интересно. По-късно си тръгна, явно не му хареса, но не изпусна да ми каже, че имало някакъв луд вчера вечерта тука до сцената, който просил във военна униформа. Леле... всички бяха видяли Оня Лудия. Докато стана време за танцовата група, състояща се от три гъвкави моми и двама гъвкави младежа около моята възраст, вече бях доста подпийнал. Реших, че ще гледам.

По едно време се влюбих в една от танцьорките. Даже казах на приятеля с фотоапарата. Питах го за името й, той ми го каза. Казах му, повлиян от алкохола, че е "много приятна", той се изсмя неловко и ме отряза с оправданието, че трябвало да снима. Вместиха ме и мене в програмата и се качих на сцената за три песни.

Вързаха ме с микрофони, застанах и почнах да пея. Докато пея на сцена /особено пред толкова хора, пред колкото пях сега/ обичам да си затварям очите. Никога не съм имал сценична треска, но с времето развих някаква отчужденост от хората, които идваха да ме слушат. Бях им благодарен, че ме слушаха. Чувствах се като новородено дете, за което се е събрало цялото семейство, да го види и да му се порадва. Но сякаш всички ми говориха на "гугу" и "гага". Чувствах се като нещо прекалено различно от човек, срамувах се, чувствах се на показ и се чувствах виновен. Надут. Не можех да си държа очите отворени дълго. Но когато ги държах отворени знаех защо обичам Пловдив. В София нямаше как да събера толкова много хора. Просто не си го представях. Всичките тия хора се бяха събрали за да чуят някакъв смешник как си пее тъпите песни. Някакъв недорасъл, току що приключил с образованието си, безработен, без никакви приходи, живеещ още при техните и без никакви планове за бъдещето. Но хората му се радваха и ръкопляскаха. Когато слезе от сцената, хората му искаха телефон и други връзки с него. Искаха да го открият и да се осведомяват за бъдещи представления. Обичам Пловдив. Адски много обичам Пловдив.

Вечерта приключи в бар Контрабас, едно невероятно уютно барче в стария град, скрито в една от многото тесни калдъръмени улички. Вътре звучеше невероятен класически джаз. Пихме бира и вино, ядохме фъстъци и вече прекалено пияни изкарахме весело, колкото се може културно и невероятно. Оня Лудия беше във вихъра си. Отиваше му да е актьор. Не знам дали споменах, той е актьор. Невероятен актьор, между другото, поне от това, което съм виждал. Освен това беше и режисьор, и сценарист... В България да си добър в едно нещо никога не става. Или си добър в няколко сфери, или си професионалист в една. А професионалистите често се познават по това, че не са добри в абсолютно нищо, най-вече в професионалната си сфера. Хилихме се, слушахме джаз и бяхме последните клиенти в заведението. Обичам Пловдив. Адски много обичам Пловдив.



 ***

Когато беше време да си тръгнем се разбра, че аз ще пътувам във Фрида. Оня Лудия щеше да си я кара и нямаше никой друг. Когато тръгнахме обратно за София се заговорихме и аз вече усещах, че недоспиването, тежкото слънце и неизбежността на завръщането в отвратителната столица ме изморяват. Темите на разговор с Оня Лудия бяха ведри в началото, но после се заговорихме за столичните проблеми, за финансите, за плановете за бъдещето. Говорихме за подход към живота.

Разказвах му за своите авторски песни, за опитите ми да запиша албум, за реакцията на хората. Заговорихме се за реакциите по-обстойно, как трябва да обръщам внимание на критиките, които получавам. Разговорът ни беше от този вид разговори, които бяха много приятни, но и много мъчни...

 - Не мога, просто не знам, не ми се връща в София. Иска ми се да си остана в Пловдив и там да умра. Разбираш ли, че хората се радват на изкуството там. Не съм събирал толкова хора с мои песни, не съм могъл да си представя, че ще чуя такива аплодисменти.

 - Разбирам те напълно! По-различно е там. - отвърна той докато не отвръщаше поглед от дългия скучен път до София.

