За един сън

Хората още не сме се научили да си дешифрираме мислите по най-ефективния и безопасен за нас и околните начин, което винаги ме е натъжавало. Често преобладаващата неспособност да приведем всичко в една много ясна картинка с докрай разбраните препратки ме е задушавала и ме е карала не да търся смисъл като при наличието на поредния смилаем Макгъфин, ми напротив - да съм сценаристът в този филм, който с две ръце излиза от екрана и хваща всеки един зрител за гушата и почва да го налага с микрофона, крещейки:

 - Колко по-ясно да се изразя, мамицата ти скапана?

Всъщност, както един писател, който така и не е желал да стане сценарист, си признава, някой ден може би и ние ще намерим думите и ще бъдат прости. Дотогава ще ги забулваме в мъглявината на злободневни приказки и изпуснати метафори и дотогава на мен ще ми се повръща от хората, които нарочно се опитват да си телепортират посланията през девет планини в десета посредством ненужно словоизнасилване. Може би би било един вид самоирония, предвид слоевете на смисъл, които са "скрити" в преразказа на един твърде обикновен и невпечатляващ сън, който има за цел да обобщи човешката природа, но, както съм споменавал много пъти пред много хора, самоиронията е здравословен заместител на иронията. Когато се подиграваш с някого, за да го приеме по-лесно, винаги го адресирай не към него, а към понятието "хората" и причисли себе си към това понятие. Винаги омекотява удара. Пак не се разбира, но омекотява удара...

Сънят ще бъде дословно преразказан и включва в себе си така гениално, както аз никога не бих го изразил буден и трезвен, елементарни примери за това как функционира един човек. Започва с мен на опашка в закусвалня, с притеснение, че нямам време и нямам пари. Сто човека зад мен, чакат да им се изпълни поръчката. Дори няма толкова закуски на витрината, но хората дават зор, разменят пари, касиерката се върти като ненормална. Случва се живот в най-елементарната му форма, познат на всички ни толкова добре.

Аз съм се подпрял на тезгяха и се държа за главата. Нервнича. Не ми се обръща внимание. Бързам. Нямам една стотинка в джоба. Това ме напряга и ме кара да се чувствам по-гладен отколкото съм. Това е често състояние, когато човек сънува или по-общо погледнато ... когато халюцинира. Когато си съчинява и измисля. Когато мозъкът му си играе с него и го кара да чувства, че всяка прищявка е смъртна необходимост. Състояние, което често ме е карало да се чудя кога спя и кога не.

Накрая не издържам и удрям тезгяха, крещейки на касиерката:

 - Задействайте се, че си имам друга работа!

Цялото помещение затихва и касиерката ме поглежда, докато върши десет неща едновременно:

 - Господине, като ми крещите няма да стане по-бързо.

След това подава закуската на някой от опашката, пропуска няколко човека и идва при мен. "Брей, колко бързо", помислих си. Пита ме какво ще желая. Аз замръзвам.
В цялата тази паника си мислих, че знам какво искам. А не знаех. Цялото помещение почва да се смее. Единственият дето дава зор и не знае какво прави там. Решавам, че и без това нямам парите за да си поръчам закуска изобщо и излизам, изчервен до уши.

Хуквам из някакви хълмове, защото очевидно съм по средата на някаква планина и звъня на приятел, който не съм виждал от много време. Гоня го. Трябва да се стигне донякъде и да се видя с него, защото скоро няма да го има. Заминава. През същото време се притеснявам за шибаните си пари, които ги няма в джоба ми и се чудя къде ли съм ги дянал.

Търчейки по дирите на този човек, се сещам, че имам и ангажимент. Събитие в планината. Трябва да свиря. Стигам до мястото. Хората са там, но не от моята група. Има някакви посредствени музиканти на моята възраст, дори по-малки от мен, които си правят селфита зад сцената и ме прегръщат да си говорят с мен, хилейки се. Обръщат ми внимание, а аз ги мисля за враждебни и се чудя как да реагирам. "Това не е велик саксофонист", казвам си, "това е просто Charlie from just around". Хвърлям си инструмента, който не знам как магически се е появил в ръцете ми и се снимам с тия хора.

