Приказката за Песимистичния Гробар

Имало едно време един гробар, който бил голям песимист. Човекът ставал всяка сутрин с мисълта, че ще отиде на работа, където ще го посрещнат мъртвите. Ще зарови някой пресен мъртвец. Ще изрови някой преседял. Общо взето, понеже достатъчно се е занимавал с тази работа решил, че докато не умре ще има какво да работи, защото хората постоянно ще умират.
Като се прибирал от работа си мислил как му било писнало от мъртъвци, лягал да спи, сънувал мъртъвци. За капак на всичко изглеждал като мъртвец.
От време на време висял в кръчмата, питали го някакви познати какво правил цял ден и той им говорил за мъртъвци.
Той бил песимист, човекът, какво да се прави и като повечето песимисти бил честен. То песимистите често са честни и честните са често песимисти.
Та седял си една петъчна вечер в бара след тежка смяна на гробищата и си пиел. И някакви хора го питали какво става и той разправял колко била тежка смяната, колко било гадно всичко, щото ебаси, то петък вечер и те точно сега намерили да умират, гадните егоисти. Не могли като нормални хора да пукнат в понеделник, както си му е реда, ми трябвало да му развалят целия уикенд.
Та чул - недочул един оптимист, защото по баровете от време на време се вясват и оптимисти, видиш ли, та го доближил и му казал с леко неприятен и може би наставнически тон:

 - Знаеш ли, човек, ти си ебати песимиста!

Гробарят го погледнал недоверчиво и несериозно, врътнал си ракията и го потупал по рамото с тъжна усмивка на лицето и с цялата сигурност на света:

 - Какво да се прави, брато? Ако знаеше колко оптимисти съм погребал...

Аз съм българче

Тъжно ми е да гледам преса, която отразява фейсбук статуси и кръчмарски диспути. Тъжно ми е да виждам книги по книжарниците и да гледам сценаристи, получили признание на малкия и големия екран заради политкоректната утайка на рециклираното с векове най-общоприето понятие за "народно творчество". Тъжно ми е т. нар. ни образование да се крепи на същите безтегловни и безпринципни принципи на този манталитет да минеш между капките без да се минеш. Тъжно ми е идеята ни за успялост да лежи под тиранията на отдавна изтъркалата се и пропита с кръв и гнилоч валутна стойност. Тъжно ми е да гледам родители как се оплакват, че История Славянобългарска отпада от учебната програма на децата им, без да признават, че никога не биха отделили времето, дори и да го имаха, да кажат на детето си кой е Паисий Хилендарски. И мразя да оправдавам тази своя тъга. Мразя да ми се вади с ченгел от устата защо аз ги мисля тези неща, защо ги казвам и мразя да се суфлира непрестанно общоприетата догматична незаинтересованост от каквато и да е нищожна форма на интелектуален напредък. Мразя претенциозната куха облицовка на това, което трябва да бъде пробутано на социума като ценност или съвкупност от ценности и мразя отказа на населението да приеме факта, че същият този въздух го дишат и хора, които предпочитат оръфаните дрипи, вместо да го пропиляват по мимолетни осмисляния на плоско съществуване.

Намразих Балканския въздух, намразих езика на Кирил и Методий, намразих неравноделните ни ритми, защото всичко е просто поредното културно наследство, с което да избършем гъзовете си преди центробежната сила да понесе рециклираното ни съществуване да се разлага във водите, от които едно бедно, необразовано, но въпреки това щастливо дете някъде, на другия край на планетата, може само да се надява, че някой ден ще пие.

Чувствам се виновен и невинен едновременно и емоцията "аз съм българче" вече съдържа в себе си за мен само "тъжно ми е" и "мразя".

Това ми е истинският проблем. Не е, че не си завърших Софийския. Не е, че не бачкам в колцентър. Не е, че не съм върл последовател на капитализма. Не е, че няма да гласувам. Истинският ми проблем е, че хората, които ме обграждат всеки ден, волно или не, ме учат само на тъга и омраза.

До Патриция от Плебей

Понеже и аз си имам блог, а под нейния коментарът ми чака одобрение.