 - В София абсурд. И то не само на мене. Цялото изкуство, което се случваше там този уикенд се случваше в центъра на града с одобрение от общината и гражданите. Това в София? Никакъв шанс! Дори и на тебе ти се изкефиха. Не се наслушах. Викат ми цял ден "Еее, Денисе, виде ли го Оня Лудия в униформата до сцената". Хората ти се зарадваха.

 - Не бих го нарекъл радост - намръщи се леко Оня Лудия - но да, прав си. Наистина си е друго.

Пътувахме, говорихме, говорихме, пътувахме. Въртяхме много километри и още повече теми.

 - Не мога да запиша - започнах темата за публиката - нямам оборудване, записвам си песните със смотан микрофон и хората ми казват, че се излагам.

 - Нормално, те са така... - отвърна Оня Лудия пак, пак леко намръщен и погледа му циментиран в цимента.

 - Хора не ми идват на концерти. После отивам на фестивал, казват ми "аре бе, кога ще правиш концерт да те слушаме?". Записвам си песните със смотан микрофон колкото да не ги забравя. Пускам ги, за да ги слушат хората. Хората ми викат, че се излагам с тия кофти записи и че е време да запиша нещо по-качествено. Правя качествения запис, пускам го. Питам хората за мнение. Те ми казват, че е отвратително. Гласът се давел, китарата била прекалено дървена. Китарата дървена... представяш ли си? 12 години учих пиано и хора ми се сърдиха, че съм се отказал от пианото. Сега слагам пиано в записа, било хаотично. Нема угодия, братче...

 - Ми виж сега, Денисе. Не ги слушай какво ти говорят - заръкомаха Оня Лудия... - Само си пречиш на развитието. Въобще не ги слушай.

Направи лека пауза, издиша тежко през носа и продължи:

 - Хората са кретени. Изкуството е изключително пипкава работа и хората опитват по всевъзможни начини да го правят както трябва, но толкова малко хора се сещат да го правят от сърце. И какво се случва с тези, които го правят от сърце. Критика. Давят се в критиката на публиката. А изкуството не може без публика, не е като да си направиш песните или аз да си изиграя ролята и после да слезем от сцената и да си ръкопляскаме сами. Хората трябва да го чуят, видят, усетят и да го оценят. Те нито го чуват, нито го виждат, нито го усещат... но винаги му слагат оценка...

И винаги е отрицателна. Винаги е с насмешка. Ако искаш да успееш не ги слушай какво ти говорят, ми прави това, което си правиш, пък те да говорят каквото искат. Ей го... хващам военната униформа, излива се порой и аз се вдъхновявам да направя нещо по въпроса. Хората ме виждат и какво си казват? Я го па Оня Лудия с униформата. Разбираш ли? Оня Лудия! Колко хора ще видят това нещо и ще кажат "Ето, това е послание"? Колко хора ще се трогнат от това нещо? Колко хора ще се засмеят? Не да се подиграят, а наистина да се засмеят, да им е едно такова задушевно и да се зарадват, че има и други хора, освен пълните олигофрени дето са мнозинството. Не знаят какво искат, не знаят какво харесват, мислят само малоумни работи ако изобщо посмеят да помислят... Хората са кретени. Тия дето са достатъчно умни, че да си позволят да изпитат и предадат емоция пък са... Ония Лудите...

***

Пристигнахме в София. Слязох от колата, взех си китарата. Над физиономиите и на двама ни тегнеше една столична тежест. Прегърнахме се. Благодарихме си за хубавия разговор и си казахме, че пак ще се видим. И трябваше!

Аз отивах на репетиция. Репетиционната беше наблизо до квартала, в който бях израснал. Докато го подминавах с носталгия ми стана малко по-добре, понеже вече живеех на другия край на града и рядко успявах да си позволя гледките, които съдържат толкова много спомени. Но на излизане от квартала минах през една от метростанциите и видях някакви тамошни младежи. Единия танцуваше с телефон в ръката. От телефона и от устата му едновременно се чуваха невменяеми писъци "Дай жега, дай, дай, дай жега"...

Погледнах ги и без да спирам се изхилих и си казах:

 - Ебаси кретените...

Не се обърнах назад. Само чух реакцията им. Не знам дали идваше зад гърба ми от тях или просто звучеше в главата ми. Но чух реакция:

 - Чухте ли го Тоя Лудия?