Виждам барабаниста, с когото все свиря отвън. Носи се на някакъв футуристичен мотороподобен автомобил, който използва пламтящи двигатели за да левитира и изгаря тревата под себе си. Казва, че офейква, защото така и не е успял да се дореди до сцената от всички тези "ентусиасти". Гледам му автомобила и казвам:

 - Това не ти ли излиза скъпо и опасно?
 - Скъпо и опасно? - хили се той, издигайки се във въздуха. - Като си добър, какво ти пука колко харчиш?

Кимам в знак на одобрение. "Той е много добър.", мисля си, "Защо да му пука?".

Продължавам да си гоня приятеля в някаква посока, която уж знам, но после пак се сещам за парите. Мамицата му мръсна, нещо нередно има в тоя сън, но не знам какво. Постоянно напрежение като че ли не е повод за оплаквания. Поглеждам си портфейла. Къде ги дянах тия пари? Отварям портфейла, търсейки двадесетолевката, понеже тичайки, аз още съм гладен. Отварям тайното помещение в портфейла и каква изненада! Двадесет двадесетолевки! Ето къде са били... хуквам обратно към закусвалнята, изобщо забравяйки срещата, за която бързах през цялото време...

***

Събуждам се. Посягам към портфейла. Отварям тайното помещение. Празно... цялото в дупки. Подплатата се лющи на черни късчета и сивее като нещо, което няма стимулът да бъде чак черна дупка. Усмихвам се и издишам дълго и спокойно. За малко се бях притеснил. Добре, че е било само сън. Правя си кафе и почвам да комуникирам с хора, които са разбрали виц погрешно и са обидени и възмутени. Пореден ден, прекаран от мен в размисъл. Как и защо функционира един човек? И колкото повече мислиш и се събуждаш, толкова повече ти се иска да спреш да се опитваш и да се проваляш в дешифрирането на мислите и да сънуваш поредния сън, който ти дава отговорите преди да се събудиш и да си зададеш въпросите.

Дядо Йоцо гледа Ванеса Невиделова на Беглика от София

Този разказ е сглобен от истински хора и истински случки,

но за жалост отразява някои паралелни реалности.

Ванеса Невиделова беше млада ясновидка, астроложка и четеше на таро карти наобратно, капучино, киноа и чай от майчин лист. След като изпиете чай от майчин лист ако не пускате водата, може и на това да чете. Ванеса Невиделова искаше да влезе в политиката тъй като смяташе, че не се чете достатъчно астрология сред тези съсловия, но подобно на нашите политици, Ванеса очевидно не беше голям почитател на кой знае колко сериозна научна или каквато и да е друга адекватна литература. Ванеса Невиделова обичаше да говори. Обичаше да се слуша как говори и обичаше другите да я слушат. Искаше да изкарва пари от себе си. Смяташе, че това, което тя представлява е достойно за шаблон и някой ден трябва да бъде преподавано в училищата. Тя беше влиятелна и уверена. Тя беше човек на новото време.

Дядо Йоцо беше човек на средна възраст, който от 15 години не беше излизал от столицата. Обичаше да слуша хората. Не обичаше да приказва много. Понякога го правеше по задължение. Лично на мен много пъти ми е казвал "Не си говори с мен". Обичаше да танцува когато музиканти по заведения свирят фънк, дори и хората да му казваха, че не може. Той си беше създал в столицата един състоятелен и ефикасен живот. Искаше да се самоопределя като "филмово прасе" и винаги повтаряше на всички, че самоопределението е висша форма на претенцията. Не съм бил у тях никога, но казва, че си е направил домашен киносалон, в който си има стена и прожектор и по цял ден гледа филми и сериали. Неговия киносалон е единственият в столицата, в който може да се пуши. Живееше по три основни принципа:

 -Ако ще е операционна система - да е Линукс
 -Ако ще е музика - да е джаз
 -Ако ще е филм - да е на Уди Алън

Също така мразеше да чете книги, защото не искал да си разваля филмите. Но един куп литература беше изчел и то предимно научна и това беше причината за хипотетичната случка, която предстои в този разказ и която отчасти в различни дни и часове наистина се случи. Въпреки че е стопроцентов факт, че Дядо Йоцо не е напускал столицата в последните 15 години, беше отишъл на един хипи фестивал извън София докато Невиделова е била на 15. За целите на този разказ, за да укрепим правдоподобността му можем да предположим, че Ванеса Невиделова беше богиня, която беше обречена да знае всичко за Вселената и да бъде вечно на 15 години. Също така Ванеса Невиделова владееше времепространствения континуум и също така през целия си вечно 15 годишен живот събира армия от други 15 годишни, които бяха нейни последователи и вярваха във всичките тия работи. 

На хипи фестивалът имаше всичко подобаващо за един хипи фестивал в 21-ви век. Будка с лаптопи, музикални инструменти, настроени на 432 херца в съответствие с планетите и противопоставящи се на витаещия дух на Хитлер днешно време. Имаше биологично чиста безжична мрежа. Имаше екотоалетни с онзи син химикал, който мирише на дъвки Турбо. Ех, помните ли дъвките Турбо? Добре, че ги няма. Нито една електрическа кола по стикерчетата в опаковката. Само убийци на въздуха. Архаични, кроманьонски, примитивни ферарита, ламборгинита, поршета и така нататък.

Както и да е де, сред всякаквите сергии за домашно направени гривни за балансиране на душевната енергия, мъниста за добро храносмилане и синастриографи имаше една бойна формация от бронирани и въоръжени 15 годишни момичета, които слушаха една руса богиня на изказа и логиката, на етиката и правото, на философията и политиката. Това беше тя. Ванеса Невиделова. Тя провеждаше редовния си семинар за астрологията, чакрите, синастриите и още нещото. То бяха страсти така горещи, а дядо Йоцо тепърва беше платил 500 лева вход за този хипи фестивал, защото парите не са нищо в едно прогресивно общество. В брошурата на фестивала пишеше, че 500-те лева покриват спането, но не се споменаваше, че всъщност спането е на палатки и палатката трябва всеки сам да си я носи. Реално спането, покрито от фестивала, беше спането на тревата. Организаторите минаваха и казваха да не се вдига шум за да не дойде полицията, която мрази хипарите, защото са прекалено умни и не казваха на гостуващите, че всъщност нито тези 500 лева се отчитат пред НАП, нито е легално да се спи на тревата. Всъщност не беше нелегално, но тази малка подробност нямаше да попречи на нашата полиция да ги предпази от собственото им здраве. 

Пленен от безсмислицата на цялото събитие, защото той много обичаше когато нещата са безсмислени, Дядо Йоцо веднага отиде да слуша речите на Ванеса Невиделова пред тълпата от наредени като центуриони 15 годишни момичета.

Ванеса извъртя очи, вдиша дълбоко въздух за около 15 секунди и извика:

 - ВАШИТЕ ВЪПРОСИ, МОЛЯ!

Тълпата подивя и почнаха да удрят мечовете в щитовете си досущ като спартанци. Едно плахо момиченце се надигна над тълпата от тийн машините за убиване и плахо се обади:

 - Ще ме приемат ли в НАТФИЗ тази година?
 - Как се казваш? - върна си зениците Ванеса.
 - Юлияна Вергова.

Ванеса пак извъртя очи, вдиша дълбоко въздух за около 15 секунди и след това мълча в продължение на 15 минути. Накрая се осъзна и каза:

 - Не.