"

"Сър Филип Антъни Хопкинс е уелски актьор." казва Уикипедия. Ако се поровите, госпожо ПР и Журналист, щото все пак предполагам, че можете да си правите проучванията, ще разберете и кога и за какво Английската кралица дава титлата "сър" на Антъни Хопкинс.
То се случва много след като актьорът получава признание в АМЕРИКА. В ХОЛИВУД. Това не е на английска територия, ако не ме лъжат елементарните ми познания по география. Той на практика е същият обект на тази ваша подигравка, който са и сънародниците ни, които не са могли да постигнат нищо такова в нашата държава и много малко са се опитвали и в някоя друга.
Какво правите Вие като журналист? Крепите тая държава? Как, ми е много любопитно, ако не Вие, то Вашите колеги? Какво точно успявате да направите Вие с ПР ми е много любопитно, тъй като признавам, може и да знам къде се намира Холивуд, но не знам с какво точно помагат връзките с обществеността на държавната ни икономика. Какво? 30 милиона за 20 трамвая? 2 милиона за една локва по средата на Витошка? Световно известни актьори, възползващи се от евтинията в киноцентър Бояна? Които, помежду другото, също заслужават една пиперлива забележка от Вас, задето не си ходят в Америките и Англиите да подпомагат тяхната си икономика, ми ни идват тука да ни тормозят специалистите, бачкащи на един подигравателен псевдохонорар.

Какво точно? С какво Вие, госпожо Патриция, сте изкарали тая държава от положението й, което на нас, простите господа и госпожи Плебеи, ни убягва? Какво?

И това, разбира се, е риторичен въпрос, аз не се интересувам от Вашата автобиография, аз просто споменавам, че поне като ще цитираме хора, които реално са допринесли за нечия икономика, би било доста ... уместно поне да имитираме минимално смирение относно нашите особи.

Защото все пак този пръст, който развявате срещу един общ знаменател от разреденото ни, разпръснато по света население (и то, смея да кажа, по принуда), не го развявате с по-малко критика, от тази, срещу която се изправяте в този свой текст.

Предварително се извинявам ако сте приела този коментар като лична нападка. Аз не Ви познавам, че да Ви нападам лично. Просто някак си думите Ви са склонни да бъдат повод аз да направя всичко възможно да се махна от това място без никакви угризения. И знам, че това не е толкова тежко изказване, но просто някак си се надявам правилната цел на това изказване да се долови поне леко.

До Патриция Кирилова
От Плебей Апов
:)

"

Профанчо в Царството на Ерудитите

" ' Класика ' . Това, което всеки препоръчва, но никой не чете" - Някой си там писател (да не издаваме кой е)

Всеки ден ги виждате тези хора. Фенове на класиката. Фенове, които ще се заклеймят начетени. Грамотни. Образовани. Интелегентни. Тези, които ще ги гледате как оглеждат книжарниците и се усмихват. Романтиците. Тия, които ходят по Витошка и сякаш Джон Ленън точно тях си е представял, като е пял, че не е единственият мечтател на тоя свят.

Те са навсякъде. Имах един съученик, на него няма да му споменавам името, да речем, че се казваше "Профанчо". Така му викал баща му постоянно, но той самият не знаел какво значи тази дума. "Профан". Разбирате ли, той не четеше. Не беше това, което някой адекватен човек би нарекъл "интелигентен". Нямаше дар слово. Не разбираше много. И колкото повече се обкръжавам с тези толкова способни в отсяването на обемни количества писменост, толкова повече си припомням Профанчо. 

Докато всеки редовно пропагандира невероятната си начетеност и ориентираност в световната култура, Профанчо просто се хилеше когато знаеше, че е смешно и гледаше тъжно когато знаеше, че не е. Докато всеки от тези тъй ерудирани сладкодумци издишваха поезия с всеки свои дъх и в изрядните им, снежнобели зъби човек можеше да види отговорите на абсолютно всички въпроси, дори и незададените, написани черно на бяло, или на пергаментово отлежало, Профанчо просто гледаше празно в една точка и се възхищаваше на стените в даскалото. Понякога на пода. Понякога даже на тавана. 

За всяка една надменна, нахална, нагла, безочлива и свръхпретенциозна проява от страна на начетения каймак на това мое любимо столично общество, Профанчо се е хилил поне веднъж по най-дрезгавия си начин и е казвал "Не знам, аз не разбирам".

