Имало едно време един гробар, който бил голям песимист. Човекът ставал всяка сутрин с мисълта, че ще отиде на работа, където ще го посрещнат мъртвите. Ще зарови някой пресен мъртвец. Ще изрови някой преседял. Общо взето, понеже достатъчно се е занимавал с тази работа решил, че докато не умре ще има какво да работи, защото хората постоянно ще умират.
Като се прибирал от работа си мислил как му било писнало от мъртъвци, лягал да спи, сънувал мъртъвци. За капак на всичко изглеждал като мъртвец.
От време на време висял в кръчмата, питали го някакви познати какво правил цял ден и той им говорил за мъртъвци.
Той бил песимист, човекът, какво да се прави и като повечето песимисти бил честен. То песимистите често са честни и честните са често песимисти.
Та седял си една петъчна вечер в бара след тежка смяна на гробищата и си пиел. И някакви хора го питали какво става и той разправял колко била тежка смяната, колко било гадно всичко, щото ебаси, то петък вечер и те точно сега намерили да умират, гадните егоисти. Не могли като нормални хора да пукнат в понеделник, както си му е реда, ми трябвало да му развалят целия уикенд.
Та чул - недочул един оптимист, защото по баровете от време на време се вясват и оптимисти, видиш ли, та го доближил и му казал с леко неприятен и може би наставнически тон:
- Знаеш ли, човек, ти си ебати песимиста!
Гробарят го погледнал недоверчиво и несериозно, врътнал си ракията и го потупал по рамото с тъжна усмивка на лицето и с цялата сигурност на света:
- Какво да се прави, брато? Ако знаеше колко оптимисти съм погребал...
Няма коментари:
Публикуване на коментар