Дядо Йоцо се усмихна. Всички ръкопляскаха. И той ръкопляскаше с тях. Отдавна не беше гледал толкова страхотно представление. Юлияна Вергова се разплака и 15 годишните момиченца я изядоха сурова за да не вдига шум и да не прекъсва богинята. 

 - ВАШИТЕ ВЪПРОСИ, МОЛЯ! - продължи богинята, но по някаква необяснима причина никой не смееше да гъкне.

Ванеса Невиделова остана безмълвна, седнала по турски. Издъхна отегчено и каза:

 - Пожелавам мир и спокойствие на това дете, което беше изядено в жертва на... - погледна си телефона. - ... Юпитер. Тя сама предизвика своята смърт. Хората сами са си виновни за проблемите.

Дядо Йоцо се престраши и вдигна ръка.

 - Може ли да кажа нещо, моля, ама не ме яжте!

Момичетата надигнаха мечове към гърлото му, но Ванеса махна с ръка и всички ги прибраха.

 - Говори, дете мое - направи жеста тя и очите му засияха.

 - Искам да разкажа една история. - прокашля се и продължи уверено Дядо Йоцо. - Аз... аз много не чета, защото не обичам да си развалям филмите. Аз гледам филми. Бих се определил като филмово прасе, честно казано. Не че смятам, че е хубаво да се определя човек, все пак самопознанието е най-висша форма на претенцията, но... така де. Преди известно време, като бях на 20, а ти сигурно още си била на 15 и тепърва си събирала армията за края на дните, работих в книжарница и влезна една баба, която седя половин час, разглеждайки книги и постоянно ме питаше за какво става въпрос в тях. "Много хубаво" казваше след всеки мой сбит преразказ и накрая просто остави последната книга и се разплака. Опитах се да я утеша, тя избърса сълзи и ми каза "Моето момче, извинявай, просто толкова съм остаряла, че вече дори заглавията не виждам". Та искам да те питам, Ванеса Невиделова, според теб тази жена виновна ли беше за това, че не можеше вече да чете заглавията на книгите.

Мечовете почнаха да излизат. Ванеса пак махна с ръка:

 - Нека ти обясня нещо за астрологията. Коя зодия си? Знаеш ли си асцендента?

 - Зодията ми е Хот Бърд 5 - отговори Дядо Йоцо. - Асцендент Мобилтел.

 - Хот Бърд 5 не е зодия, а сателит. - отвърна Ванеса отегчено. 

 - Ами да, но виждаш ли... - започна да обяснява Дядо Йоцо. - ...аз четох някъде, че реално би следвало да има 15 зодии, които нямат нищо общо с датата на раждане или месеца, защото Слънцето и планетите може да са огромни и да оказват влияние на околната им среда, но са прекалено далеч, че да повлияят на нас повече отколкото ни влияят сигналите в атмосферата на Земята във всеки момент. Следователно поради липсата на повече открития в тази насока бих се нарекъл зодия Хот Бърд 5 с асцендент Мобилтел. Иначе името ми е Дядо Йоцо, приятно ми е, смятам, че себепознанието е най-висша форма на претенцията, но опознаването на другите е нещо напълно достоверно и исках да ви кажа, че вие сте лоботомити и ме е яд, че дадох 500 лева за тая глупост.

Ванеса Невиделова избухна в пламъци. Всички момичета извадиха мечовете. Небето стана мрачно. Тя стана, зарови ръцете си в пръстта и започна да изрича нещо на латински. Земята се пропука и от три дупки изпълзяха Бил Гейтс, Елвис Пресли и Дейвид Линч. Дядо Йоцо се опита да избяга, но се блъсна във въздуха, който даде грешка и се материализира едно копче, на което пишеше "ОК". Едно от момичетата му заби меч в гърба и го счупи. Продължи да го налага по гърба с щита си. Другите момичета дойдоха и почнаха да го ръгат с мечовете си в гърба. Той падна на земята. Елвис Пресли извади нож с формата на гребен и му отряза скалпа, след което доближи скалпа до прическата си и от нея се показаха много остри зъби и един дяволски език, който придърпа скалпа и прическата му го сдъвка. Дейвид Линч събу една от обувките му и почна да прави секс със нея, докато си повтаряше, че е гениален.