Идеята би била пределно ясна за хората, които четат тези редове, но аз вече се съмнявам в хората, които четат. Дори не е това. Аз просто се съмнявам. И то най-вече в хората. Тези прекрасни, интелигентни хора толкова много са чели за характер, за морал, за поведение, за чест и други такива работи и се държат като най-безцеремонните фъшкии на планетата. Фанали дедо Боже за уя и само шото знаят Талев, ма не и Мамалев и изведнъж това им дава право постоянно да ти напомнят по най-нахални начини те колко по-читава стока от теб са. А Профанчо? Профанчо, за четирите години, в които учих с него, говорих си с него и го наблюдавах с чисто психологическо любопитство, като че ли никога нямаше намерението в общуването си с хората да ги омаловажава по какъвто и да е начин и да се опитва подмолно и безгръбначно да посяга към нечие достойнство.

Тази еклектика е неописуема и някак си ми се струва, че е описвана в онова, писаното за мишките и хората. Ма какво пък аз разбирам от Джон Стайнбек? Аз знам само Джон Малкович. Просто имам странното чувство, че Профанчо, с половината мозък имаше сърце десет пъти по-голямо от всичките чели и препрочели Мечо Пух, но като им кажеш за "Милн" и мигат на заето; от ония, дето винаги си спомнят, че са чели Форест Гъмп и било много хубаво, ма ех, било много отдавна и видиш ли не си спомнят много от книгата; ония дето постоянно си гонят сянката и се чудят как да я заковат, че на тях да им е угодно; ония дето в хиляди томове могат да гонят прозрението, но да не го забележат когато ги удари по главата през детската анимация, която са гледали като деца, в която им се е казало "Погледни отвъд това, което виждаш".

Тези хора, които винаги ще ти казват да четеш между редовете. За тях можеш винаги да си сигурен, че не го правят. Още в Библията е писано, че човек обвинява в грешки най-вече когато не осъзнава своите. Но се хванали Ерудитите да я четат тая ми ти Библия и гледай какво станало. Начетените. Дори сега си представям адаша. Моят адаш - непризнат български автор, бъхти зад касата на книжарницата, в която работи и му влизат некви такива кретени и гледат кориците. И му задават въпроси и когато той отговори ентусиазирано за да ги упъти и да им препоръча нещо, което може би ще им хареса, те просто да махнат с ръка и да си вземат Пратчета, Роулинга и Брауна. Те затова са дошли. И си представям - какво ли ще е невероятно чудо ако влезе в тая книжарница Профанчо? Колко ли достойно ще се държи с всичката си липса на знание и начетеност? 

 - Прочетох ги класиците в тая болница. - каза ми веднъж един художник. - Изгълтах ги, не излизах от нас, четох още, четох, четох и накрая реших да изляза навън. И кво? Излизам след няколко месеца брутална изолация, след като съм изчел всякаква литература и съм свършил според мене такава сериозна работа, която да допринесе за човешкия прогрес. Разбрал съм всичко, което е предадено в тези томове. И кво видях? Хората са същите безмозъчни роботи, каквито бяха преди месеци, когато се отделих от тях. Същите безизразни трупове, които си влачат месата по тротоарите и чакат някой да ги шибне по главата и да им каже, че е крайно време да се стегнат. Ей така, ПЛЕС! Живни... И се питам за чий хуй го правих тва? 

А Профанчо през това време не е чел нито една книга през живота си и винаги ще го помня. Докато тия Ерудити, дето са плъзнали навсякъде... тях не можеш да ги запомниш. Усмивките им еднакви, в очите им същите мисли, в ръцете им същите корици. Като че ли не отиват в книжарницата да свалят книга от рафта, а те да се закачат на него и да си висят там и да ви казват колко са по-умни от всички останали.

"Това е положението" - К. В.
"Тъпо-мъпо." - Н. Н.

Често задавани въпроси към Диоген бе Бате

Често задавани въпроси

към Диоген бе Бате

1. Кога ще запишеш албум?

