Профанчо в Царството на Ерудитите

" ' Класика ' . Това, което всеки препоръчва, но никой не чете" - Някой си там писател (да не издаваме кой е)

Всеки ден ги виждате тези хора. Фенове на класиката. Фенове, които ще се заклеймят начетени. Грамотни. Образовани. Интелегентни. Тези, които ще ги гледате как оглеждат книжарниците и се усмихват. Романтиците. Тия, които ходят по Витошка и сякаш Джон Ленън точно тях си е представял, като е пял, че не е единственият мечтател на тоя свят.

Те са навсякъде. Имах един съученик, на него няма да му споменавам името, да речем, че се казваше "Профанчо". Така му викал баща му постоянно, но той самият не знаел какво значи тази дума. "Профан". Разбирате ли, той не четеше. Не беше това, което някой адекватен човек би нарекъл "интелигентен". Нямаше дар слово. Не разбираше много. И колкото повече се обкръжавам с тези толкова способни в отсяването на обемни количества писменост, толкова повече си припомням Профанчо. 

Докато всеки редовно пропагандира невероятната си начетеност и ориентираност в световната култура, Профанчо просто се хилеше когато знаеше, че е смешно и гледаше тъжно когато знаеше, че не е. Докато всеки от тези тъй ерудирани сладкодумци издишваха поезия с всеки свои дъх и в изрядните им, снежнобели зъби човек можеше да види отговорите на абсолютно всички въпроси, дори и незададените, написани черно на бяло, или на пергаментово отлежало, Профанчо просто гледаше празно в една точка и се възхищаваше на стените в даскалото. Понякога на пода. Понякога даже на тавана. 

За всяка една надменна, нахална, нагла, безочлива и свръхпретенциозна проява от страна на начетения каймак на това мое любимо столично общество, Профанчо се е хилил поне веднъж по най-дрезгавия си начин и е казвал "Не знам, аз не разбирам".

Идеята би била пределно ясна за хората, които четат тези редове, но аз вече се съмнявам в хората, които четат. Дори не е това. Аз просто се съмнявам. И то най-вече в хората. Тези прекрасни, интелигентни хора толкова много са чели за характер, за морал, за поведение, за чест и други такива работи и се държат като най-безцеремонните фъшкии на планетата. Фанали дедо Боже за уя и само шото знаят Талев, ма не и Мамалев и изведнъж това им дава право постоянно да ти напомнят по най-нахални начини те колко по-читава стока от теб са. А Профанчо? Профанчо, за четирите години, в които учих с него, говорих си с него и го наблюдавах с чисто психологическо любопитство, като че ли никога нямаше намерението в общуването си с хората да ги омаловажава по какъвто и да е начин и да се опитва подмолно и безгръбначно да посяга към нечие достойнство.

Тази еклектика е неописуема и някак си ми се струва, че е описвана в онова, писаното за мишките и хората. Ма какво пък аз разбирам от Джон Стайнбек? Аз знам само Джон Малкович. Просто имам странното чувство, че Профанчо, с половината мозък имаше сърце десет пъти по-голямо от всичките чели и препрочели Мечо Пух, но като им кажеш за "Милн" и мигат на заето; от ония, дето винаги си спомнят, че са чели Форест Гъмп и било много хубаво, ма ех, било много отдавна и видиш ли не си спомнят много от книгата; ония дето постоянно си гонят сянката и се чудят как да я заковат, че на тях да им е угодно; ония дето в хиляди томове могат да гонят прозрението, но да не го забележат когато ги удари по главата през детската анимация, която са гледали като деца, в която им се е казало "Погледни отвъд това, което виждаш".

Тези хора, които винаги ще ти казват да четеш между редовете. За тях можеш винаги да си сигурен, че не го правят. Още в Библията е писано, че човек обвинява в грешки най-вече когато не осъзнава своите. Но се хванали Ерудитите да я четат тая ми ти Библия и гледай какво станало. Начетените. Дори сега си представям адаша. Моят адаш - непризнат български автор, бъхти зад касата на книжарницата, в която работи и му влизат некви такива кретени и гледат кориците. И му задават въпроси и когато той отговори ентусиазирано за да ги упъти и да им препоръча нещо, което може би ще им хареса, те просто да махнат с ръка и да си вземат Пратчета, Роулинга и Брауна. Те затова са дошли. И си представям - какво ли ще е невероятно чудо ако влезе в тая книжарница Профанчо? Колко ли достойно ще се държи с всичката си липса на знание и начетеност? 

 - Прочетох ги класиците в тая болница. - каза ми веднъж един художник. - Изгълтах ги, не излизах от нас, четох още, четох, четох и накрая реших да изляза навън. И кво? Излизам след няколко месеца брутална изолация, след като съм изчел всякаква литература и съм свършил според мене такава сериозна работа, която да допринесе за човешкия прогрес. Разбрал съм всичко, което е предадено в тези томове. И кво видях? Хората са същите безмозъчни роботи, каквито бяха преди месеци, когато се отделих от тях. Същите безизразни трупове, които си влачат месата по тротоарите и чакат някой да ги шибне по главата и да им каже, че е крайно време да се стегнат. Ей така, ПЛЕС! Живни... И се питам за чий хуй го правих тва? 

А Профанчо през това време не е чел нито една книга през живота си и винаги ще го помня. Докато тия Ерудити, дето са плъзнали навсякъде... тях не можеш да ги запомниш. Усмивките им еднакви, в очите им същите мисли, в ръцете им същите корици. Като че ли не отиват в книжарницата да свалят книга от рафта, а те да се закачат на него и да си висят там и да ви казват колко са по-умни от всички останали.

"Това е положението" - К. В.
"Тъпо-мъпо." - Н. Н.