***

Дядо Йоцо се намираше в киносалона си. Беше забравил да си отпуши от цигарата и димът се носеше от пепелника. Филмът, който гледаше, беше свършил с изяждането на Дядо Йоцо. Ванеса имаше някакъв монолог накрая, но той наистина не можа да асимилира нищо от това, което се беше случило на екрана. Натисна пауза и отиде да се изпикае. На излизане си каза:

 - Това беше най-тъпият филм, който съм гледал някога.

В киносалона останаха само димящият пепелник и блестящият екран, който отразяваше филма, спрян в началото на надписите:

"Режисьор: 

Дейвид Линч"

Питос-Патос: Кратко отклонение

откъс от поредните неразкрити Апови писания,

които може би някой ден ще видят бял свят.

 

Питос-Патос

-11-

Кратко отклонение

 

Не ме интересуват болежките на Чарлс Дикенс. Никога не съм ги имал. За мен той ще е винаги авторът на думата "скука". Колко интересен може да ми е? Не намирам за интересен класическия английски сюжет, в който в продължение на педесе страници се коментира колко време прекарва мадам пред огледалото и не разбирам символизма в прическата й днес, която подсказва, че носи в себе си копелето на чужд мъж, защото главният герой, съпругът й, съвсем по случайност е също толкова скучен, колкото е и авторът на сюжета. Ако тези мои литературни претенции ме правят неначетен, това е просто нещо, с което ще трябва да се примиря. Извинявам се на всички академици, които четат този мой текст. Кратко отклонение - самоирония И ирония. Самоиронията се изразява в това, че академици никога не биха прочели мой текст. Иронията се крие там, че не биха го направили и защото много от тях не могат да четат. Но и на другите, които не биха се съгласили с моите никому нужни словоизлияния, бих казал, че аз никога няма да седна да чета музика. Музиката не се чете. Музиката се слуша от много, а от някои дори се създава. "Пиша музика" като фраза е чиста формалност, която да отбива грамотните паразити. То е като да напишеш любовта.

Музиката и любовта се правят. Това е глаголът. Звучи неграмотно, но е истинско. Грамотните пък нека си го нищят колкото желаят. Колкото и да я нищиш, розата е роза. Тя си розее без да се интересува дали има такъв глагол в речника.
Да си направя ли кафе?

Питос-Патос: Самотникът и Чехълът

откъс от поредните неразкрити Апови писания,

които може би някой ден ще видят бял свят.

Питос-Патос
-3-

Самотникът и Чехълът

Самотникът и Чехълът се бяха хванали на бас кой ще им плати сметката в ресторанта.

Идеята беше на Самотника, който беше измислил нов виц, описващ твърде добре живота му според самия него. Допивайки кафето и приключвайки закуската, той изгледа Чехъла и каза:
- Ако можеш да опишеш живота си с виц, който е по-смешен от моя, аз плащам. Аз съм пръв.

- Добре. - съгласил се Чехълът и поръчали сметката.

Самотникът доволно потъркал ръце и започнал.

Снощи сънувах Господ. Той се понесе до мен и ме попита:
- Какво предпочиташ? Красива или умна жена?
- Умна! - казах му аз, а той се изсмя.

- А бе, момче, на тебе с красивите не ти върви, камо ли с умните!

И двамата се разсмяха, Чехълът успя да избърше една-две сълзи от бузите си и продължиха да допиват кафето.

- Сега съм аз, нали? - укроти се Чехълът.

- Слушам. - полюбопитства Самотникът.

- Значи...

Нова Година е. Забивам се с някаква мадама, заключваме се в една от стаите. Правим го, правим го, накрая свършваме, лежим, гушкаме се и си говорим.

