Тъжно ми е да гледам преса, която отразява фейсбук статуси и кръчмарски диспути. Тъжно ми е да виждам книги по книжарниците и да гледам сценаристи, получили признание на малкия и големия екран заради политкоректната утайка на рециклираното с векове най-общоприето понятие за "народно творчество". Тъжно ми е т. нар. ни образование да се крепи на същите безтегловни и безпринципни принципи на този манталитет да минеш между капките без да се минеш. Тъжно ми е идеята ни за успялост да лежи под тиранията на отдавна изтъркалата се и пропита с кръв и гнилоч валутна стойност. Тъжно ми е да гледам родители как се оплакват, че История Славянобългарска отпада от учебната програма на децата им, без да признават, че никога не биха отделили времето, дори и да го имаха, да кажат на детето си кой е Паисий Хилендарски. И мразя да оправдавам тази своя тъга. Мразя да ми се вади с ченгел от устата защо аз ги мисля тези неща, защо ги казвам и мразя да се суфлира непрестанно общоприетата догматична незаинтересованост от каквато и да е нищожна форма на интелектуален напредък. Мразя претенциозната куха облицовка на това, което трябва да бъде пробутано на социума като ценност или съвкупност от ценности и мразя отказа на населението да приеме факта, че същият този въздух го дишат и хора, които предпочитат оръфаните дрипи, вместо да го пропиляват по мимолетни осмисляния на плоско съществуване.
Намразих Балканския въздух, намразих езика на Кирил и Методий, намразих неравноделните ни ритми, защото всичко е просто поредното културно наследство, с което да избършем гъзовете си преди центробежната сила да понесе рециклираното ни съществуване да се разлага във водите, от които едно бедно, необразовано, но въпреки това щастливо дете някъде, на другия край на планетата, може само да се надява, че някой ден ще пие.
Чувствам се виновен и невинен едновременно и емоцията "аз съм българче" вече съдържа в себе си за мен само "тъжно ми е" и "мразя".
Това ми е истинският проблем. Не е, че не си завърших Софийския. Не е, че не бачкам в колцентър. Не е, че не съм върл последовател на капитализма. Не е, че няма да гласувам. Истинският ми проблем е, че хората, които ме обграждат всеки ден, волно или не, ме учат само на тъга и омраза.
Няма коментари:
Публикуване на коментар