Разходите около записването на един качествен албум, защото преди всичко, претенциите около издаването на албум са заради качество, са неописуемо големи. Прекалено наскоро се сдобих с читава китара, нямам оборудване и нямам място за запис, а за да наема ще ми трябват пари. Пари, с които аз не разполагам, предвид много фактори, които няма смисъл да се коментират. Четири песни са вече записани благодарение на един твърде щедър веган на име Боян. Ползвахме негово място, записвахме с негово оборудване и той си играеше по записите, колкото му позволи времето, да ги обработи. Това дори не се случи с негов микрофон. Дълго време писах на много художници с молбата да ми направят обложка, нито един не успя да се отзове на молбата, въпреки че на един даже платих. Накрая сам си нарисувах обложката, но докато нямам пари за по-съществената част около албума - ще си стоите на гадните ми записи в YouTube. Разбира се, има различни начини да се налеят пари в издаването на албум. Един от тях според много от вас е да се правят концерти, което ни води на втория въпрос.

2. Кога ще ни свириш пак?

Много любим мой въпрос. Задаваше се още докато Уикеда свиреха на Цвете за Гошо. Тогава имах изяви в определени заведения, на които идваха само родителите ми. Те винаги са присъствали. "Колеги" ме обвиняваха, че не се "рекламирам" добре и затова няма как да ми идват хора на изявите. В последствие когато имах ниска посещаемост, почнах да разчитам на съратници в зараждащата се блус сцена в София по това време и когато максималната ми посещаемост беше 10 човека, когато още имаше "Блус бар на Гошо" на улица Георги Минчев, Гери от Ша Ша ми е била част от публиката. Тя беше първата от "колегите", които хем не ми е давала акъл как да се "рекламирам", хем е решила да ми дойде веднъж на участие. Кръпката не коментирам, той ме въведе в тази сцена, той е един от малкото хора, които дават възможност за такава изява, без него нищо нямаше да мога да направя нищо от това, което съм направил досега. А това, което съм направил досега е? - Успявах да си платя сметката за телефона. И то от време на време. Толкова за финансирането на албум чрез изяви. И все пак хората разбраха за моите изяви, сдобих се с много сериозна фен база и никой не би се надявал на по-яки фенове от моите, за което адски много им благодаря. Обаче тук идва една друга подробност - заведенията се напълниха. Музикантите разбраха, че има поле за изява и кой да ги вини, че се възползват от това нещо, особено като са по-добри и опитни музиканти от мен. За мен време не остава и не претендирам. Не искам да се натрапвам като солов изпълнител при положение, че има толкова яки групи в столицата в момента, за които си заслужава много повече да се отдели време. Което води до третия въпрос:

3. Как ти се казва групата?

Група нямам. Много проекти се бяха породили, случиха се и заминаха. Най-успелия проект (защото думата "проект" е мноо фънки да се ползва в такива неуспешни начинания) се казва "Motel TV". Започнат от текущия соло китарист на групата "Не Всички Деца са Индиго" и барабаниста на групата "Импейд" (който ебе по три часа). В последствие барабанистът се връща в "Импейд" и потърсихме нови барабанист и басист. Басистът ни сега е текущият басист на групата "Ню Анс", а барабанистът е пианист на някакви други проекти, които от малкото снимки, които съм виждал в интернет, са от еврейско естество. Съответно двамата са прекалено заети и под светлините на прожекторите, така че не бихме ги карали да помогнат със съживяването на проекта, особено след като и самият соло китарист блесна в БНТ като писател и за известно време репортер. Аз, междувременно, блеснах като "Денис Попов" във вестник Преса преди да фалира и като "Денис Алов", преводач в издателство "Плеяда". 

4. Защо си такъв негативист? 

"Важното е да сме живи и здрави. 

Останалото нека забравим."

 - Уикеда, "Тинтява 6"

5. А бе, ти от Мусагеница ли си?

По принцип да. Не знам обаче откъде сте се сдобили с тая информация, гледам да не издавам тази подробност за себе си, но е и все тая, щото Мусагеница е моето детство. Вече е неколкократно изнасилено и разфасовано. 

6. Ти комунист ли си?

"Изкуството принадлежи на народа" - Ленин
"Аз съм морж" - Ленън

Двамата не трябва да се бъркат. Макар че единият се е надявал на свят без буржоазия, а другият - на свят без притежания. И двамата са будали. 

За всеки друг въпрос си отговорете сами на този адрес:
 

https://www.youtube.com/user/snoookie456