- Ще ти давам по хиляда кинта на месец. - казвам ú. - Да бъдеш моя и да не ми изневеряваш.

- Хиляда кинта? - ахва тя.

- Хиляда. Всеки месец.

Усмихва ми се мазно и се съгласява.

Всичко е прекрасно, идеално се разбираме. Минава се месец, правим секс, приключваме, лежим, гушкаме се и си говорим. Вадя портмонето и я поглеждам сериозно:
- Искаш ли да спиш с друг? - питам.

- Не искам и няма.

Давам ѝ хиляда лева. Минат се три месеца. Правим го, правим го, свършваме. Пак вадя хилка.

- Искаш ли да спиш с друг? - питам пак.

- Искам с теб да спя, с други няма!

Давам ú. Мине се половин година, пак:
- Искаш ли да спиш с друг?

- От време на време си го мисля, но никога не бих го направила.

На единайстия месец пак я питам и тя ми казва, че ú се иска от време на време, но няма да го направи.

Следващата Нова Година пак сме заедно. Пак си намираме стая, заключваме се, правим го, правим го, на нея вече ú харесва по-грубо. Пот, викове, пъшкане, събиране на чаршафи. Накрая свършваме, поемаме си две минути дъх, аз вадя дванайстата заплата и я питам.

- Искаш ли да спиш с друг?

Тя ме поглежда засрамено, след което отвръща поглед от мен и ми казва:
- Искам да спя с друг и го правих последните няколко месеца.
Аз изперквам, забивам ú шамар и изкрещявам в лицето ú:
- Какво искаш от мене тогава?!?

Тя потрива буза с ръка, поглежда ме в очите и отговаря:
- Хиляда и петстотин.

Мълчание.

Сълза се стече по бузата на Самотника. 

Не му беше смешно.
Двамата станаха без да обелят дума повече.

Този път Самотникът плати сметката.

Образованието не ме научи

Знаете ли, че някъде там в необятния космос има една планета, на която вали стъкло настрани? Съдържанието на силикон в атмосферата е твърде високо, а и се образуват постоянни ветрове със средна скорост 3600 километра в час. Поне така четох някъде в интернет. Понякога се чувствам като тази планета. Не знам дали има нещо позитивно в тази метафора. Обикновено всички велики фрази и сравнения, с които сме запознати, имат някаква поетичност. Образи като феникс, например, любим образ на една моя бивша, които винаги успяват да измъкнат поетичното и красивото в едната гнилоч, която е животът. Но фениксът не съществува и гнилото не е поетично, просто някои хора обичат да го слагат в рамка.

Затова тази метафора не е феникс. При мен няма такива истории. Има и други планети, с които съм се сравнявал. Освен тази, на която вали стъкло настрани, има и планета, покрита с лед, който гори. На тази планета е 400 градуса по Целзий, но гравитацията не позволява на леда да се разтопи. Понякога се чувствам като тази планета. Най-често се чувствам като една планета, която е възможно най-далеч в наблюдаваната от нас Вселена. Нейната атмосфера пък е изпълнена с толкова много сяра, че до повърхността й не стига никаква светлина. Планетата изглежда като черна дупка с червени бекончета цикъл, вместо облаци. Звучи ли поетично?

Често когато си намеря приятелка се чувствам като една друга планета, която има спътник, чиято орбита е прекалено близка до нейната. Спътникът се върти толкова близко около планетата, че навлиза в атмосферата й, запалва се и я пече на бавен огън. Чувствал съм се като планетата. Чувствал съм се и като спътника. Но още не знам дали е поетично.

Когато съм по-спокоен, бурите в живота ми са отминали и няма някоя капиталистична гилотина зад някой ъгъл, която дебне да си пъхна главата в нея, обичам да се възприемам като една планета, която е покрита само с вода и чието ядро е само лед. Но този лед не е някакъв си обикновен лед. Този лед от НАСА го наричат ЛЕД 7. Тази метафора пак не върши работа. Моето ядро е Лед 15.

Понякога се сравнявам и с мъглявини и сияния. Който ме е познавал достатъчно дълго знае, че от време на време в главата ми, и съответно, това, което ми излиза от устата, съвпада с пространственото поведение на пулсар. Виждате ли, когато НАСА не са заети да пускат през месец в сайта си противоречиви заключения на тема глобално затопляне и да са все сигурни, че хем е антропогенно, хем не е, те не си губят времето. Те пускат всякакви простотии в космоса. С една от скъпите си джаджи, излезли от времето и физическите възможности на някое бедно непълнолетно китайче, те улавят честоти извън Земята. Ако преобразуваш честотите около този прекрасен, близо до феникс, обект, наречен пулсар, чуваш еквивалента на барабаниста на Сепултура, който свири по PVC тръби. Не знам, окей ли е? Окей ли е да се чувстваш като космически инструмент за трайбъл ритми?

Не знам. Със сигурност има малка вероятност това да са мисли, които минават през главата на Марк Твен. Виж, за Жул Верн, не знам. То и Жул Верн не е обект на тийнейджърските фантазии. Поне не и днес. Не е много типично за една тийнейджърка да се подмокря, като чете за доста правдоподобното описание на вътрешността на земното кълбо от книга, издадена по време, в което никой не е знаел какво има под кората на планетата ни. Друго си е Марк Твен, при който едва ли не можеш да отвориш на произволна страница и да видиш смисъла на целия си живот в едно изречение. Нямам против тези неща. Минимализъм, специализация, а, у. Еволюция. Защо да разбираме от математика, като можем просто да се замеряме с погрешни цитати на Айнщайн. А и те имат някои доста добри попадения, просто не задълбават достатъчно да опишат духовната ни криза. На мен и на всичко около мен.

Лед 24.

Затова пък аз като събирам цитати, събирам цитати от някакво ебати забутаното място. Поне така се опитвам де. Понякога обичам просто да пращам феновете на Мечо Пух в трета глуха, като им говоря за Милн. Супер самонадеяно от моя страна. Все пак те просто се кефят на Мечо Пух, какъв закон им пречи да не знаят кой е авторът. Същото и с Шерлок Холмс. Едно споменаване за доктор Джоузеф Бел и край. Такива самонадеяни игрички се улавям, че още ги играя. Хората ги интересува поетичното. Един Шерлок Холмс е доста поетичен образ. Хубаво е да си онесен в приказката. Истината, виж, е малко по-натоварващо начинание. Оказва се, че истинският Шерлок Холмс е някакъв си доктор, познат на Дойл, който чрез дедукция може още преди да си му казал името си, да ти каже кога ще умреш и от какво. Това ми е любимият пример на тема Шерлок Холмс, защото тези хора са крайно разсъдливи и невъобразимо аналитични. Съответно... те съдят за книга... по корицата. О, това вбесява читатели. И либерали. Не знам, много хора вбесява. Самата идея, че можеш да живееш в 21-ви век и да им кажеш, че повърхностното казва много. Леле, какви жестоки погледи съм събирал заради такива изказвания.

Затова може би събирам метафори. Нещо кратко, ясно и казано от някой, който е сметнат за безспорен авторитет в мисловната дейност. Така не ми се налага аз да си обяснявам възгледите на щяло и нещяло, чуло, недочуло и най-вече невидяло и не ми се налага да ги аргументирам, щото смееш ли да спориш с Айнщайн? Е, ок, някои спорят, ама в спор ако оспорваш капацитета на Айнщайн си е автогол. Служебна победа му се вика. Една дискусия се провежда от минимум два събеседника. Когато единият не знае елементарните работи, на които стъпва въпросната дискусия, той общо взето не присъства. Служебна победа за другия отбор. Аз така ги виждам нещата. Жалко, че не се сещам за мъдър цитат от някой велик мислител, който по-добре да изрази това, което казвам.